Определение № 10451 от 07.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 9051/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229, ал. 1, т. 1 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от Сдружение „Синдикат Охрана“, Булстат: 176878585, чрез процесуален представител адв. С. Георгиева, против Определение № 8526/13.06.2024 г., постановено по адм. дело № 3789/2024 г. по описа на Административен съд – София-град, с което е оставена без разглеждане жалбата на сдружението против писмо № 8939/08.12.2023 г. на главния директор на Главна дирекция „Охрана“ към Министерство на правосъдието. В частната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност и неправилност на обжалвания съдебен акт, иска се отмяна на обжалваното определение и присъждане на сторените в производството разноски. Ответникът – главен директор на Главна дирекция „Охрана“ към Министерство на правосъдието оспорва основателността на частната жалба. Намира първоинстанционното определение за правилно, поради което иска оставянето му в сила. Върховният административен съд приема, че частната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 230 АПК, от активно процесуално легитимирана страна, срещу съдебен акт с правна квалификация по чл. 229, ал. 1, т. 1 АПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения: Предмет оспорване в първоинстанционното производство е Писмо № 8939/08.12.2023 г. на главен директор на Главна дирекция „Охрана“ към Министерство на правосъдието, с което поради постъпили запитвания, свързани с отчитане на командировките, главният директор е дал указания по прилагане на текстовете от Наредбата за командировките в страната. Атакуваното писмо е адресирано до началниците на отдели и сектори в Главна дирекция „Охрана“, директорите на Регионалните дирекции „Охрана“, началниците на областните звена, както и до председателите на Управителните съвети на Сдружение „Синдикат Охрана“ и „Синдикат на служителите в затворите в България“. С обжалваното определение първоинстанционният съд обосновава решаващ мотив, съобразно който е прието, че атакуваното писмо няма характеристиките на властническо волеизявление, което непосредствено да поражда за адресатите си нито права, нито задължения, още по-малко да влияе пряко и негативно в тяхната правна сфера. В случая, от първоинстанционния съд е посочено, че процесното писмо представлява вътрешноведомствен акт, поради което не се засягат права и законни интереси на сдружението жалбоподател, като въведените в обратната насока доводи в жалбата, са неоснователни. Обжалваното определение е валидно, допустимо и правилно. Съгласно чл. 147, ал.1 АПК, право да оспорват административния акт имат гражданите и организациите, чиито права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени от него или за които той поражда задължения. В случая е налице хипотезата на чл. 159, т. 1 АПК, тъй като оспореното писмо не притежава белезите на индивидуален административен акт по чл. 21 АПК. В същия смисъл е Определение № 12932/21.12.2023 г., постановено по адм. дело № 11491/2023 г. по описа на ВАС, шесто отделение. Върховният административен съд намира, че по правната си същност и последици оспореното писмо попада в категорията на т. нар. вътрешнослужебни актове по смисъла на чл. 2, ал. 2, т. 3 АПК. Съгласно посочената обща разпоредба, регламентираща обхвата и действието на Кодекса, разпоредбите на същия не се прилагат по отношение на актовете, с които се създават права или задължения за органи или организации, подчинени на органа, издал акта, освен ако с тях се засягат права, свободи или законни интереси на граждани или юридически лица. Следователно по силата на чл. 2, ал. 2, т. 3 АПК от приложното поле на закона са изключени актовете на административните органи, с които се създават задължения за техни подчинени органи или се разрешават вътрешнослужебни въпроси, като в случая отсъства предвиденото в същата норма изключение - наличие на засегнати права и интереси на други лица, обуславящо допустимост на обжалването по съдебен ред. С оглед вътрешноведомственото им естество тази категория актове не съдържат властническо волеизявление, което едностранно да поражда промяна в правната сфера на гражданите. За такива вътрешнослужебни актове съдебното обжалване е недопустимо по аргумент от чл. 2, ал. 2, т. 3 АПК. В този смисъл е и т. 2 от Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 22.09.1976 г. Административнопроцесуалният кодекс не се прилага за актове, отнасящи се до извършване на вътрешна административно-организационна дейност, освен ако с тях се създават предпоставки и условия, при които могат да бъдат засегнати права или защитени от правото интереси на други лица. За да е налице административен акт, подлежащ на самостоятелен контрол за законосъобразност, е необходимо съдържащото се в него волеизявление едностранно да предизвиква юридическите промени, към които е насочено, т. е. правните последици (права и задължения) и правоотношения, визирани в правната норма, следва да възникват автоматично и директно от този акт. За характера на последния се преценява не по формата, в която е материализирано волеизявлението, а по неговото съдържание и предизвиканите правни последици. Наличието на годен за обжалване административен акт и правния интерес на жалбоподателя са положителни процесуални предпоставки за допустимостта на образуваното съдебно-административно производство, от категорията на абсолютните, за чието съществуване съдът следи служебно. Липсата им обосновава извод за недопустимост на търсената съдебна защита, поради което първоинстанционният съд процесуално законосъобразно приема, че делото подлежи на прекратяване. По изложените съображения, настоящият състав на Върховния административен съд - шесто отделение, счита, че частната жалба е неоснователна, а оспореното с нея определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 236, във връзка с чл. 221, ал. 2 - ра, изр. 1-во, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд - шесто отделение,