Определение № 2429 от 30.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 669/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по жалба на „Бяла фиш“ ООД срещу решение № 84/19.11.2024 г. по в. т. д. № 111/2024 г. на Апелативен съд Бургас, с което е потвърдено решение № 9/29.03.2024 г. по т. д. № 13/2023 г. на Окръжен съд Сливен, поправено с решение 23/19.06.2024 г., за отхвърляне на предявения от касатора срещу „Фишком“ ООД иск за заплащане на сума в размер 50 032, 80 лв. – цена по договор за покупко-продажба на риба, ведно със законната лихва от датата на исковата молба, и е уважен предявеният от насрещната страна срещу касатора иск с правно основание чл. 195, ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 85 ЗЗД за заплащане на сума в размер 3 328, 88 лв.

В жалбата се изтъква наличие на касационните основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Заявява се теза, че съдът е кредитирал показанията само на част от свидетелите и неправилно ги е интерпретирал. Тези нарушения са довели до изграждане на неправилна теза. В разрез със становищата на страните въззивната инстанция е приела за безспорно установено по делото обстоятелство, че сключеният между страните договор е с предмет продажба на жива риба. Всъщност единственото, което е било договорено, е рибата да е годна за консумация. В противоречие с установените по делото факти съставът е счел, че цялото количество продадена риба е било негодно за консумация. Оспорва се законосъобразността на извода за основателност на насрещния иск, тъй като според касатора той е предявен след изтичане на 6-месечния преклузивен срок по чл. 197 ЗЗД, евентуално е недоказан.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевира наличието на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. „Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК?“

2. Относно приложението на чл. 324 ТЗ, вр. с чл. 194, ал. 1 ЗЗД за преглед на стоката при търговска продажба и задължението на купувача да уведоми незабавно продавача за наличието на явни или скрити недостатъци.

3. „Има ли давност за предявяване на исковете по чл. 195, ал. 2 ЗЗД?“

По първия въпрос се твърди отклонение от разрешението, дадено в решение № 79/2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на IV г. о., решение № 700/2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на IV г.о., решение № 131/2013 г. по гр. д .№ 1/2013 г. на IV г.о., решение № 297/2014 г. по гр. д. № 4004/2014 г. на I г.о. на ВКС. Вторият въпрос е обоснован с противоречие с решение № 1816/1995 г. по гр. д .№ 699/1994 г. на V г.о., решение № 1585/2002 г. по гр. д. № 113/2002 г., V г.о. и др. По третия въпрос е релевирана практиката, обективирана в решение № 10/2011 г. по т. д .№ 475/2010 г. на I т.о., решение № 1585/2002 г. по гр. д. № 113/2002 г. на V г.о. и др.

При изложените съображения се формира искане за постановяване на акт, с който въззивното решение да бъде селектирано за осъществяване на касационна проверка и отменено, като предявеният иск бъде уважен, а насрещният - отхвърлен с присъждане в полза на касатора на сторените в производството по делото разноски. В евентуалност се прави възражение за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар от насрещната страна.

Ответникът по касация „Фишком“ ООД оспорва жалбата с твърдения, че не са осъществени предпоставките за достъп до касация, тъй като не се излага постановените въпроси да са били разрешени в противоречие със задължителна практика на касационната инстанция. В евентуалност заявява искане за постановяване на решение, с което въззивното да бъде потвърдено като правилно. Претендира присъждане на разноски за касационното производство.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

Правното твърдение на ищеца, с което инициира спора, е, че на 04.09 и 5.09.2022 г. е изпълнил задължението си да достави на ответника 13 898 кг жива риба /шаран/ за цена 3 лева на килограм, чието плащане да бъде отложено до 10.12.2022 г. Ответникът противопоставя твърдения, че при получаване на рибата тя е била негодна за консумация – обстоятелство, потвърдено чрез възложени от него изпитвания в акредитирани лаборатории. Уведомил е продавача за състоянието на продадената стока, след което я е унищожил като негодната за консумация и претендира заплащане на сторените разходи.

За да потвърди обжалваното пред него решение, състав на Апелативен съд Бургас е препратил към фактическата обстановка, установена от първоинстанционния съд. Счел е за безспорно установено между страните сключването на договор за продажба на жива риба – шаран, по който няма плащане на цената от страна на купувача. Възприел е спора като концентриран около въпроса дали изпълнението по този договор от страна на продавача въззивник е било редовно, така че да обуслови неговото право да търси реално изпълнение на задължението за плащане на продажната цена. След анализ на събраните чрез разпит на допуснатите по делото свидетели гласни доказателства съставът на апелативния съд е установил, че предаването на рибата е станало на 04.09.2022 г. и 05.09.2022 г. до язовир Б., като първия ден стоката е била транспортирана от трето за правоотношението лице – „Бакник“ ЕООД, а втория ден - с транспорт на ответника „Фишком“ ООД. Като е кредитирал показанията, дадени от свидетелите Н. и М., съдът е извел заключение, че при предаването рибата не е била жива. Съобразил е, че свидетелите И. и В., които са дали показания за обратното /че рибата е била жива/ са лица, наети от ищцовото дружество, съответно е възможна тяхна заинтересованост. В решението си съдът е акцентирал върху липсата на установени по делото обстоятелства, сочещи възможната заинтересованост на свидетелите Н. и М., и е приел, че техните показания се отличават с по-висока степен на достоверност, тъй като са обстоятелствени, последователни, детайлни и логични, а, освен това, кореспондират с ангажираните в производството писмени доказателства /търговски документ за транспортиране на животински и производни продукти и потвърдителна бележка за транспортиране на странични животински продукти/. Съставът е приел, че ищецът е доставил вещ с недостатъци, за които е бил в известност. Неговата недобросъвестност е обусловила приложението на чл.194, ал. 2 ЗЗД, което правило освобождава купувача от задължението за известяване на насрещната страна относно констатирани недостатъци на предадената стока. Този си извод съдът е подкрепил и с обясненията на управителя С. относно ниската цена на сделката и уговорката за отложено плащане, които са в отклонение от обичайната търговска практика на дружеството ищец. Оплакванията на въззивника относно начина на транспортиране и съхранение на рибата след доставката й, както и приложимостта на сочения в жалбата подзаконов нормативен акт, апелативният съд е счел за неотносими, предвид установения по делото факт, че рибата е била мъртва и негодна за консумация още при предаването. Отрекъл е наличие на преклузия по отношение на правата на купувача. В заключение е обобщил, че поради неизпълнение на задължението си да предаде уговорената престация за продавача не е възникнало право да получи от купувача цената на стоката. Констатирал е липса на конкретно повдигнати оплаквания срещу правилността на решението в частта по насрещния иск, поради което е приложил разрешенията по т.1 от Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС.

Не се явява обосновано искането за директен и факултативен достъп до касационен контрол.

Директното основание за достъп до касация е само формално релевирано от касатора. В своята практика касационната инстанция многократно е разяснявала, че в задължение на жалбоподателя, а не на съда е обосноваването на тази квалифицирана форма на неправилност. Тя намира своето проявление, когато съдебното решение е постановено в резултат на приложена норма, която не е част от обективния ни правен ред, или с което е приложен законът в неговия обратен смисъл, или са нарушени драстично основни правни принципи или правила на формалната логика. Нито една от тези хипотези не е заявена от касатора.

Първият въпрос, макар да е обусловил решаващите изводи на съда, не удовлетворява сочения допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният състав не е неглижирал задължението си да обсъди събраните по делото гласни доказателства и да оцени тези от тях, които са надеждни. Съставът на Апелативен съд Бургас е изследвал евентуалната заинтересованост на разпитаните свидетели, но в противовес на заложената зад въпроса теза на касатора, е намерил ангажираните по негова инициатива свидетели И. и В. за предубедени поради икономическата им зависимост от дружеството. Освен това, въпросът по своята същност представлява несъгласие с изводите на въззивната инстанция и изисква анализ на събраните в производството доказателства и приетите за установени по делото факти, което е недопустимо да бъде извършено във фазата на селекция по чл. 288 ГПК. В този смисъл са разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/20109 г. на ОСГТК, ВКС.

Останалите два въпроса не кореспондират с оплаквания на касатора, изложени от него във въззивната жалба срещу приложението на чл. 194 ЗЗД от първоинстанционния съд и това обстоятелство е изрично коментирано в мотивите на въззивния акт. От друга страна, срещу предявения насрещен иск не е било противопоставено правопогасително възражение за изтекъл срок по чл. 197 ЗЗД. Ето защо тези въпроси не покриват характеристиката да са правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с цитираното по-горе тълкувателно решение. Изложените в този смисъл от въззивната инстанция съображения не се явяват решаващи, а само допълнителни. Отделно въззивният съд е разяснил поради какви причини според него приложение намира правилото на чл. 194, ал. 2 ЗЗД, а именно установената по делото недобросъвестност на ищеца продавач. Съдът не е отрекъл приложението на давностен срок по отношение на заявения от ответника иск, но е счел, че в случая правата на последния не са погасени.

Изложеното мотивира състава да постанови акт, с който да откаже достъп до касационен контрол.

При изхода на спора и на основание чл. 81 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски. Възражението на касатора по чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно, поради което съдът счита, че разноски за адвокатско възнаграждение следва да бъдат заплатени в размер на 2 000 лв. Съдът не се явява обвързан от размерите, посочени в Наредба № 1/2004 г., и прилага тълкуването, дадено от СЕС по дело С-438/24 г.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС