Определение № 37 от 20.01.2014 г. на ВКС по т. д. № 1896/2013 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] чрез адвокат Г. Б. срещу решение № 114/18.01.2013 г. на Пловдивски окръжен съд /ПОС/ по гр.д. № 3184/2012 г.

В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за неправилност, а като основание за допускане на касационно обжалване сочи разпоредбите на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК.

Ответникът по касационната жалба – [фирма] оспорва жалбата по съображения в писмен отговор.

ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените от касатора основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, поради следните съображения:

Пред Пловдивски районен съд /ПРС/ са предявени кумулативно съединени претенции от [фирма] срещу [фирма] за дължими главници – цена на доставени стоки /минерални торове и препарати за растителна защита/ по два договора /от 01.03.2010 г. и от 16.04.2010 г./ и договорна лихва за забава, както следва: по договора от 16.04.2010 г. – общо 12371.52 лв., от които главница 9964.80 лв., лихва – 2406.72 лв.; по договор от 01.03.2010 г. – общо 21969.89 лв., от които главница 6252.34 лв., лихва - 15717.55 лв. Претенциите са уважени от ПРС – изцяло за главниците и частично за претендираната лихва /само по единия договор/. Уважителното първоинстанционно решение за двете главници по двата договора не е обжалвано и е влязло в сила. Пред ПОС е обжалвано само първоинстанционното решение досежно лихвата по двата договора. ПОС е изменил решението на ПРС по отношение на претендираната лихва по двата договора като е отменил и частично отхвърлил претенциите за сумата от 9138.28 лв. по договора от 01.03.2010 г. и от 1839.06 лв. по договора от 16.04.2010 г. П. е квалифицирал претенциите по чл.79 и чл.92 ал.1 ЗЗД. П. е приел, че се касае за договорна неустойка съобразно клаузите на сключените договори, предвиждащи при плащане на доставките със забава купувачът да заплаща месечна лихва в различен процент за различен период на забава. Това именно е дало основание на П. да приеме, че е договорена неустойка за забава. За да отмени частично неустойката по договора от 01.03.2010 г., П. е приел, че за същите доставки и посочени фактури ищецът е претендирал, присъдена му е и му е изплатена лихва за забава в друго производство – заповедно производство по реда на чл.417 ГПК. В настоящия случай ищецът не е претендирал разлика между законна лихва и договорна такава, а е претендирал само договорна лихва за период от време, за който е получил законна лихва и задължението му като главница и лихва за забава е погасено. Направеното уточнение в много по-късен момент, че се претендира разлика над законната лихва, без съответно изменение на заявените претенции не е основание да се приеме, че ищецът е направил отказ от искането си, както и че претендира разлика между издължената законна лихва и дължащата се неустойка по договора. По отношение на претендираната неустойка по договора от 16.04.2010 г., съдът е съобразил времето за дължимост на същата – до 31.07.2010 г., съобразно уговореното в чл.2 от договора. Размерът на претендираните неустойки, според П., е присъден съобразно заключението на ССЕ.

Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата, като значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус.

В настоящия случай касаторът формулира следните въпроси, за разрешението на които твърди допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК:

1. „Налице ли е недопустимо кумулиране на претенция за законна и договорна лихва върху едно и също парично задължение, за един и същ период в случая когато след като е била платена законна лихва за този период, кредиторът е претендирал за същия период доплащане на разликата над вече събрания размер на законната лихва?” Въпросът е във връзка с изхода на спора като краен резултат, но е некоректно зададен, с оглед предявената от самия касатор като ищец претенция за забава, която е предявена не като разлика над претендирана и заплатена законна лихва, а само като договорна лихва. В този смисъл са и мотивите на ПОС по тази претенция, правилно квалифицирана като неустойка. Сочените решения на ВКС не обуславят и наличие на противоречиво разрешение по този въпрос по чл.280 ал.1 т.1 или т.2 ГПК. Това е така, защото: р. № 123/20.02.2006 г. по ГПК /отм./ е неотносимо към настоящия казус, доколкото касае неустойка при количествено или качествено отклонение на договореното, а не за забава на плащане; р. № 782/02.10.2006 г. по ГПК /отм./ е за недопустимост на кумулация между неустойка за забавено плащане с обезщетение за забава за един и същ период /както е прието в настоящия случай/ и за лихва за забава върху определено неустоечно обезщетение, каквато претенция в случая няма. Не обуславят противоречиво разрешение и приложените с молбата от 12.03.2013 г. решения на ПРС и ПОС, доколкото няма данни те да са влезли в сила – с решението на ПОС частично се потвърждава и частично се обезсилва решението на ПРС, а в настоящото производство няма правна възможност да се прецени приложимостта на чл.280 ал.2 ГПК, относно обжалваемостта на едно въззивно решение по друго дело. Независимо от това, видно от първоинстанционното решение има и отказ на ищеца по претенцията по чл.92 ЗЗД за определен период от време, което също внася неяснота във фактическата обстановка.

2. „Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?” И този въпрос е некоректно зададен с оглед мотивите на обжалваното въззивно решение и в този смисъл не е обуславящ изхода на спора. ПОС е обсъдил събраните по делото доказателства – договори, фактури, заключение на вещо лице, както и приложеното ч.гр.д № 4722/2011 г. по реда на чл.417 ГПК и е изложил своите съображения за приетата фактическа обстановка и направените правни изводи въз основа на същата. Следователно, налице е обсъждане на събраните по делото доказателства и тяхната съвкупна преценка, поради което няма противоречие с цитираното р. № 24/28.01.2010 г. на ВКС по ГПК. Обстоятелството, че преценката на ПОС не съвпада с желаната преценка от касатора не обуславя противоречие с цитираното решение на ВКС. Липсва такова противоречие и с р. № 42/18.04.2010 г. на ВКС, което е относимо само към част от извършената проверка на счетоводната документация от вещото лице, но не е относимо към въззивното решение в цялост като правни изводи по установената и приета фактическа обстановка.

С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на ПОС.

На основание чл.78 ал.3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по жалбата направените и поискани разноски в размер на 1000 лв. адвокатски хонорар.

Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът: