Определение № 146 от 15.08.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1682/2017 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 2514 от 14.02.2017 г. на Д. Л. М. и В. С. М. чрез процесуалния им представител адвокат В. П. против определение № 86 от 12.01.2017 г., постановено по ч.гр.д. № 5598 по описа за 2016 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 23728 от 12.10.2016 г. по ч.гр.д. № 12155/2016 г. на Софийски градски съд за оставяне без разглеждане жалбата им срещу определение за прекратяване на производството по чл.207 ГПК по гр.д. № 14981/2016 г. на Софийски районен съд, 32 състав. О. по частната жалба В. Н. М. и И. И. М. считат, че същата е недопустима, евентуално – че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Частната касационна жалба е процесуално допустима – насочена е срещу прекратителен съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл.274, ал.3, т.1 ГПК, като е подадена от надлежна страна в срока по чл.275, ал.1 ГПК. За да прецени наличието на основание за допускане на касационно обжалване, настоящият съдебен състав съобрази следното: За да потвърди прекратителното определение, Софийски апелативен съд е изложи съображения, че целта на производството по чл.207 ГПК е предварително, преди образуване на исковото производство да бъде събрано доказателство, за което има опасност да се изгуби или да се затрудни събирането му. Разпоредбата на чл.208 ГПК регламентира производството по допускане и събиране на доказателства, като съгласно изричната норма на чл.208, ал.3 ГПК на обжалване с частна жалба подлежи само определението на съда, с което не се уважава молбата по чл.207 ГПК. Определението за прекратяване на производството по чл.207 ГПК поради изчерпване на предмета – събиране на поисканото с молбата по чл.207 ГПК доказателство, не е сред изрично посочените като обжалваеми от закона, нито прегражда по-нататъшното развитие на делото, поради което съгласно чл.274, ал.1 ГПК не подлежи на обжалване /определение №436/17.07.2009 г. по ч.т.д.№379/09 г. на ВКС, І Т.О./. Единствената цел на производството по чл.207 ГПК е да бъде събрано доказателство, чиято доказателствена стойност ще бъде преценявана от исковия съд с оглед на всички останали доказателства, приети в последващото исково производство. Апелативният съд е счел, че всички изложени в жалбата доводи се отнасят до допустимостта и основателността на евентуалния бъдещ иск, както и до допуснати от СРС процесуални нарушения в производството по чл.207 ГПК, поради което са ирелевантни в настоящото производство. Д. Л. М. и В. С. М. считат, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1) допустимо ли е прекратяване на производството по дело, образувано по молба по чл.207 ГПК след събиране на поисканото доказателство, без решаващият съд да е разгледал и да се е произнесъл по направени от ответниците по молбата възражения за липсата на предпоставките на чл.207 ГПК, т.е. по допустимостта на съдебното производство и без служебно да е изследвал наличието на предпоставките за осъществяване на съдебно производсство по обезпечаване на доказателства; 2) допустимо ли е прекратяване на производството по делото без да е разгледано и уважено искането на ответниците по молбата за извършване на повторна експертиза с оглед направеното от тях оспорване на заключението по приетата съдебно-техническа експертиза. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е удостоверено, доколкото не са представени актове на ВКС, които да дават тълкуване по поставените въпроси, противоположно на възприетото от въззивния съд. С определение № 276 от 3.05.2012 г. по ч.т.д. № 253/2012 г. на I т.о. на ВКС при разрешаване на процесуалния спор е изложено виждането на съдебния състав, че определението с което се прекратява производството по процедурата по обезпечаване на доказателствата, поради изчерпването и, не подлежи на обжалване, като същото има несамостоятелен, временен характер, с него не се решава производство по същество и не се прегражда развитието на такова, както и че с тази процедура се цели установяване на фактическото положение – налични СМР към момента на експертизата, абстоятелствата дали има ли извършени плащания по тях, стойността им, документите материализиращи изпълнението или неизпълнението на договора са неотносими към обезпечението на доказателствата. В определение № 894 от 13.12.2014 г. по ч.гр.д. № 6820/2014 г. г. на III г.о. на ВКС при разрешаване на процесуалния спор са изложени следните съображения: Производството по чл.207 от ГПК има несамостоятелен и привременен характер. То е способ за предварителното събиране на доказателствата /преди започване на същинския исков процес/,създаден за да се осуети възможността в резултат от недобросъвестно поведение на противната страна или в резултат от действието на обективни фактори определено доказателствено средство да бъде загубено или унищожено или да бъде затруднено неговото събиране. В това производство страната няма правно защитим интерес да предявява различни искания /освен свързани с опазване и събиране на доказателства/, които може да направи в отделно производство. Възприетото в посочените определения на ВКС съответства на разрешението, дадено в атакуваното определение на Софийски апелативен съд, поради което не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е обосновано с тезата на жалбоподателите, че се касае за откровена злоупотреба с права от страна на молителите /не съществува опасност да се загубят или да се затрудни събирането на доказателството/, които в производство по чл.207 и сл. ГПК се опитват да се снабдят с доказателства за извършени подобрения, при това в минал период от време и за тяхната стойност, като се избегне принципа на състезателността, равенството на страните и истинността – основни принципи на гражданския процес /като в случая не е уважено искането на ответниците по молбата по чл.208, ал.4 ГПК за повторно заключение след извършването на съвместен оглед/. Формалното прилагане на нормата на чл.208, ал.2 ГПК, която предвижда възможност за обжалване само на определението, с което се отказва събиране на доказателство в случаите, в които производството по чл.207 ГПК е недопустимо, лишава едната страна от възможност да оспорва доказателства и да прави противопоставими възражения. Таза заявената обосновка не може да бъде свързана с хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, предпоставяща неясна или непълна нормативна уредба или преодоляване на съдебна практика, свързана с неточно тълкуване на нормативната уредба или с осъвременяване на съдебната практика. От една страна развитата теза е израз на несъгласието с извода на съда, че е налице интерес от обезпечаване на исканото доказателство с оглед предявения от настоящите жалбоподатели против молителите ревандикационен иск, а от друга – на неразбиране на значението на производството по чл.207 и сл.ГПК, а именно, че събраното в това производство доказателство има същата доказателствена сила, която би имало и ако бе събрано в съответната фаза на висящия исков процес, поради което оспорването му и преценката дали доказателството установява съответните доказателствени факти се прави именно в исковия процес. В този смисъл е и съдебната практика, включително и тази, на която се позовават жалбоподателите. В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното определение на Софийски апелативен съд. С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение