Определение № 715 от 26.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 341/2017 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Г. Б. В., чрез адв. Т. Г., срещу въззивно решение № 7276/03.10.2016 г., постановено от Софийски градски съд по в.гр.д. № 12584/2015 г. Касаторът излага доводи за недопустимост на обжалваното решение поради постановяването му по непредявен иск, а в условия на евентуалност – за неправилност поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска обжалваното решение да бъде отменено, като моли за присъждане на съдебноделоводните разноски по делото. Насрещната страна в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не подава отговор на касационната жалба. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, като е потвърдил решението на първостепенния съд, е осъдил Г. Б. В. да заплати на Х. А. Г. обезщетение в размер на 8 000 лв. за причинени му неимуществени вреди от увреждане, причинено на 28.06.2006 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 07.06.2011 г. до окончателното изплащане на сумите. Въззивният съд е осъдил ответника да заплати на ищеца сторените от последния съдебни разноски. За да постанови този резултат, Софийският градски съд е установил, че на 28.06.2006 г. в резултат на побой, извършен от Г. В. над Х. Г., последният претърпял травматични увреждания, изразяващи се контузии по главата и лицето, кръвонасядания по шията, гърба и кръста, които му причинили болки и страдания при увреждането и възстановяването, включително продължително чувство на уплаха, застрашеност и страх за живота. При така установеното съдът намерил, че ответникът отговаря за вредите, причинени на Х. Г., на осн. чл. 45 ЗЗД и определил обезщетение по чл. 52 ЗЗД в размер на 8 000,00 лева. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с въпросите: длъжен ли е ищецът по иск по чл. 45 ЗЗД да посочи какви конкретни противоправни действия е извършил ответникът и кои негови действия ангажират отговорността му на делинквент; обвързан ли е съдът, сезиран с иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от деликт по чл. 45 ЗЗД, от посочените от ищеца в исковата молба като вредоносни действия и конкретните отделни форми на неимуществени вреди, посочени в нея, за които ищецът претендира различен размер на обезщетение, с подвъпрос дали присъждането на един глобален размер в тази хипотеза представлява недопустимо служебно изменение на иска. Поддържа противоречие с приетото в решение № 85/23.03.2012 г. по гр.д. № 1486/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение № 12/06.02.2013 г. по гр.д. № 449/2012 г. на ВКС, III г.о. решение № 439/20.01.2016 г. по гр.д. № 2773/2015 г. на ВКС, IV г.о., решение № 480/23.04.2013 г. по гр.д. № 85/2012 г. на ВКС, IV г.о. Въпросът дали ищецът е длъжен да посочи с кои противоправни деяния ответникът го е увредил, за да ангажира отговорността му по чл. 45, ал. 1 ЗЗД е принципно значим, но в случая неотносим, защото в исковата молба е ясно посочено, че Г. В. е нанесъл побой над Х. Г. на 28.06.2006 г. в резултат, на което му е причинил физически и психически увреждания. По този въпрос не съществува и спорна съдебна практика, нито разрешението на въззивния съд е в противоречие с някое от посочените от касатора решения на ВКС. Относно проявните форми на неимущественото увреждане и дали обезщетението се определя глобално, съответно обвързан ли е съдът от посочените по пера суми в исковата молба, тези въпроси не са разгледани в никое от посочените от касатора решения. В същото време не буди съмнение в правоприлагането, а и е налице многобройна, непротиворечива, включително и задължителна съдебна практика, че обезщетението за неимуществени вреди се присъжда глобално, като различните конкретни обективно установени обстоятелства, имащи отношение към засегнатите нематериални блага на пострадалия са от значение за определяне на справедливия размер на паричното овъзмездяване. Така е постъпил и въззивния съд, който се е произнесъл в рамките на поискания размер (3000 + 5000 ЛВ.), твърденията за причинените увреждания и конкретно установените обстоятелства. Въпросът за значението на противоправността и причинната връзка между деянията и вредата също не е разрешен в противоречие с цитираната съдебна практика. Въззивният съд е приел за установено, че касаторът/ответник – Г. В. е извършил побоя, което деяние се явява противоправно, както и причиняване на физически и психически увреждания на ищеца Х. Г., причинили му болки и страдания, пряк резултат от поведението на В.. Тежестта на доказване е разпределена от въззивния съд в съответствие с чл. 154 ГПК и също не се установява поддържаното противоречие с посочените от касатора съдебни решения. Несъгласието с фактическите и правни изводи на съда не значи, че те са направени в нарушение на правилата за последиците от разпределението на доказателствената тежест в гражданския процес, съответно, че съдът е разпределил тежестта на доказване за релевантните обстоятелства в нарушение на чл. 154 ГПК. Въпросът какви стъпки включва процесът на оценяване на твърдените от ищеца травматични увреждания и негативни психически изживявания и какъв е обхватът на доказване от страна на ищеца, претендиращ обезщетение за неимуществени вреди по чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 52 ЗЗД, е неясен. Съдът не оценява твърденията на страните, а ги установява, ако са релевантни за спора, като обсъжда относимите и допустими доказателствени средства по вътрешно убеждение. Ако под „обхват на доказване“ страната има предвид „предмет на доказване“, то също не се установява противоречие с посочената съдебна практика, а ако страната е несъгласна с извода, че всички елементи от фактическия състав на деликта са установени по делото, то от това не следва, че съдът неточно е определил „обхвата на доказване“. Въпросът за справедливото овъзмездяване по чл. 52 ЗЗД и задължението да се обсъдят всички обстоятелства, имащи отношение към размера на обезщетението (уточнен от съда), е от значени за постановени резултат, като се установява и поддържаното противоречие със задължителната съдебна практика, посочена от касатора, което е основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Мотивиран от горното, съдът