Определение № 294 от 17.06.2010 г. на ВКС, I г. о., ГК

Производството е по чл.274 ал.3 т. 1 ГПК. Р. Ж. С., И. А. С., Р. И. А., С. С. Д. и Т. С. Я. са обжалвали определението Варненския окръжен съд №453 от 09.02.2010г. по ч.гр.д. № 213/2010г. Частната жалба е подадена в срок срещу определение на въззивен съд по чл.274 ал. т.1 ГПК и подлежи на разглеждане по същество само при условията на чл.280 ал.1 ГПК. Предявани са от Р. Ж. С., И. А. С., Р. И. А., С. С. Д. и Т. С. Я. за установяване по отношение на О. В., че тя не е имала право да им откаже възстановяване на собствеността на дворно място и сградите в него в гр. В., ул.”О” № 2*2а пл. №1, кв.546 – ІV подрайон по реда на ЗВСНОИ по ЗТСУ и др. Въззивният съд е приел, че предявените субективно съединени искове с правно основание чл.124 ал.1 ГПК са недопустими поради липса на правен интерес, тъй като ищците претендират установяване на съществувало правоотношение в минал момент, имащо значение за извършване на административни действия, без да целят пряко установяване на безспорност в граждански правоотношения. В изложението за допускане на касационното обжалване се посочва, че определението противоречи на определение по ч.гр.д. № 575/2008г. на Хасковския окръжен съд и определение № 108 от 19.02.2009г. по ч.т.д. № 90/2009г. на ВКС. И двете определения обаче не разрешават правни въпроси идентични с разглеждания случай. В първото определение е прието за допустимо предявяване на иск за собственост, обективно съединен с иск за прогласяване нищожността на саморъчно завещание извън делбеното производство. С второто решение е приет за допустим иск за установяване размера на задължението по договор за предоставяне на енергия като пряк път за защита срещу определения и начислен пофактура обем електроенергия. Разглежданият случай е съвсем различен. Ищците са поискали установяване на административно задължение на О. В. да извърши определено действие като елемент от реституционната процедура по ЗВСНОИ по ЗТСУ и др. Разглеждането на такъв спор изисква да се прецени законосъобразността на административен акт, защото непроизнасянето по направено искане представлява мълчалив отказ съгласно чл.58 АПК, който подлежи на обжалване по общия административен ред. Съгласно задължителната практика на ВКС, ОСГК – ТР 6/2006г. т.4 такъв контрол е допустимо да се извърши от гражданския съд в исково производство при спор за собственост, в същия смисъл е и изричната разпоредба на чл. 17 ал.2 от ГПК – съдът не може да се произнесе инцидентно по законосъобразност на административни актове освен ако такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му. В случая иск за гражданско право не е предявен и в съгласие с разясненията в посоченото тълкувателно решение съдът е приел, че искът е процесуално недопустим. Съществуване на задължителна съдебна практика изключа основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 и 3 ГПК, а съобразяването й води до неприложимост и на основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. С оглед на изложеното поради отсъствие напредпоставките на чл.280 ал.1 ГПК Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение