Определение № 4764 от 23.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5457/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С решение № 989 от 10.08.2023 г. по в. гр. д. № 613/2023 г. на Варненския окръжен съд е потвърдено решение № 227 от 11.10.2022 г. по гр. д. № 1110/2021 г. на Провадийския районен съд, с което е уважен предявеният от А. М. К. срещу З. М. В. положителен установителен иск за собственост на 1/2 идеална част от дворно място, представляващо УПИ [№] в кв. 28 по плана на [населено място], [община], площ от 760 кв. м., при граници: от две страни улици, УПИ [№] и УПИ [№]; 1/2 идеална част от построената в това дворно място жилищна сграда с площ от 38. 00 кв. м. с маза от 12. 00 кв. м. и стопанска постройка с площ от 9. 00 кв. м. и 1/2 идеална част от дворно място, съставляващо УПИ [№] в кв. 28 по плана на селото, с площ от 860кв. м., при граници: улица, УПИ [№], УПИ [№] и УПИ [№], придобити по наследство от М. А. К., починал на 24.02.1980 г., и П. Г. К., починала на 22.03.1986 г., и е отменен КНА № 76, т. III, рег. № 3226, д. № 429/2017 г. на нотариус И. К., вписан в Служба по вписванията-П. с № 18, том VII, дело № 1208, вх. рег. № 574 от 07.07.2017 г., до размера на описаната по-горе 1/2 идеална част от имота. Въззивният съд е приел, че страните по делото са брат и сестра. Собственици на процесните УПИ [№] и УПИ [№] в кв. 28 по плана на [населено място], [община], са били техните родители М. и П. К., починали съответно през 1980 и 1986 г. След обсъждане на писмените и гласни доказателства, както и техническата експертиза, съдът е приел, че ответницата Злата М. В. не е придобила по давност процесната 1/2 ид. част от УПИ [№] и УПИ [№], жилищна сграда и стопанска постройка. Прието е за неоснователно нейното възражение, че имотът, за който тя се е снабдила с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка № 76/2017 г., е различен от наследствения имот. Съдът се е позовал на заключението на вещото лице, според което след изменението на дворищната и уличната регулация през 1973 г. конфигурацията на имота на М. К. от 390 кв. м., съставляващ парцел X.-229 в кв. 26, е променена и за неговия имот пл. № 229 са отредени вече два парцела VI-229 и VII-229 в кв. 28 по плана на селото, с обща площ от 1620 кв. м. Остатъкът от тази първоначална площ от 390 кв. м. до 1620 кв. м. е владян от общите наследодатели. Този извод следва от показанията на свидетеля Д., според който имотът на М. е бил от около 2 декара и никога не е бил променян, като владението продължило до смъртта му през 1980 г. Общо свидетелите сочат, че родителите на страните са живели в имота до своята смърт. Доказано е, че М. К. е завладял двата парцела през 1973 г. и няма спор, че владението е продължило в лицето на съпругата и низходящите му, като съпругата е починала 1986 г. Следователно собствеността по отношение на двата имота е придобита до 1983 г. и след смъртта на родителите е станала собственост на техните деца. Не е прието за основателно възражението на З. В., че е придобила сама собствеността на двата парцела. Въпреки че през последните 10-20 години тя живее, поддържа и ремонтира имота и плаща данъците за него, като преди това той е бил запустял и буренясал, тя не би могла да придобие наследствената идеална част на своя брат. Дори да се приеме, че е заживяла в имота през 1998 г., както твърди свидетелката С., или се върнала в имота преди 22 г. и оттогава започнала само тя да го поддържа, според свидетелката П., дори да се вземат предвид показанията на свидетеля П., че Злата се връщала в [населено място] целогодишно всяка събота и неделя до завръщането си на село през 2017 г., а брат й живял във В. и свидетелят П. не го е виждал в имота от 40 години, а свидетелката П. дори не го познава, то тя е владяла само собствената си 1/2 ид. ч. и държала за брат си А. К. неговата 1/2 ид. ч. Презумпцията на чл.69 ЗС е опровергана, тъй като не е доказано Злата В. да е отблъснала владението на своя брат А. К.. Не е доказано А. К. да е разбрал, че сестра му се снабдява с документи, които ще й послужат пред нотариус, нито пък е узнал, че тя се снабдява с нотариален акт за неговата част. Страните са били в добри отношения, децата им също, срещали са се, празнували са заедно личните си празници, но знание у А. К., че сестра му е владелец на целия имот, остава недоказано. Показателно за липсата на своене на идеалната част на А. К. от страна на сестра му Злата В. е подадената от нея и подписана лично декларация по чл.14 ЗМДТ с вх. № 13.03.2017 г., с която е предекларирала придобития по наследство имот в [населено място], като го е декларирала като съсобствен с брат й при равни квоти от 1/2 ид. ч. След като към 13.03.2017 г. тя не се е считала за едноличен собственик на спорния имот, няма как да е придобила по давност имота към датата на издаване на КНА № 76/06.07.2017 г., а и към датата на подаване на исковата молба - 14.09.2021 г. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от З. М. В.. Жалбоподателката счита, че фактическите изводи на съда не съответстват на събраните доказателства по делото. Липсвали мотиви защо съдът дал вяра на показанията на дъщерята на А. К., която била заинтересувана от изхода на делото, и не е обсъдил самопризнанията й, че нито тя, нито баща й, са ходили в имота през последните 10 години; че те нямат ключ и достъп до него, че не са влагали средства или личен труд за поддръжката му. Не били обсъдени доказателствата за заплащан данък през годините, включително и по партидата на А., както и доказателството за заплатен данък от него накуп при завеждане на делото. Жалбоподателката не била редовно призована за заседанието на 11.07.2023 г. Не била оборена презумпцията на чл.69 ЗС. Счита, че извършените ремонти и пристрояване на сгради в съсобствен имот без съгласие на другия съсобственик доказва своене на имота само за себе си. Същото сочи и обстоятелството, че А. не е имал ключ от имота. Доказателствата не били обсъдени в тяхната взаимна връзка, не били обсъдени възраженията и доводите на жалбоподателката. В изложението към жалбата вх. № 22241/14.09.2023 г. се повтарят оплакванията за неправилност на въззивното решение. След указания на съда е представено изложение, наименувано „касационна жалба“ – вх. № 25375/19.10.2023 г., в което се сочи, че въззивното решение противоречи на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като жалбоподателката е отнела владението на брат си и е установила самостоятелна фактическа власт върху имота. Ответникът в производството А. М. К. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Не е налице обаче поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въпреки дадените от въззивния съд указания жалбоподателката не е формулирала правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалане на въззивното решение. Съгласно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос, а ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира; ВКС не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. В настоящия случай правен въпрос по смисъла, посочен в тълкувателното решение, не е поставен. Но дори да се приеме, че въпросът се състои в това какви са предпоставките едно лице да придобие по давност идеалната част на другия съсобственик от общия имот, то въззивното решение не противоречи, а напротив - съответства на посоченото от жалбоподателката ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГТК на ВКС. В тълкувателното решение е прието следното: При спор за придобиване по давност на съсобствен имот от един от съсобствениците следва да се даде отговор на въпроса дали той владее изключително за себе си целия имот и от кога. По начало упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. След като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Това е т. нар преобръщане на владението /interversio possessionis/, при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Във всеки отделен случай всички тези обстоятелства трябва да бъдат доказани. Последващо манифестиране промяна в намерението не е необходимо и когато упражняването на фактическата власт е започнало от един от съсобствениците с намерението да държи целия имот като свой и той е станал владелец на идеалните части на останалите. В настоящия случай въззивното решение не се отклонява от дадените по-горе разяснения и затова не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Процесният имот е наследствен и при това положение ако само един от наследниците установи фактическа власт върху имота, то той владее само своята наследствена идеална част и е държател на идеалната част на другия съсобственик, като с това презумпцията на чл.69 ЗС е опровергана. За преобръщане на държането във владение са необходими ясни и категорични действия, които да не са останали скрити, а да са доведени до знанието на другия съсобственик. Според приетото от ВКС в решение № 110 от 20.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 870/2011 г., II г. о., не е достатъчно едно лице да ползва имота според неговото предназначение, да поддържа и ремонтира същия, за да се приеме, че упражнява фактическа власт с намерение за своене в хипотеза, при която имотът е съсобствен; за да се придобие по давност притежаваната от другия съсобственик идеална част от имота е необходимо намерението за своене да му бъде противопоставено по категоричен начин чрез действия, които демонстрират отричане на неговите права върху съсобствената вещ - отстраняване от имота, недопускане, оспорване на права; обикновеното ползване на съсобствената вещ по смисъла на чл. 31 ЗС не изразява намерение за своене. В решение № 302 от 24.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1168/2010 г., I г. о., се приема, че когато съсобственик, включително и сънаследник, ползва цялата вещ, той е владелец на своята част и държател на частите на останалите съсобственици, освен ако не е демонстрирал явно и категорично, че е променил държането на частите на останалите във владение за себе си; промяната на намерението и своенето на частите на останалите следва да е демонстрирано недвусмислено, затова действия по извършване на ремонти и подобряване на имота, които могат да се възприемат и като действия по поддръжка на съсобствената вещ от един от съсобствениците, за което той може да иска припадащата се част от разходите от другите съсобственици на основание чл.30, ал.3 ЗС, не може да се приеме като достатъчно за установяване на владение върху техните части; ползването на целия имот, което може да се възприеме и като упражняване на правото по чл.31 ЗС, също не може да се възприеме като достатъчно, за да се квалифицира като владение за себе си на частите на останалите; отказ да се допуснат останалите съсобственици в имота /освен ако идват на гости/ и отказ да им се даде ключ може да се приеме като демонстрация на намерение за своене, но то следва да е съчетано и с други действия, демонстриращи своене на имота, като правна защита на имота и защита от фактически посегателства, деклариране на свое име пред данъчните власти; последното само по себе си не е достатъчно, за да докаже своене на имота, но съчетано с другите действия, демонстриращи, че лицето счита целия имот за свой, са достатъчни, за да се приеме, че е налице и субективният елемент на владението при съсобственост. Въззивното решение съответства на посочената практика на ВКС. Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. При този изход на делото на ответника следва да бъдат присъдени разноските за касационното производство в размер на 1500 лв. по договор за правна защита и съдействие от 06.12.2023 г. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,