Определение № 3639 от 17.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3709/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационните жалби на И. Г. Я. и Е. Д. Я., двамата чрез адв. А. А.-Т. /с вх. № 4954 от 13.04.2023 год./ и на В. Т. М. и Г. Л. М., двамата чрез адв. Д. Л. /с вх. № 6191 от 15.05.2023 год./, срещу въззивното решение № 117 от 2.03.2023 год. по в. гр. д. № 1060/2022 год. на Окръжен съд – Благоевград.

След подаване на касационната жалба е починала касаторката Е. Д. Я. – на 24.04.2023 год. и с определение № 776 от 3.08.2023 год. на въззивния съд са конституирани като страна, на основание чл. 227 ГПК наследниците й – М. Г. Я. и И. Г. Я., последният участващ в процеса в лично качество. Първата се е отказала от наследството на майка й с вписан под № 54 от 22.05.2023 год. по ч. гр. д. № 682/2023 год. на РС - Петрич отказ от наследство /удостоверение № 2044 от 22.05.2023 год. на Районен съд – Петрич/ и с молба от 21.08.2023 год. е поискала прекратяване на производството по делото по отношение на нея.

Ответниците по касация М. Л. Т. и В. Л. С., чрез адв. Св. Г., са подали отговори на жалбите. Поддържат, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендират разноски за адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗАдв с оглед осъществената по делото безплатна адвокатска защита.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение е потвърдено решение № 182 от 15.07.2022 год. по гр. д. № 1439/2021 год. на Районен съд - Петрич, с което

• е признато за установено по отношение на Е. Д. Я. и на И. Г. Я., че ищците М. Л. Т. и В. Л. С. са собственици по наследствено правоприемство от баща им Л. С. Я., починал на 2.12.2009 год. на по 1/12 ид. ч. от УПИ *-*, в кв. 19 по плана на 1989 год. на [населено място], общ. П., с площ 1665 кв. м. и от двуетажната масивна жилищна сграда със застроена площ от 80 кв. м., изградена в североизточната част на този имот;

• е признато за установено по отношение и на Г. Л. М. и В. Т. М., че ищците М. Л. Т. и В. Л. С. са собственици по наследствено правоприемство от баща им Л. С. Я., починал на 2.12.2009 год. на по 1/12 ид. ч. от УПИ *-*, в кв. 19 по плана на 1989 год. на [населено място], общ. П., с площ 1665 кв. м. и от двуетажната масивна жилищна сграда със застроена площ от 80 кв. м., изградена в североизточната част на този имот и ответниците М. са осъдени да им предадат владението върху тези идеални части от имота.

Прието е от въззивният съд, че никой от ответниците не оспорва, че първоначалните собственици на процесния УПИ и на построената в него сграда са били С. и М. Б., придобили същия в режим на съпружеска имуществена общност /СИО/, по аргумент от чл. 103, вр. чл. 13, ал. 1 СК от 1968 год. /отм./. С прекратяване на СИО към момента на смъртта на С. Б. - 21.11.1979 год., преживялата съпруга М. Б. е придобила 1/2 ид. ч. от имота, а синовете му - Л. и Г. – по 1/4 ид. ч., на основание чл. 14, ал. 7 от действащия и към този момент СК от 1968 год. /отм./. Така всеки от тримата наследници на Л. Я. наследяват от него по 1/12 ид. ч. от горния имот.

С Нотариален акт за собственост на недвижим имот, издаден по обстоятелствена проверка, с № 4 от 23.01.2015 год. на нотариус Ел. В., преживялата съпруга на С. Б. – М. Б. е призната на основание наследство и давностно владение за собственик на 2/6 ид. ч. от процесния недвижим имот. С последващ Нотариален акт за продажба на недвижим имот № 8 от 26.01.2015 год. М. Б. е продала целия имот на сина си Г. Я.. След смъртта на последния наследниците му Е. Я. и И. Я. са продали имота на Г. и В. М., ответници по предявения ревандикационен иск.

Във връзка с направеното от ответниците възражение за придобиване на имота по давност са разпитани свидетели, чиито показания са обсъдени от въззивния съд – Д. В., И. П. и Т. А..

От правна страна е прието, че ищците са доказали правото си на собственост върху имота на твърдяното от тях в исковата молба основание – наследствено правоприемство от баща им Л. Я., който е придобил по наследство от неговия баща 1/4 ид. ч. от имота, или всяка от ищците притежава по 1/12 ид. ч., колкото притежава и неучастващата в производството трета негова дъщеря. По делото няма спор, че имотът се владее от ответниците М., на основание разпоредителната сделка в тяхна полза от наследниците на Г. Я., като ответниците не са доказали релевираните възражения за придобиване по давност. Не е доказано, че преживялата съпруга на С. Б. – М. Б. е придобила по давност 2/6 ид. ч. от имота след смъртта на съпруга си през 1979 год. до снабдяването й с нотариалния акт от 2015 год. поради липса на субективния елемент от фактическия състав на владението на съсобствения имот, като съдът не е приел като обективиране на намерение за владение на чуждите идеални части извършването на еднократен ремонт в имота, нито еднократното й изявление, че се е считала за собственик, без да е осуетявала по някакъв начин фактическата власт на другите съсобственици. Същите са посещавали имота, в който живяла до смъртта си М. Б., като тези факти са установени от събраните свидетелски показания, които съдът е обсъдил. На основание принципа, че никой не може да прехвърли права, които няма, съдът е направил извода, че разпоредителната сделка на М. Б. в полза на сина й Г. не е произвела вещнопрехвърлително действие относно спорните части, тези на ищците, наследници на другия й син поради това, че тя не е била техен собственик. Същите не са могли да бъдат придобити и по давностно владение от приобретателя по сделката, на основание чл. 79, ал. 2 ЗС поради опровергаване на презумпцията за добросъвестност с оглед изключително близката родствена връзка и междуличностните отношения с праводателката му. Съдът заключил, че Г. Я. няма как да не е знаел за начина, по който майка му е упражнявала фактическата власт върху тези идеални части, на брат му, респ. последващата разпоредителна сделка с тях също не е породила вещноправно действие в полза на последните купувачи. Поради това и тяхното владение на имота се явява без основание.

В изложението към касационната жалба на касаторите И. Г. Я. и Е. Д. Я., починала след подаване на касационната жалба и заместена от първия, са формулирани материалноправни въпроси, за които се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

• Действията, изразяващи се в заплащането на данъци за целия имот, разходи за подържането му, както и разходите за неговото ползване, съставляват ли проявна форма на обективиране на намерението за своене на даден имот?

-Неупражняването от страна на част от наследниците на действия по владение и ползване на наследствен имот за период повече от десет години, може ли да се квалифицира като отказ от права или като признание на променено субективно намерение за своене на този имот от друг наследник, който в същия този период ползва и владее целия имот еднолично?

Във връзка със съображенията на въззивния съд по приложението на чл. 79, ал. 2 ЗС относно възражението на тези касатори за придобивна давност на основание добросъвестно владение от страна на техния наследодател, са формулирани и следните въпроси:

• Добросъвестността, предвидена в правната норма на чл. 70, ал. 1, пр.2 ЗС, освен че следва да е съществувала към датата на придобиване на имот /т. е. при възникване на правното основание/ отпада ли само с просто узнаване от приобретателя, че друго лице претендира права върху същия имот или следва да са налице конкретни действия от претендиращото лице

-Отпада ли добросъвестността в хипотезата на направено възражение на основание чл. 79, пр. 2 ЗС ако между момента на придобиване на имот на основание покупко-продажба и момента, от който трето лице претендира права върху същия имот, е изтекъл предвидения 5- годишен давностен срок, при направено възражение за придобиването му на това основание?

Произнасянето по тези въпроси според касаторите противоречи на посочените решения № № 134 от 27.07.2015 год. по гр. д. № 6161/2015 год. на ІІІ г. о. на ВКС и 141 от 30.11.2015 год. по гр. д. № 2944/2015 год. ІІ г. о. на ВКС, като се релевират основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Тази практика на ВКС, приложена към изложението, е неотносима към въпроса относно правните последици на добросъвестното владение, което е релевирано като евентуално основание за придобиване правото на собственост от Г. Я., тъй като приетото в тези решения касае значението на вида владение за правата на подобрителя, владелец. Затова същата не може да обоснове противоречие с практиката на ВКС като основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е приел, че с оглед изключително близката родствена връзка между страните по продажбата от 26.01.2015 год. приобретателят Г. Я., наследодател на ответниците Я., е знаел, че праводателката, неговата майка М. Б., не е била собственик на целия имот, предмет на прехвърлителната сделка. Тези родствени отношения изключват незнанието на факта, че той и неговият брат наследяват идеални части от имота от техния баща, поради което съдът е направил извод за опровергаване на презумпцията за добросъвестност у него. Въз основа на това е прието, че същият не е придобил собствеността върху идеалните части на ищците не само на основание разпоредителната сделка, но и по давност.

Произнасянето на въззивния съд по въпроса относно приложението на института на придобивната давност в отношенията между съсобственици, чиито права в съсобствеността са възникнали въз основа на наследствено правоприемство, обуславят изхода на конкретния правен спор, но не са разрешени в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС. Съгласно разясненията, дадени в ТР № 1 от 06.08.2012 год. по тълк. д. № 1/2012 год., ОСГК, когато съсобственик е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, той е държател на частите на останалите съсобственици и ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си, т. е. да докаже, че промяната в намерението, с което упражнява фактическата власт върху вещта е достигнала до знанието на невладеещите съсобственици. Въззивният съд приел, че събраните доказателства не установяват наличието на такова поведение от страна на М. Б. спрямо наследодателя на ищците, поради което и нотариалният акт, с който се е снабдила не я легитимира като собственик на неговите идеални части от имота. Установените по делото действия от нейна страна сочат на обикновено ползване на имота, но не и владение.

Изводите на въззивния съд не са обосновани с различно тълкуване на закона, а с констатацията му, че ответниците, чиято е доказателствената тежест с оглед позоваване на придобивните основания сделка и добросъвестно владение, не представят доказателства в подкрепа на твърденията си. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поради това поставените въпроси в изложението на касаторите Я. не могат да обосноват наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, нито по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съдът не се е произнасял по въпроси, свързани с плащане на данъци, разходи за имота, нито е обсъждал отказ от права или признание, за да може формулираните в тази връзка въпроси да обосноват наличие на общо основание за касационно обжалване. Същите представляват защитна теза на ответниците, която е подлежала на обсъждане при разглеждане на делото, доколкото представлява предмет на същото, респ. на доказване, но не може да обоснове основание за допускане на касацията.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по релевираните от касаторите М. в приложеното към тяхната касационна жалба изложение. Въпросът за задължението на съда да мотивира защо кредитира едни свидетелски показания пред други е неотносим с оглед съображенията в обжалваното решение за обсъждане на всички събрани свидетелски показания. Формулираният въпрос № 1 изразява становището на касаторите относно показанията на доведения от насрещната страна свидетел, но не представлява правен въпрос, който да обоснове наличието на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване на решението. Според трайно установената практика на ВКС, в т. ч. и цитираната от касаторите, гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал по делото /решение № 250 от 21.12.2015 год. по гр. д. № 3897/2016 год. на ВКС, І г. о./. Изложените в тази връзка съображения на съда сочат на извършена преценка на събраните гласни доказателства, във връзка с останалия доказателствен материал, въз основа на която съвкупна преценка е обоснован и изводът, че липсва установяване на твърдения факт за преобръщане на държането на чуждите идеални части в имота във владение от страна на М. Б..

Некоректно е поставен и въпрос № 2, касаещ оспорване на нотариален акт за собственост с позоваване на противоречие с ТР № 11 по т. д. № 11/2012 год. на ОСГК на ВКС. В него е прието, че нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, както е процедирал и решаващият съд в настоящия казус относно нотариалния акт на М. Б. за 2/6 ид. ч. от спорния имот. Действително, както е прието по-нататък в същото тълкувателно решение - при оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна. В настоящия случай съдът е приел, че оспорващата страна – ищците, са доказали, че са собственици по наследство от техния баща на неговата идеална част от имота, придобита в наследство от неговия баща, която част не е придобита нито от майка му по давностно владение, нито от брат му Г. Я. по сделка, респ. по давностно владение, по изложените в решението съображения. Изразеното становище на касаторите срещу направения извод представлява оплакване за неправилност на същия поради кредитиране на свидетелските показания, което не е предмет на настоящето производство. В него съдът се произнася по наличието на правен въпрос от значение за изхода на делото, а не по оплаквания по съществото на спора, които предполагат обсъждане и преценка на доказателствата по делото.

Относно презумцията по чл. 69 ЗС, произнасянето на въззивния съд не противоречи на ТР № 1/2012 год. Макар и формално съдът да е изразил становище за неприложимостта й в случай на наследяване, всъщност изводът му е обусловен от липсата на доказателства за осъществяване на елементите на фактическия състав на придобивната давност. Въз основа на събраните доказателства относно действията на М. Б. по ползването на спорния имот след смъртта на съпруга й, съдът е счел, че поведението й не обективира явно и несъмнено нейното намерение да придобие по давност чуждите идеални части. В същия смисъл са разясненията в цитираното тълкувателно решение, приложими и към възникналата в случая съсобственост на имота след смъртта на С. Б..

Формулираният в т. 7 от изложението процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд като съд по същество да обсъди и извърши преценка поотделно и в съвкупност на всички защитни доводи и възражения на въззивниците не може да се приеме като правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият представлява израз на оплакването на касаторите за необоснованост и неправилност на решението, както изрично и сочат в обосновката му, а и с довод за наличие на съществено процесуално нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК. Липсата на общо основание изключва необходимостта да се обсъжда цитираната съдебна практика, с която, независимо от това, настоящият състав не намира да е налице противоречие – въззивното решение съдържа подробни съображения относно доводите и възраженията и на двете страни в процеса /не само на въззивниците/.

По поставените въпроси в т. т. 4 - 6 в изложението относно владението и елементите от фактическия му състав, важат вече изложените съображения за зачитане на разясненията в задължителната съдебна практика. Както е прието в ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС когато съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията по чл. 69 ЗС се счита за оборена. Възможно е този съсобственик, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение, като се позове на придобивна давност. В този случай е налице позоваване на придобивна давност за чуждата идеална част в полза на преживялата съпруга М. Б., като съдът е отрекъл наличието й поради липса на доказателства същата да е извършила действия, с които да е обективирала спрямо останалите съсобственици – синовете й, намерението й да владее техните части за себе си. Изводът е обусловен от преценката на събраните по делото доказателства относно упражняваната от М. Б. фактическа власт върху имота, като обсъждане на фактите, залегнали в тези въпроси, свързани с липсата на реакция от страна на синовете, липсва. Въз основа на събраните доказателства е обоснован и изводът за опровергаването на презумпцията за добросъвестност у приобретателя по сделката, тъй като близките роднински отношения предполагат знанието за правата на страните след смъртта на С. Б.. Изводът не е обоснован с презумпция за знание, за да се приеме, че е налице противоречие с цитираното решение по гр. д. № 6466/2007 год. на ІІ г. о. на ВКС.

По въпрос № 8 от изложението - за правното значение на признанието от страна на собственика, че владелецът е станал собственик по давност, чрез последваща сделка, пък представлява ли знанието за придобивния способ обстоятелство, което да опровергава добросъвестността на приобретателя по чл. 70, ал. 2 ЗС, също не може да обоснове наличие на правен въпрос, тъй като представлява израз на позицията на касаторите по същество на спора срещу правилността на направения от въззивния съд извод за липса на придобиване на правото на собственост на основание добросъвестно владение, на основание чл. 79, ал. 2 ЗС. Отговорът на въпроса предполага обсъждане на релевантните факти, то не може да се осъществи в настоящето производство, което няма за предмет фактически въпроси.

Поради това и по втората касационна жалба не са налице релевираните в изложението към нея основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Не е налице и основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, с оглед разглеждане и решаване на делото съгласно приложимия закон и относимата съдебна практика.

Поради вписания отказ от наследство на починалата касаторка Е. Д. Я. от нейната дъщеря М. Г. Я., производството по отношение на нея следва да се прекрати.

С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК, във вр. с чл. 38, ал. 2 ЗАдв касаторите следва да заплатят на пълномощника на ответниците по касация – адв. С. Г. от САК разноски за защитата пред ВКС в размер на по 1 200 лв. за адвокатско възнаграждение по всяка една от жалбите, респ. отговорите по тях, с оглед осъществената безплатна адвокатска защита, общо 2 400 лв. Над горния размер искането е неоснователно с оглед начина на осъществената адвокатска защита на общите интереси на ищците срещу всяка от подадените две касационни жалби и обема на процесуалните действия на защитата в съответствие етапа на производството по делото, както и съгласно чл. 9, ал. 3 Наредба № 1/2004 год.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия