Определение № 1041 от 09.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1163/2017 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от Министерство на вътрешните работи, чрез юрисконсулт Л. П. против решение № 2238/28.11.2016 г. по в.гр.дело № 3580/2016 г. на Софийски апелативен съд съд, с което е потвърдено решение № 2635/31.03.2016 г. по гр.дело № 6724/2012 г. на Софийски градски съд в частта, с която Министерство на вътрешните работи е осъдено да заплати на [фирма] на основание чл.86,ал.1 ЗЗД сумата от 13 449.41 лв., представляваща лихва за забава върху главница в размер на 76 164 лв., представляваща обезщетение за ползване за периода от 01.01.2009 г. до 31.12.2009 г., на имот в [населено място] – ет.2 на сграда на [улица], заедно с мазе и тавански етаж за периода върху всяка месечно вземане от 07.04.2009 г. или от първо число на следващия месец до 19.12.2011 г., сумата 466.28 лв., представляваща лихва за забава върху главница в размер на 1 812 лв., представляваща обезщетение за ползване на недвижим имот за периода 01.01.2009 г. до 31.12.2009 г., находящ се в [населено място] - гараж в кв.15”И.”, пл.№ 5161 за периода върху всяко месечно вземане от 07.04.2009 г. или от първо число на следващия месец до 20.12.2011 г., сумата 2 303.68 лв., представляваща лихва за забава върху главница в размер на 12 172.25 лв. - консумативи от 01.01.2009 г. до 31.12.2009 г. за имот в [населено място] – ет.2 на сграда на [улица], ет.2, заедно с мазе и тавански етаж за периода от 01.02.2010 г. до 19.12.2011 г. Поддържаното основание за неправилност на решението в обжалваната част е нарушение на материалния закон. В изложението е формулиран правния въпрос: какъв е характерът и най-вече действието във времето на поканата по чл.84, ал.2 ЗЗД и по-конкретно може ли поканата по чл.84,ал.2 ЗЗД да постави длъжника в забава за заплащане на бъдещо главно вземане, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.Цитирано е решение № 217/08.10.2013 г. по гр.дело № 1290/2013 г. на ВКС, III г.о., определение № 1280/10.10.2011 г. по гр.дело № 1191/2011 г. на ВКС,IV г.о., решение № 1782/19.08.2016 г. по гр.дело № 272/2016 г. на Софийски апелативен съд. Ответникът по касационната жалба [фирма], чрез ст.юрисконсулт М.П. и ст.юрисконсулт Д.Л. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос от жалбоподателя и за неоснователност на касационната жалба по същество. Подадена е касационна жалба от Главна дирекция”Национална полиция” – МВР, чрез гл.юрисконсулт Р.С. срещу решение № 2238/28.11.2016 г. по в.гр.дело № 3580/2016 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 2635/31.03.2016 г. по гр.дело № 6724/2012 г. на Софийски градски съд в частта, с която е осъден жалбоподателя да заплати на Б.-Товарни превози” Е. на основание чл.86,ал.1 ЗЗД сумата 14 157.26 лв., представляваща лихва за забава върху главницата в размер на 120 593лв. обезщетение от 01.01.2010г. до 31.07.2011г. на имот в [населено място] – ет.2 на сграда на [улица], заедно с мазе и тавански етаж, за периода върху всяко месечно вземане от първо число на следващия месец до 209.12.2011г., сумата 336.52лв., представляваща лихва за забава върху главница в размер на 2869лв. обезщетение за ползване от 01.01.2010г. до 31.07.2011г. на имот в [населено място] - гараж в кв.15, „И.“, пл.№5161, за периода върху всяко месечно вземане от първо число на следващия месец до 20.12.2011г., самата 1069.80лв., представляваща лихва за забава върху главница в размер на 16 548лв., представляваща консумативи за периода от 01.01.2010г. до 31.07.2011г. за имот в [населено място] - ет.2 на сграда на [улица], заедно с мазе и тавански етаж, за периода от 01.02.2010г. до 19.12.2011г. Поддържаното основание за неправилност на решението е необоснованост. В изложението е поставен правния въпрос, който съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: за действие във времето на поканата по чл.84,ал.2 ЗЗД при неизпълнение на задължение за парично обезщетение по чл.59 ЗЗД, дължимо от неоснователно ползващ чужд имот несобственик на лишения от правото да ползва своя имот собственик. Въпросът според жалбоподателя е решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирано е решение № 217/08.10.2013 г. по гр.дело № 1290/2013 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК, определение № 1280/10.10.2011 г. по гр.дело № 1191/2011 г. на ВКС, IV г.о. Ответникът по касационната жалба – [фирма], чрез ст.юрисконсулт М.П. и ст.юрисконсулт Д.Л. в писмен отговор са изразили становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество. Подадена е касационна жалба от [фирма], чрез ст.юрисконсулт Д.Л. и ст.юрисконсулт М.П. срещу решение № 2238/28.11.2016 г. по гр.дело № 3580/2016 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение от 12.05.2016 г., по гр.дело № 6724/2012 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлена молбата на [фирма] за допълване на решението от 31.03.2016 г. по гр.дело № 6724/2012 г. на Софийски градски съд. Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила. В изложението, инкорпорирано в касационната жалба са поставени въпросите: 1. съдът задължен ли е да се произнесе по предмета на спора, с който е сезиран, така както той е заявен от ищците в исковата молба с изложените в нея обстоятелства и петитум, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирано е решение на състав на ВКС, постановено по чл.290 ГПК. 2. следва ли да се приеме, че искът за законни лихви за забава от датата на исковата молба до окончателното плащане има акцесорен характер доколкото предпоставя валидно възникнал паричен дълг, който не е погасен от длъжника към момента на завеждането на иска, 3. наличието на непогасено главно задължение с оглед на акцесорния характер на иска за законни лихви за забава от датата на исковата молба до окончателното погасяване на главното задължение, не следва ли да се преценява с оглед на допустимостта на иска - само към момента на завеждане на делото, а с оглед на основателността му – към момента на установяване на решението, 4. съдът, след като е прекратил делото с определение само по отношение на главните искове, които са били оттеглени от ищеца, поради извършено в хода на процеса погасяване, но не и по отношение на исковете за законна лихва за забава от датата на исковата молба до датата на окончателното погасяване на паричното задължение и е продължил да води делото по отношение на исковете за законни лихви дължи ли произнасяне по тези искове за законни лихви с отделен диспозитив в крайния си съдебен акт, 5.последващото изменение във фактическата обстановка по делото – настъпило погасяване на главния дълг в хода на висящия процес и извършен поради това отказ от главните искове от страна на ищеца как следва да се преценява от съда – като обстоятелство по чл.235, ал.3 ГПК или като основание за десезиране на съда и от иска за законни лихви, поради отказ от главните искове, 6. ако се приеме, че отказът от главния иск, поради извършено погасяване на главниците в хода на висящия процес е основание за десезиране на съда и по отношение на иска за законни лихви за забава от датата на исковата молба до извършеното в хода на процеса окончателно плащане, не води ли това до различно третиране на този иск спрямо иска за изтеклите лихви за забава, т.нар.мораторни лихви, по отношение на който производството съгласно цитираната по-горе задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК следва да продължи, 7. ако се приеме, че отказът от главния иск, поради извършено погасяване на главниците в хода на висящия процес е основание за десезиране на съда и по отношение на иска за законни лихви за забава от датата на исковата молба до окончателното плащане, не води ли това до липсата на правна възможност за санкциониране на длъжника за тази забава и респ.за обезщетяване на кредитора за претърпените от него вреди в резултат на забавата. Ако се приеме това становище, то би означавало, че длъжникът ще бъде санкциониран за забавата до датата на исковата молба, но ще остане несанкциониран за забавата след датата на исковата молба до датата на погасяването на главния иск в хода на висящия процес, 8. извършеният отказ от иска, поради настъпило погасяване в хода на процеса на главния иск не следва ли да се приема като правомерно и процесуално коректно поведение на ищеца с оглед на постигането на процесуална икономия, 9. следва ли да се приеме, че след извършен отказ от главниците, поради извършено погасяване на главния дълг в хода на процеса съдът е длъжен да разгледа иска за законни лихви за забава от датата на исковата молба до датата на окончателното плащане и да се произнесе по основателността му. Според жалбоподателя въпросите по п.п.2-9 са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответниците по касационната жалба Министерство на вътрешните работи и Главна дирекция”Национална полиция” не са изразили становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира следното: Касационните жалби на Министерство на вътрешните работи и на Главна дирекция „Национална полиция” са процесуално недопустими в частите им както следва: Процесуално недопустима е касационната жалба, подадена от Министерство на вътрешните работи срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 2635/31.03.2016 г. по гр.дело № 6724/2012 г. на Софийски градски съд в частта, с която е осъден жалбоподателя да заплати на [фирма] на основание чл. 86,ал.1 ЗЗД сумата 466.28 лв., представляваща лихва за забава върху главница в размер на 1812 лв. обезщетение за ползване от 01.01.2009 г. до 31.12.2009 г. на имот в [населено място] – гараж в кв.15 „И.”, пл. № 5161 за периода върху всяко месечно вземане от 07.04.2009 г. или от първо число на следващия месец до 20.12.2011 г., както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД да заплати сумата 2 303.68 лв., представляваща лихва за забава върху главницата в размер на 12 172.25 лв., представляваща консумативи за периода от 01.01.2009 г. до 31.12.2009 г. за недвижим имот в [населено място] – ет.2 на сграда на [улица], ведно с принадлежащото мазе и тавански етаж за периода от 01.02.2010 г. до 19.12.2011 г. Процесуално недопустима е касационната жалба, подадена от Главна дирекция „Национална полиция” срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 2635/31.03.2016 г. по гр.дело № 6724/2012 г. на Софийски градски съд в частта, с която е осъден жалбоподателя да заплати на [фирма] на основание чл.86,ал.1 ЗЗД сумата 336.52 лв., представляваща лихва за забава върху главница в размер на 2 869 лв. обезщетение за ползване на недвижим имот за периода от 01.01.2010 г. до 31.07.2011 г., находящ се в [населено място], представляващ гараж в кв.15”И.”, съставляващ имот пл. № 5161 за периода върху всяко месечно вземане от първо число на следващия месец до 20.12.2011 г., да заплати сумата 1 69.80 лв., представляваща лихва за забава върху главницата в размер на 16 548 лв., представляваща консумативи за периода от 01.01.2010 г. до 31.07.2011 г. за недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], ет.2, ведно с принадлежащото мазе и тавански етаж за периода от 01.02.2010 г. до 19.12.2011 г. Съгласно разпоредбите на чл.280,ал.2,т.1 ГПК – редакцията на текста към момента на подаване на касационните жалби, която е приложима на основание пар.74 от ПЗР на ЗИДГПК Д.в.бр.86/2017 г. не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лв. С обжалваното решение в посочените части Софийски апелативен съд като въззивна инстанция се е произнесъл по гражданско дело, по искове с цена на всеки от исковете до 5000 лв. Поради това в цитираните части по-горе въззивното решение не подлежи на обжалване. Всяка от касационните жалби на МВР и ГД”Национална полиция” в частите, с които се обжалва въззивното решение по тези искове следва да се остави без разглеждане, а производството по делото да се прекрати. В останалите части всяка от касационните жалби на МВР, ГД”Национална полиция” и [фирма] е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване в обжалваната част и е процесуално допустима. Въззивният съд е приел, че в жалбата и на двамата ответника са обосновани идентични оплаквания, че задължението за заплащане на обезщетение е такова без определен срок за изпълнение, поради което кредитора следва да отправя отделни покани за всеки един от периодите, в който са били ползвани имотите, в които да посочи размер на задължението, поканата е била връчена на Директора на Дирекция „Транспортна полиция“, а не до Министерство на вътрешните работи. Прието е, че оплакванията са неоснователни. Прието е, че задължението за заплащане на обезщетение за ползван недвижим имот без правно основание, е такова без определен срок за изпълнение, тъй като не се касае за изпълнението на периодично парично задължение. Посочил е, че в този случай е необходимо да бъде отправена покана до длъжника, в която да бъде обективирано искане за заплащане на обезщетение. Според съда от момента на получаване на поканата длъжника изпада в забава и дължи заплащането на законната лихва върху следващото се обезщетение, като не е необходимо да бъде посочен неговия размер. Прието е, че действието на поканата разпростира действието до момента на фактическото преустановяване на ползването. Въззивният съд е приел за установено от представените по делото доказателства, че между [фирма] и Национална служба „Полиция“ е бил сключен договор за охрана на обекти на дружеството по съгласуван от страните списък, който съставлява неразделна част от договора. Прието е, че действието на договора е било от 01.01.2008г. до 31.12.2008г. Съдът се е позовал на ПЗР към ЗИД на ЗМВР, Д. в. бр.69 от 2008г. и е приел, че Министерството на вътрешните работи е правоприемник на активите и пасивите на Национална служба "Полиция" и Национална служба "Пожарна безопасност и защита на населението". Прието е, че с посоченото изменение е настъпила промяна и в субектите по висящото правоотношение, като МВР е встъпило като изпълнител по договора. Приел е, че искането за заплащане на обезщетение се съдържа в писмо №02-16-243/07.04.2009г., което е било адресирано до Директора на дирекция „Транспортна полиция“, че към посочения момент дирекция „Транспортна полиция“ е била част от Главна дирекция "Охранителна полиция", че и двете дирекции не са били правосубектни, а са били част от структурата на МВР, което съгласно чл.3 от ЗМВР от 2006г.отм. е юридическо лице на бюджетна издръжка. С оглед на това е формиран извод, че поканата за заплащане на обезщетение за това, че определени имоти се ползват без правно основание от МВР, която е връчена на последното, чрез една от структурите му, следва да се счита за надлежно получена от юридическото лице. Съдът е приел, че пред първоинстанционният съд са предявени главни искове за заплащане на обезщетение за ползвани без правно основание имоти и на консумативните разходи, ведно със законната лихва, която е изтекла от момента на получаване на писмо №02-16-243/07.04.2009г. до подаване на исковата молба, ведно със законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба до окончателно погасяване на задължението. В хода на производството е било предприето оттегляне на исковете за главница, като производството по делото в тази му част е било прекратено. Посочил е, че искането за присъждане на законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението не представлява самостоятелен иск, а законна последица на уважаването на исковете, с които съдът е бил сезиран. Прието е, че е налице функционална връзка между предявените искове и искането за законна лихва и е формиран извод, че след като съдът е бил десезиран с част от претенциите поради оттегляне на иска, е отпаднала възможността да се произнесе самостоятелно по искането за присъждане на законната лихва, считано от подаване на исковата молба в съда. Според въззивния съд последната не е самостоятелна искова претенция и не е съществувало задължение за съда да се произнесе с отделен диспозитив, в който да постанови изрично, че я оставя без разглеждане, че е достатъчно по този въпрос да се формират изводи в мотивите на решението. Поради съвпадане на крайните изводи на първоинстанционния и въззивния съд обжалваното решение е потвърдено. По правните въпроси, формулирани от Министерство на вътрешните работи и Главна дирекция”Национална полиция” Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.1 ГПК по правните въпроси, поставени от жалбоподателите Министерство на вътрешните работи и Главна дирекция „Национална полиция”. С решение № 217/08.10.2013 г. по гр.дело № 1290/2013 г. на ВКС, III г.о. постановено по чл.290 ГПК е възприето принципното разрешение, че паричното обезщетение по чл.59 ЗЗД, дължимо от неоснователно ползващият чужд имот несобственик на лишения от правото да ползва своя имот собственик възниква ежедневно – „ден за ден”. Неизпълнението на това парично задължение поражда друго акцесорно задължение по чл.86 ал.1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва, което възниква от деня на забавата.Тъй като този ден на забавата няма как да бъде определен, съгласно чл.84 ал.2 от ЗЗД, длъжникът ще изпадне в забава за това свое акцесорно задължение от деня на поканата. Т.е. поканата по чл.84 ал.2 от ЗЗД има правопораждащо действие, което се осъществява занапред във времето. Освен, че се отнася занапред, това действие касае само и единствено задължението, което поражда – това за обезщетението за забава и няма никаква връзка с главното парично задължение /което в случая е с правно основание чл.59 от ЗЗД/. С оглед на тези съображения е формиран извод, че исковата молба, с която се претендира обезщетение по чл.59 от ЗЗД за минал период от време, не може да съставлява покана по смисъла на чл.84 ал.2 от ЗЗД и да породи акцесорно задължение за обезщетение за забава за ново бъдещо главно задължение, което касае следващ период. Съдебният състав е приел, че кредиторът може да кани длъжника да му заплаща само вече възникнало парично задължение за обезщетение по чл.59 от ЗЗД. Длъжникът не би могъл да бъде поканен да заплаща наред с вече съществуващото, още и друго – невъзникнало и несъществуващо към датата на поканата главно задължение за обезщетение, което би възникнало, ако длъжникът - несобственик продължи да ползва без основание чуждия имот на кредитора и което би предстояло да се претендира с последваща искова молба. Прието е, че макар и вземането за обезщетение за неоснователно ползване да е с едно правно основание - по чл.59 от ЗЗД, когато се претендира за различен период от време на ползване и в различен размер на обезщетение - то произтича от различен фактически състав. Тъй като се касае за различни вземания, съответно въз основа на тези различни вземания възникват различни акцесорни задължения по чл.86 от ЗЗД, с различни начални моменти, които зависят от деня на изрично връчената за всяко покана. Според съдебния състав независимо,че хипотезата на чл.31 ал.2 от ЗС е частен случай на общата забрана по чл.59 от ЗЗД за облагодетелстване на едно лице за сметка на друго, установената съдебната практика относно поканата по чл.31 ал.2 от ЗС /че веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето/ не намира приложение. Изводът е обоснован със съображението, че поканата по чл.31 ал.2 от ЗС /за разлика от тази по чл.84 ал.2 от ЗЗД/ е елемент от фактическия състав за възникване на самото главно парично задължение, като едновременно поставя и в забава собственика-длъжник за заплащане на главното обезщетение. Прието е, че в този случай и главното и акцесорното задължение възникват едновременно - от момента на връчване на поканата – „ден за ден”. Съдебният състав е приел, че п оканата по чл.84 ал.2 от ЗЗД е различна, че тя не поражда главно, а само акцесорно задължение, което има правопораждащо действие занапред. Тя не може да постави длъжника в забава за заплащане на главно задължение, което не е възникнало към момента на връчване на поканата. Акцесорен иск за лихва с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД, произтичащ от неизпълнение на задължение за заплащане на паричното обезщетение по чл.59 от ЗЗД, не може да бъде уважен без отправена покана от ищеца до ответника. Предходната искова молба,въз основа на която е постановен акт, с който е установено със сила на присъдено нещо съществуване на главното вземане по чл.59 от ЗЗД за предходен период - не може да се счете за покана по чл.84 от ЗЗД, от датата на която да се присъди обезщетението за забава за следващ период. Поканата по смисъл на чл.84 ал.2 от ЗЗД следва да е за заплащане на конкретно посочено в нея обезщетение за забава и да е изрична. Правните въпроси на жалбоподателите МВР и Главна дирекция”Национална полиция” са разрешени в противоречие с разрешението в цитираното решение на ВКС. С оглед на това е и налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по тези правни въпроси. Съдът не обсъжда цитираното от жалбоподателя Министерство на вътрешните работи определение № 1280/10.10.2011 г., по гр.дело № 1191/2011 г. на ВКС, IV г.о. по чл.288 ГПК, тъй като същото е извън съдебните актове, представляващи практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Неоснователни са доводите на жалбоподателя Министерство на вътрешните работи за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по поставения правен въпрос. Според практиката на ВКС – т.3 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Жалбоподателят не е цитирал и представил влязло в сила решение на първоинстанционен съд, на въззивен съд или решение на ВКС, постановено по реда на ГПК/отм./ по същия правен въпрос. Приложеното решение № 1782/19.08.2016 г. по т. дело № 272/2016 г. на Софийски апелативен съд е без отбелязване за влизането му в сила. Следователно не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по този правен въпрос. Не се установява и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по същия правен въпрос, тъй като разпоредбите на чл.84,ал.2 ЗЗД са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна практика на ВКС. По правните въпроси, формулирани от жалбоподателя [фирма]. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението на жалбоподателя. С решение № 89/15.07.2009 г. по т.дело № 700/2008 г. на ВКС, I отд. е прието, че съдът е задължен да произнесе по предмета на спора, с който е сезиран, така както той е заявен от ищците в исковата молба, с изложените в нея обстоятелства и петитум. Както ищците, така и ответниците имат правен интерес от решение, което да се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на заявеното в исковата молба спорно материално право. Разглеждането на иск, който не е предявен, и не разглеждането на предявения иск, представлява отклонение от диспозитивното начало в исковия процес. Въззивният съд не е разрешил правния въпрос в противоречие с посочената практика на ВКС. В случая съдът е приел, че главните искове за заплащане на обезщетение за ползване без правно основание имоти и на консумативните разходи са били оттеглени в хода на делото и производството по същото в тази част е било прекратено. Приел е, че искането за присъждане на законна лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението не представлява самостоятелен иск, а законна последица на уважаването на исковете, с които съдът е бил сезиран. Прието е, че след като съдът е бил десезиран с част от претенциите, поради оттегляне на иска е отпаднала възможността да се произнесе самостоятелно по искането за присъждане на законната лихва, считано от подаване на исковата молба в съда, че последната не е самостоятелна искова претенция и не е съществувало задължение на съда да се произнесе с отделен диспозитив. Тези изводи не са в отклонение от цитираната практика на ВКС, тъй като в случая съдът се е произнесъл в различна хипотеза, а именно в хода на производството по делото ищецът е заявил отказ от главните искове с правно основание чл.59 ЗЗД за претендираните главници и е прекратено производството в тази част. С оглед на посоченото не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този въпрос. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1,т.3 ГПК по 2,5,6 и 7 въпроси от изложението. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т. 1 от т. решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Посочените по-горе въпроси – 2,5,6 и 7 не са разрешени от въззивния съд и не са обусловили решаващите правни изводи по предмета на спора. Поради това тези въпроси не са правни. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в т.3 на чл.280,ал.1 ГПК. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по 1,3,4 и 8 въпроси от изложението. Жалбоподателят не е обосновал основанието по т.3-та на чл.280,ал.1 ГПК - не е посочил какво е значението на поставените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателят не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По поставените въпроси, касаещи приложението на нормата на чл. 86,ал.1 ЗЗД, не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго и съществува трайна и многобройна задължителна съдебна практика. Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя [фирма]. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение