Определение № 1285 от 20.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2684/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 40 891/28.04.2023 година, подадена от Н. Н. А., против решение № 1254/10.03.2023 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 7802/2022 година. С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 20 016 659/24.02.2022 година на Софийския районен съд, гражданско отделение, 143-ти състав, постановено по гр. д. № 55 157/2015 година, с което са отхвърлени предявените от Н. Н. А. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр във връзка с чл. 4 от ЗЗДискр, с които е поискано да се признае за установено по отношение на ответника, извършването на нарушение на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр по отношение на ищеца, изтърпяващ наказание „доживотен затвор без право на замяна“ в затвора в [населено място], изразяващо се в различна продължителност на престой на открито на Н. Н. А., изразяващо се в неравно третиране по признак „лично положение“ в периода от 14.4.2014 година до 07.09.2015 година, като се осъди ответника да преустанови нарушението, изразяващо се в неравно третиране по признак „лично положение“-различна продължителност на престой на открито на Н. Н. А. при престоя му в затвора в [населено място], както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения. В подадената от Н. Н. А. касационната жалба се излагат доводи за това, че в решението на Софийски градски съд е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от Н. Н. А. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр във връзка с чл. 4 от ЗЗДискр да бъдат уважени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Ответникът по касационната жалба Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София е подал отговор на същата с вх. № 58 882/21.06.2023 година, с който е изразил становище, не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по чл. 280, ал. 2 от ГПК, за допускане на касационно обжалване на решение № 1254/10.03.2023 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 7802/2022 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска тя да бъде оставена без уважение, а обжалваното с нея решение да бъде потвърдено. Н. Н. А. е бил уведомен за обжалваното решение на 28.03.2023 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 40 891/28.04.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да постанови решението си съставът на Софийски градски съд е приел за установено, че за да постанови решение си първоинстанционният съд бил приел, че за основателността на предявените искове в тежест на Н. Н. А. било да докаже твърденията си, че са налице факти, които обуславят вероятност за дискриминационно третиране на посочените от него признаци. За Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място] била доказателствената тежест да докаже, че правото на равно третиране не е било нарушено. А. претендирал дискриминационно отношение от страна на ГДИН гр. София на основата на признака „лично положение“. Последният по смисъла на константната практика на КЗД и ВАС представлявал-„поставянето на отделни лица или категория лица в по-неблагоприятно положение от други при сравними сходни белези, различно третиране в сравнение с другите лица, които да се дължат на съзнателно целенасочено поведение, базиращо се на признака „лично положение“, което да било имало за цел или да било създало не добра, среда за дискриминация“. В практиката се приемало, че признака „лично положение“ нямал еднозначно изначално прието обективно съдържание, а предполагал и налагал установяване и доказване във всеки конкретен случай на значим, обективен, същностен за личността белег, който позволявал да бъдел прилаган еднакво и който отчитал универсалния (материален и персонален) обхват на закона. За да бъдела преценена основателността на претенцията на Н. Н. А., съдът на първо място следвало да отговори на въпроса налице ли била за него защитимо право, което било нарушено. В случая безспорно между страните било обстоятелството, че А. бил осъден с влязла в сила присъда на наказание свързано с изтърпяване на наказание свързано с „лишаване от свобода“-„доживотен затвор“, което изтърпявал в затвора в [населено място]. В тази хипотеза-при изтърпяване на наказания „лишаване от свобода“ и „доживотен затвор“, дискриминацията можела да обхваща твърде разнообразни по форма, предмет и субекти случаи на неблагоприятно третиране във връзка с действията по контрол и изтърпяване на тези наказания. Тя можела да бъде осъществена чрез действия, бездействия, фактически отношения, правни норми, практики по прилагането им и т. н. Житейски възможно и юридически предвидимо било и различното третиране по повод изтърпяване на наказание, свързано с лишаване на осъдения от свобода, стига резултатът от последното да бил от естеството си да третира неравно пострадалия в сравнение с други сравними лица и така да нарушава дадено негово право. Именно за това се говорело за самостоятелно право на недискриминация и равенство на възможностите като първоинстанционният съд се бил аргументирал с разпоредбите на чл. 2 от ЗЗДискр, във връзка с чл. 6, ал. 2 от КРБ. В тази насока следвало да се има предвид, че съгласно чл. 197, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 213 от ППЗИНЗС наказанието „доживотен затвор без замяна“ и „доживотен затвор“ се изтърпявали в отделни затвори или в обособени зони към другите затвори с повишена сигурност. Осъдените лица се държали в постоянно заключени помещения при засилен надзор и охрана. Т. е. законодателят бил предвидил различни условия, при които да се изтърпяват тези две наказания в сравнение с останалите осъдени на лишаване от свобода. От значение за установяване на дискриминация по някои от признаците по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр било обективно съществуващ недопустим правен резултат при упражняване на дейността. Установяването на дискриминация било необходимо да бъде направено при преценка и сравнение с начина, по който се третирало, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. От съществено значение било да се доказва дискриминация при сравними сходни обстоятелства, при които били поставени лицата. В случая това били лица, поставени при условията на лишаване от свобода при изтърпяване на наказанията „доживотен затвор“ и „доживотен затвор без право на замяна“. Правото на престой на открито било уредено в ЗИНЗС, като съгласно чл. 86, ал 1, т.1 от същия закон-лишените от свобода имали право на престой на открито не по-малко от един час. Безспорно установено по делото било, че на Н. Н. А. бил осигуряван престой в продължение на минимум един час по време на процесния период в затвора в [населено място], като периодът на престой на открито варирал между един час и 1 час и 30 минути. От събраните доказателства било безспорно установено, че в затвора в [населено място] било имало въведен график, съобразно който се осъществявали престоите на открито, като този график бил разделен на отделни карета и времето определено на всеки затворник било в зависимост от това в кое каре се намирал, като нямало индивидуални графици за всеки отделен затворник. От показанията на свидетелите, както и от събраните писмени доказателства се установявало, че времето за престой на открито в затвора в [населено място] и останалите затвори в случая било различно, като не било налице еднакво определено време във всеки затвор. Ключов бил въпросът дали следвало да бъде сравнено положението на А. спрямо затворниците с неговото наказание и режим, които се намирали в същия като него затвор в [населено място] или спрямо всички затворници на територия на Република България. Първоинстанционният съд бил приел и споделил съдебната практика, че сравними сходни обстоятелства щяло да има винаги, когато се сравнявали лишени от свобода със същите наказания в един затвор, но не и в различни. Това било така, тъй като затворите в отделните населени места имали различен капацитет, различен брой затворници в тях, различни графици относно престоя навън и с оглед на това и на други обективно обусловени причини предоставяли различни условия за осъдените. Затова не можело да се приеме, че има сравними сходни обстоятелства между осъдените, изтърпяващи съответното наказание „лишаване от свобода“ в различни затвори, респективно осъществена дискриминация. Следвало да се посочи, че и от фактическа страна с оглед анализа на доказателствата не се установявало в затвора в [населено място], лицата изтърпяващи наказание „доживотен затвор“ да са били с различен престой на открито като времетраене, което да налагало извода, че спрямо Н. Н. А. престоят на открито бил с по-малко времетраене от това на останалите затворници, изтърпяващи наказание „лишаване от свобода“, „доживотен затвор“ в затвора в [населено място]. По делото било установено, че Н. Н. А. имал право на престой на открито с различна продължителност спрямо Д. Г., който бил в същия затвор, но това било с оглед обективни причини, дължащи се на режима на който бил осъден ищеца, а не поради лично отношение спрямо него. В случая бил спазван нормативно предвидения минимум за престой на открито съгласно чл. 86 от ЗИНЗС. Първоинстанционният съд бил приел за доказано, и при горните правни извода, че Н. Н. А. не бил поставен в по-неблагоприятно положение в сравнение с останалите осъдени лица, изтърпяващи наказанията „доживотен затвор без право на замяна“ и „доживотен затвор“. С оглед на тези си мотиви първата инстанция била достигнал до извода, че не можело да се приеме, че спрямо Н. Н. А. била налице твърдяната от него дискриминация по признак „лично положение“ поради което исковете за установяване на нарушението и осъждане на ГДИН гр. София да го преустанови и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения следвало да се отхвърлят. Самият Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приемал, че дискриминацията, по определението, дадено в чл. 4 ЗЗДискр, като форма на различно третиране, представлявала нарушение на забраната за различно третиране по смисъла на чл. 4 ЗЗДискр. За да била налице проява на дискриминация, било необходимо да са били осъществени всички елементи на посочената разпоредба, съответно за да е бил осъществен състав на нарушение на антидискриминационното законодателство следвало да е било установено различно третиране на лицето, при наличие на пряка причинно-следствена връзка между неблагоприятното отношение и причината за него, изразяваща се в признак по чл. 4 от ЗЗДискр. В тежест на Н. Н. А. било да докаже твърденията си, че били налице факти, които обуславяли вероятност за дискриминационно третиране на посочените от него признаци. След доказване на твърденията, от които можело да се направи предположение, че била налице дискриминация, доказателствената тежест се прехвърляла у ГДИН гр. София, която следвало при условията на пълно и главно обратно доказване да опровергае твърденията за дискриминация или да установи, че извършените действия били оправдани с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта били подходящи и необходими, по аргумент от чл. 9 ЗЗДискр. Основната доказателствена тежест в съдебното производство за защита от дискриминация била възложена на ищеца-той трябвало да докаже фактите, въз основа на които можело основателно да се предположи, че бил жертва на дискриминация. Не било необходимо, обаче, пострадалият да доказва пълно и изцяло, че била налице дискриминация, умисъл у ответника или целенасоченост на дискриминиращите действия, нито пълно и изцяло да установява причинно-следствената връзка между защитения признак и понеблагоприятното третиране. Видно от доклада по чл. 146 от ГПК, обективиран в определението от 07.12.2019 година първоинстанционният съд правилно бил разпределил доказателствената тежест между страните. Изрично предвидените признаци в разпоредбата на чл. 4 от ЗЗДискр били пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България била страна. Дискриминацията представлявала различие, изключение, ограничение или предпочитание по някой, но не на някакво общо основание, без значение какво, а конкретно по поне един от посочените признаци. Както пряката дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 и, ал. 3 от ЗЗДискр, изразяваща се в по-неблагоприятно третиране, така и непряката дискриминация, свързана с поставяне в по-неблагоприятно положение, а също и приравненият на тях тормоз-чл. 5 от ЗЗДискр, водещ до накърняване достойнство, създаване на враждебна, обидна или застрашителна среда, представлявали недопустимо поведение, което във всички случаи било основано на някой от обсъдените законови признаци. В случая се твърдял признак „лично положение“. При извършването на преценка за съществуването на понеблагоприятно третиране на лице въз основа на признаците по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр съдът следвало да прецени дали било налице съществено различие, в сравнение с начина, по който се третирало едно лице, в сравнение с останалите лица, при сравними сходни обстоятелства. По въпроса представляват ли лицата, на които било наложено наказание „доживотен затвор“ или „доживотен затвор без право на замяна“ обособена група, характеризираща се с еднакъв признак по смисъла на чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр, която следвало да се третира еднакво и представлява ли пряка дискриминация различното третиране на едно лице от тази група, съгласно чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр била налице формирана и трайно установена съдебна практика на ВКС, според която при „сравними сходни обстоятелства“ били лицата, изтърпяващи наказание в конкретно посочен затвор, като сравнението не следвало да се прави с изтърпяващите наказание в друг затвор. Относно възможността лишените от свобода, настанени в различни пенитенциарни заведения да бъдат субект на сравнение, при твърдения за неравностойно третиране, се приемало, че за да била налице дискриминация по някой от признаците на чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр, следвало да се направи сравнение между начина на третиране на други лица, които били в същото или сходно положение. Когато обаче разликата се основавала на обективни обстоятелства, които били различни от защитените признаци на чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр не била налице дискриминация. По-неблагоприятното третиране на лишени от свобода, в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпявали наказанието си не било сред предвидените в чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. или друг закон признаци, поради което не представлявало дискриминация по признак лично или обществено положение. Всеки затвор осигурявала различни условия за живот на осъдените, които разлики били обективно обусловени от редица обстоятелства, водещи до различни битови и организационни условия. Затова не можело да се приеме, че изтърпяващите наказание в даден затвор лица се намират при „сравними сходни обстоятелства“ с изтърпяващите наказание в друг затвор. В подобни „сравними сходни обстоятелства“ Н. Н. А. се намирал единствено с лицата, изтърпяващи същото наказание в същия затвор и само сравнението с тях било от значение за преценката дали била налице спрямо него дискриминация по чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр. В подобно идентично или сходно положение с А. по отношение на личното си положение, определено от актовете на управление на затвора в [населено място] били само лицата, намиращи се под юрисдикцията на началника на този затвор, но не и лицата, които изтърпявали наказание „лишаване от свобода“, включително „доживотен затвор“ в друг затвор в страната. Съдебната практика била последователна и по въпроса, че за да била налице дискриминация, трябвало да бъде установено не само по-неблагоприятно третиране, но и това че то се дължало на някой от защитените признаци по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. В конкретния случай по отношение на Н. Н. А. било установено, че същият изтърпявал наказание „доживотен затвор без право на замяна“. Същият бил настанен в обособената в корпуса на затвора в [населено място] с повишена сигурност и охрана, в постоянно заключено помещение при засилен надзор и охрана, съгласно чл. 197, ал. 1 от ЗИНС. За процесния период Н. Н. А. бил провеждал престой на открито, съгласно утвърдения от началника на затвора график, в рамките на 1 час и 40 минути. Това било редът, касаещ всички пенитенциарно изолирани лица, настанени в Зона с повишена сигурност и охрана, какъвто бил и А.. След преместването на арестните помещения на територията на затвора в [населено място], времето за престой на открито за всички лица, упражняващи това си право, било намалено на 1 час и 10 минути. Видно от представения по делото график престоят на открито се извършвал по отделни карета. От показанията на свидетеля В., както и на свидетеля Г. се установявало, че поименни графици не са били правени. Неоснователен бил довода на Н. Н. А., че по отношение на него била налице дискриминация в сравнение с останалите лишени от свобода в затвора в [населено място]. Действително, в показанията си свидетелят Д. Г., който в периода от 14.04.2014 година до 01.01.2016 година бил изтърпявал наказанието „доживотен затвор без право на замяна“ в затвора в [населено място], сочел, че има „две карета“, но видно от същите, едното „каре“ било по медицински причини, т. е. не било налице „сходство“ на случаите по смисъла на ЗЗДискр. Трябвало да се отбележи и факта, че самият свидетел водел дело срещу ГДИН гр. София и по настоящия спор, поради което показанията му следвало да бъдат обсъждани ведно с останалите събрани по делото доказателства. При всички случаи, санкционираният от закона вредоносен резултат се изразявал в поставянето на отделни лица или категории лица в по-неблагоприятно положение от други при сравними сходни белези, като неравното третиране според нормата на § 1, т. 7 от ДРЗЗДискр било всеки акт, действие или бездействие, което пряко или непряко засягало права или законни интереси. Не били установени по делото такива интереси да са били недопустимо засегнати. По-неблагоприятното третиране на лишени от свобода в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си не било сред предвидените в чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр или друг закон признаци, поради което не представлявало дискриминация по признак лично или обществено положение. Както правилно бил приел и първоинстанционния съд, дискриминация не се установявало да била налице по отношение на Н. Н. А. поради което не следвало да бъдат давани указания за преустановяване на такава. Въззивната инстанция споделяла мотивите на първоинстанционния съд в тази връзка поради което по аргумент от чл.272 от ГПК същите следвало да се считат и за мотиви на въззивното решение. Налагал се извод, че първоинстанционният съд бил достигнал до правилен извод, че исковете следвало да се отхвърлят като неоснователни. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. Н. А. е поискал обжалваното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това лицата изтърпяващи наказание „доживотен затвор“ или „доживотен затвор без право на замяна“ в затворите на Република България, намират ли се в сравними, сходни обстоятелства?; за това допустимо ли е лицата изтърпяващи наказание „доживотен затвор без право на замяна“ в затворите на Република България, да бъдат третирани по различен начин? и за това лицата изтърпяващи наказание „доживотен затвор“ и „доживотен затвор без право на замяна“, настанени в различни пенитенциарни заведения, следва ли да бъдат сравнявани при преценка на неравно третиране и наличие на пряка или непряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 и ал. 3 от ЗЗДискр? Изложени са съображения, че дадения от състава на Софийски градски, отговор на тези въпроси е в противоречие с отговора му даден в решение № 3/22.07.2013 година, постановено по гр. д. № 543/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. С последното решение е бил даден отговор на правния въпрос кои лишени от свобода са със сходно фактическо положение, за да бъдат третирани неравно, като съдът е приел, че това което е относимо за едно лице е относимо и за всички лица от определена група с оглед личностните им качества при изтърпяване на наказанието „доживотен затвор“ или „доживотен затвор без замяна“. При разрешаването на спора обаче съдът е преценявал наличието на дискриминация само с оглед на условията в конкретното място за изтърпяване на наказанието, а не с оглед на условията във всички такива места в страната. Затова така посоченото от касатора решение не обосновава допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване. Организирането на начина за осъществяване на правото на престой на открито е задължение на администрацията на мястото за изтърпяване на наказанието. Изпълнението на това задължение е винаги конкретно, поради което съществува разлика по начина, по който се осъществява правото в различните места за изтърпяване на наказанието. Тези разлики обаче не обосновават противоправност на действията на администрацията, стига да не накърняват права на затворника и да са в установените от нормативните актове рамки, а освен това не са свързани с личността на затворниците. Затова те не могат да обосноват по-неблагоприятно третиране и наличието на защитен признак по смисъла на ЗЗДискр, в зависимост от това, в кое от местата за изтърпяване на наказанието се изтърпява същото. Както е посочено в решение № 224/14.08.2012 година, постановено по гр. д. № 777/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. по-неблагоприятното третиране на лишени от свобода в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си не е сред предвидените в чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. или в друг закон признаци, то не представлява дискриминация по признак лично (при установяване във всеки конкретен случай на обективен, същностен за личността белег, позволяващ да бъде прилаган еднакво) или обществено положение. Затова наличието на дискриминация не може да бъде обосновано с по-неблагоприятното третиране на лицето в конкретното място за изтърпяване на наказанието, в сравнение с абстрактното по-благоприятно третиране, което би получило лицето, ако изтърпяваше наказанието си в друго такова място. В този смисъл са и решение № 101/02.08.2021 година, постановено по гр. д. № 1871/2020 година и решение № 50 213/09.11.2022 година, постановено по гр. д. № 247/2022 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. Н. А. е поискал въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Н. Н. А. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийски градски съд. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 1254/10.03.2023 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 7802/2022 година по подадената срещу него от Н. Н. А., касационна жалба с вх. № 40 891/28.04.2023 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение