Определение № 265 от 16.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7454/2013 г.

Производството е по член 288 от ГПК,след отмяна на определение №328/13.12.2013г. по делото и връщанe на делото с определение №307/24.04.2014г. по ч.гр.д.№956/2014г. по описа на ВКС,ІVгражданско отделение. Образувано е по касационна жалба вх.№3042/22.03.2013г.,подадена от [фирма],София,чрез пълномощника му адвокат Г. Н. А.,срещу решение №364/26.02.2013г. на Софийски апелативен съд,Гражданско отделение,4 състав,постановено по гр.д.№4538/2011г. по описа на същия съд,с което се отменя постановеното на 02.06.2003г. решение по гр.д.№415/1997г. по описа на СГС,Іго,5 състав,в частта,в която са отхвърлени предявените от К. Н. Г.,М. Н. Г.-В.,Б. П. Г.,М. В. М.,С. Т. М.,С. Т. М.,А. М. Т.,Ю. М. С.,Л. Т. Т. и С. С. В.,искове с правно основание член 108 от ЗС и вместо него е постановено:осъжда [фирма] София да предаде на основание член 108 от ЗС на К. Н. Г.,М. Н. Г.-В.,Б. П. А.-Г.,М. В. М.,С. Т. М.,С. Т. М.,А. М. Т.,Ю. М. С.,Л. Т. Т. и С. С. В.,владението на собствените на ищците недвижими имоти,описани в решението,като са присъдени разноски по делото. В касационната жалба се правят оплаквания,че постановеното въззивно решение е недопустимо,като се иска неговото обезсилване,или неговата отмяна като неправилно. Ответниците по касационна жалба А. М. Т.,Ю. М. С.,Б. П. А.,К. Н. Г.,М. Н. Г.-В.,С. Т. М.,М. В. М. и С. Т. М.,чрез пълномощниците си адвокат М. Г. Ц. и адвокат Р. М. К.,в писмения си отговор на касационната жалба,считат че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и молят същото да не се допуска. Ответницата по касационната жалба С. С. В.,чрез пълномощника си адвокат С. С.,в депозирани писмен отговор на жалбата,моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение,поради липса на предвидените в закона основания за това. В изложението си по член 284,ал.3,т.1 от ГПК,приложено към касационната жалба,касаторът твърди,че е налице основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение съгласно член 280,ал.1,т.1 ГПК. С решаващите си мотиви,въззивният съд е констатирал,че ищците основават правата си върху имотите –предмет на спора,на настъпило в техния патримониум възстановяване ex lege на правото им на собственост по силата на член 1 ЗВСОНИ,във връзка с което е посочил издадените от кмета на Столична голяма община пет броя заповеди, с нареждане за отписване от актовите книги за държавни и общински имоти и предаване на наследниците на отчуждените собственици-наследодатели на ищците и на София В. описаните идеални части от сградата,находяща се в [населено място], [улица]-без продадените в нея апартаменти на трети лица и без частта от сградата,която е била възстановена от Д. София-окръг .С оглед изискванията на тази разпоредба от реституционния закон,съдът е приел за безспорно установено по делото,че към момента на влизането в сила на този закон-25.02.1997г.,бившите гаражи в сутеренния и партерен етаж,магазин 3 и складът зад магазин 1,които са били отчуждени от ищцата София В. и наследодателите на останалите девет ищци-Т. Т. Т.,Б. И. М.,Т. А. П. и К. Н. Г. и техните съпруги:С. Т. Т.,Ф. Б. М.,М. А. П. и Н. К. Г.,по реда на ЗОЕГПНС,са съществували реално до размерите,в които са отчуждени и като държавна собственост са се управлявали и стопанисвали от ОФ”Хранителни стоки”.Съдът е отбелязъл в мотивите си,възпроизвеждайки заключенията на изслушаните в цялото производството по делото съдебно-технически експертизи/тъй като въззивното производство се е развило след отмяна,постановено по гр.д.№461/2011г. по описа на ВКС,І-го,на основание член 303,ал.1 ГПК на решение №711/13.01.2011г. по гр.д.№1791/2009г. по описа на ВКС,ІГО, в посочената част/,като е основал изводите си на заключението на вещо лице Я. от 15.03.2007г./л.212 и л.213 по гр.д.№2696/2003г. по описа на САС,2 състав/,и е стигнал до извода,че извършеното преустройство на партера и сутерена на сградата, чрез пристрояване откъм южната и частично в западната част на партера,е довело до увеличаване обема на отчуждените помещения,но не и до създаване на нов обект на собственост.Съдът е посочил,че извършеното пристрояване не може да се обособи като самостоятелен обект на собственост със стопанско предназначение- с оглед на това,че не отговаря на императивни нормативни изисквания за пожарна безопастност и осигуряване на достъпна среда,касаещи търговски обекти,поради което на основание член 97 ЗС и чл.98 ЗС същото се явява принадлежност към етажите на сградата,които обслужва и като такова е без правно значение за настъпване на реституцията.След като е приел за установено по делото,че собствениците на одържавените имоти не са били обезщетени при отнемането на собствеността им,съответно към момента на влизане в сила на реституционния закон,тези обекти са били част от преобразувания магазин за хранителни стоки,и са били собственост на субект от изброените в чл.1ал.1 ЗВСОНИ,поради което за тях е настъпил реституционния ефект,като обектите се владеят неоснователно от ответното дружество,поради което предявеният ревандикационен иск е основателен.По отношение релевираните от ответната страна доводи,че дружеството е придобило имота,вследствие на извършен апорт на същия в капитала му и легитимиращото действие на вписването в търговския регистър за това,съдът е приел за неоснователни,тъй като към 1998г.,както Столична община,така и [фирма] не са били носители на правото собственост върху процесните имоти,защото правата на бившите собственици и техните наследници са били възстановени на основание член 1 ЗВСОНИ,и никой не може да прехвърли повече права отколкото има.По отношение наведените в това производство възражения от [фирма]:за придобивна давност и за присъждане равностойността на пристроената част от имота и признаването на правото на задържане до изплащането на последната,съдът е приел,че не следва да се обсъждат,тъй като освен задължителните указания на ВКС,сочещи от къде за започне новото разглеждане на делото,по силата на чл.218 з,ал.3 ГПК/отм/,при повторния въззив се допускат само доказателства за новооткрити и новонастъпили обстоятелства след първоначалното разглеждане на спора от въззивния съд и за проверка на събраните доказателства при това разглеждане,като е стигнал до извода,че заявените от ответника искания не попадат в кръга на въпросите,допустими за решаване при новото разглеждане на делото във въззивната инстанция. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение касаторът заявява/цитирам/: „Разрешението на съда по установяване на граници и ревандикация противоречи на задължителна практика на ВКС в този смисъл. 1.Първият въпрос е съставен от две части:Допустим ли е иск за ревандикация на необособима реална част от сграда със статут на самостоятелен обект в сграда етажна собственост и допустим ли е иск за определяне на граници между две необособими части от самостоятелния обект в сграда като предпоставка за провеждане на ревандикация?”като при даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос,според касатора, е довело до постановяване на недопустимо решение.В тази връзка касаторът се позовава на решение №408 по гр.д.№52/2009г. по описа на ВКС,ІГО,постановено в производство по чл.290 ГПК,отнасящо се до предмета на иска за собственост,който може да бъде само вещ,която съществува към момента на предявяване на исковата молба,както и че е недопустимо със съдебното решение по чл.108 от ЗС да се обособява вещта,която е предмет на съдебна защита.Наред с това касаторът посочва и Решение №149 по гр.д.№1145/2010г по описа на ВКС,ІІ ГО,свързано с преждевременно предявяване на иск с правно основание член 108 от ЗС,при липса на индивидуализация на правото на собственост върху имота в реалните му граници към момента на издаване на решение от ПК ,по реда на ЗСПЗЗ,с което само се призанава правото на собственост,но не и неговото възстановяване върху конкретен обект,не го легитимира като носител на правото на собственост,защитимо с иск с правно основание член 108 от ЗС. Така както е формулиран този правен въпрос,отнасящ се до допустимостта на заявения ревандикационен иск,същия визира хипотеза по същество,а именно: както се заявява от касатора предпоставя наличие на „необособима реална част от сграда”,която да е относима към предмета на ревандикационната претенция.С оглед изложеното в исковата молба,както и възприетото от съда с решаващите мотиви,претенцията на ищците се свързва със твърдян от тях настъпил реституционен ефект по силата на ЗВСОНИ,целта на който закон е да възстанови собствеността върху отнети имоти,доколкото те съществуват като обекти на собственост,а не да се възстанови предишното им състояние,вид или предназначение.Следователно,при наличие на реституция по този закон,достатъчно е при предявяване на исковата претенция имотите да са налице,да съществуват реално като обекти на собственост до размерите,в които са били отчуждени,а извършените след одържавяването им промени във вида и предназначението на имота,следва да се съобразят при разглеждането на реституционната претенция по същество, което не обуславя допустимостта на иска.Цитираната от касатора задължителна съдебна практика се отнася до други различни хипотези на възстановяване правото на собственост,включително по реда на друг реституционен закон-ЗСПЗЗ. В точка втора от изложението си,касаторът твърди,че/цитирам/: „2.Вторият въпрос,разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 от ГПК и имащ обуславящо значение за съдържанието на постановения акт е този за приложимостта на член 218 з,ал.3 от ГПК/отм/ към съдебното производство след отмяна на влязло в сила решение по реда на член 231-233 от ГПК/отм/.То е от обуславящо значение,защото съдът е отхвърлил правоизключващо възражение на дружеството-въззиваем относно правото му на собственост върху имота,позовавайки се на преклузия,като резултат от приложението на чл.218,ал.3 ГПК/отм/ Същественото значение на този въпрос е свързано с отказа на съда да се произнесе по всички направени възражения в молбата на ответника,предхождаща откритото съдебно заседание,на основание преклудиране на правата на основание чл.218 з,ал.3 ГПК/отм/.Това се отнася до всички възражения,които са направени в хода на въззивното производство,вкл. за изтеклата придобивна давност.”, като даденото от съда разрешение на този правен въпрос според в касатора е в противоречие с визираното в тълкувателните разпоредби на т.11 и т.12 на Тълкувателно решение №1/04.01.2011г. на ВКС по т.гр.д.№1/2000г.,ОСГК на ВКС. Видно от данните по делото,във въззивното производство,чието решение е предмет на касационната жалба,развило след отмяна по реда на член 303,ал.1т.1 от ГПК и връщане на делото за ново разглеждане с дадените указания в отменителното решение за обсъждане и произнасяне по откритите нови обстоятелства,ответното дружество-настоящ касатор, е депозирало молба/лист 29 от делото/ с която е направило възражения, свързани с тези нови обстоятелства: относно необособимостта и неделимостта на имота,алтернативно възражение за присъждане равностойността на частта от имота,ако се приеме,че пристроената и надстроена част са присъединени части по чл.97 от ЗС с претенция за заплащане на обезщетение и право на задържане до изплащането й,както и възражение за придобивна давност,във връзка с които са изложени и доказателствени искания във втората част от молбата,които не са били разгледани от въззивния съд поради позоваване на преклузията на същите по смисъла на член 218 з ал.3 ГПК. С оглед изложеното,касационният съд намира,че формулираният в точка втора от изложението на касатора правен въпрос,е разрешен в противоречие с посочената задължителна практика на ВКС,поради което е налице основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,предвидено в член 280,ал.1т.1 от ГПК. По отношение на третия въпрос,формулиран в изложението на касатора,касационният съд намира,че същият е неотносим към решаващите мотиви на въззивното решение. Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд