Определение № 549 от 08.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2171/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на правосъдието срещу решение № 491 от 29.12.2022 г., постановено по в.гр.д. № 600 по описа за 2022 г. на Пазарджишкия окръжен съд, в частите, с които е потвърдено решение № 635 от 06.06.2022 г. по гр.д. № 1237 по описа за 2021 г. на Пазарджишкия районен съд за осъждане на касатора да заплати на А. С. Г. възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 1377,15 лв. за периода от 8.4.2018 г. до 4.10.2019 г. и мораторна лихва в размер на 309,15 лв. Касаторът твърди, че решението на Пазарджишкия окръжен съд е неправилно поради необоснованост и нарушения на процесуалния закон – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Като основания за допускане на касационно обжалване сочи очевидна неправилност и чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, без да формулира правен въпрос. Ответникът по касационната жалба А. С. Г. не взема становище по касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт-решение по въззивно дело с цена на главния иск над 5 000 лв. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното: А. С. Г. е бил старши надзирател в затвора в [населено място], който по време на службата си е давал дванадесет часови и двадесет и четири часови дежурства. Служебното му правоотношение е прекратено на 04.10.2019 г., след което той е сезирал Пазарджишкия районен съд с искове против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на правосъдието с правна квалификация чл. 178, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР и чл. 86 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за извънреден труд вследствие неотчетено работно време за периода от 01.01.2017 г. до 01.01.2020 г. и мораторна лихва. Съдилищата са посочили, че реалната продължителност на работното време е по-различна от приеманата от ответника /понастоящем касатор/, тъй като следва да се включи времето от момента, в който ищецът се явявал на работното място до момента, в който е реално напускал работното място. Съгласно Директива № 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета работно време е всеки период, през който работникът или служителят работи или е на разположение на работодателя, за да изпълнява своите задължения. В работното време се включва времето за инструктаж, приемане, сдаване и освобождаване от наряд или дежурство. За установяване на действително отработеното от ищеца време след приспадане на часовете, за което му е заплатено възнаграждение за извънреден труд, съдът е съобразил заключението по приетата съдебно-счетоводна експертиза. Вещото лице е изчислило броя полагани дежурства от ищеца през исковия период, колко часа извънреден труд е положил през всеки отчетен период, какъв е размерът на дължимото допълнително трудово възнаграждение за положения извънреден труд за всеки отчетен период, което не е заплатено на ответника, както и размера на дължимите мораторни лихви върху незаплатеното допълнително възнаграждение. Съдилищата са приели, че в този случай ищецът следва да бъде парично компенсиран само за отработените в повече часове за последните три години преди предявяване на иска – 08.04.2021 г., а за останалия период вземанията са погасени по давност, поради което са присъдили обезщетение в размер на 1377,15 лв. за периода от 08.04.2018 г. до 04.10.2019 г. и мораторна лихва в размер на 309,15 лв. Според касатора въззивното решение, с което е потвърден първоинстанционният съдебен акт, е очевидно неправилно, тъй като не е прието новооткрито доказателство/допълнително заключение по друго дело/, не е обсъден протокол от 12.02.2015 г. за извършена проверка, както и други факти и обстоятелства, а решението се основава само на показанията на един заинтересован в полза на ищеца свидетел. Такива пороци при установяване на фактическата обстановка не могат да бъдат констатирани непосредствено от съдържанието на обжалваното решение, а освен това не са в състояние да доведат до очевидна неправилност. Очевидната неправилност като квалифициран порок на решението представлява прилагане на закона в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма или грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност на решението поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите - в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Ето защо касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение не следва да се допуска. Касаторът не е формулирал правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос. Върховният касационен съд не е длъжен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. Липсата на поставен въпрос, отговарящ на изискванията за общо основание, е достатъчна, за да не се допусне касационна проверка на обжалвания съдебен акт, без да се разглежда наличието на допълнителни предпоставки. Касаторът се е опитал да обоснове допускането на касационно обжалване с необходимостта да бъде създадена съдебна практика за сходни искове на служители, които работят в затвора в [населено място]. Затворът като сграда и двор с определена площ за охрана имал индивидуални особености, поради което при изчисляване на извънредния труд не може да се прилага по аналогия практиката за други затвори. Тези съображения, които са свързани с индивидуалния субект, спрямо когото се прилагат правните норми и конкретния обект на правоотношението не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд уеднаквява практиката по приложение на правните норми, които са общи, абстрактни и се отнасят до неопределен кръг правни субекти и правоотношения. По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Пазарджишкия окръжен съд не следва да се допуска. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение