Определение № 50210 от 27.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 662/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството А. Р. С., ЕГН: [ЕГН] с адрес [населено място], [улица], чрез адв. Н. Н. Димитров от САК, с адрес за призоваване [населено място], [улица], полуетаж 4, офис 4, срещу въззивно решение № 1091 от 28. 10. 2021 г., постановено от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Четвърти състав по в.гр.д. № 55 по описа на съда за 2021 г. в съответните му части, с които след частична отмяна на първоинстанционно решение от 17. 01. 2020 г., постановено от Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-5 състав по гр.д. № 10620 по описа на съда за 2015 г. в осъдителната му част за сумата над 25000 лв. до присъдения от първоинстанционния съд размер от 50000 лв. по главницата, предявеният от А. Р. С., ЕГН: [ЕГН], срещу ЗД „БУЛ ИНС“ АД, ЕИК:[ЕИК], иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./, е отхвърлен за сумата над 25000 лв. до 50000 лв. по главницата, и е потвърдено първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част, с която същият иск е отхвърлен за сумата над 50000 лв. до 70000 лв. по главницата - обезщетение за неимуществени вреди от причинени телесни увреждания в резултат на ПТП, настъпило на 30. 04. 2015 г., със законните последици по отношение на лихвите и разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради наличие на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Твърди се, че въззивният съд е оставил без обсъждане наведените във въззивната жалба оплаквания срещу определения размер на обезщетението в нарушение на чл. 52 от ЗЗД, като в решението не са отчетени в достатъчна степен характера, тежестта и последиците от причинените на касатора увреждания. Претендира се неправилност на извода на съда, че показанията на разпитания свидетел за неимуществените вреди не съответства на останалия събран доказателствен материал по делото.

Излага се, че въззивната инстанция не е обсъдила оплакването, че първоинстанционният съд не е съобразил в достатъчна степен задължителната съдебна практика по въпроса, че като паричен еквивалент на понесените болки и страдания, справедливото обезщетение за неимуществени вреди изисква съобразяване и на конкретните икономически условия към правнорелевантния момент, чийто обективен белег са и лимитите на застраховане по съответните подзаконови нормативни актове, издадени въз основа на отменения Закон за застраховането.

Твърди се, че са допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон при разрешаване на спорния по делото въпрос налице ли е съпричиняване от страна на пострадалия, като по този въпрос въззивното решение е постановено в отклонение от постоянната практика на ВКС, посочена в жалбата, а според касатора само обстоятелството, че пострадалият при ПТП пътник е пътувал в лек автомобил, управляван от неправоспособен водач не е достатъчно, за да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, докато никъде в събраните по делото доказателства няма данни пострадалият да е знаел, че управлявалият МПС деликвент няма свидетелство за управление на МПС или да е бездействал в събирането на такава информация. В изложения смисъл се твърди и че възражението на ответника за съпричиняване не е доказано по делото.

Изцяло бланкетно се заявява и необоснованост на въззивното решение. Иска се отмяната на въззивното решение в обжалваните му части и присъждането на касатора и на сумата 45000 лв., представляваща разликата над 25000 лв. по главницата, за която сума искът е уважен и от въззивния съд, до размер общо от 70000 лв., претендират се разноски за всички съдебни инстанции при условията на чл. 78 от ГПК.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът заявява наличие на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Формулират се, като значими според касатора за изхода на делото по см. на същия законов текст във вр. с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. въпросите: 1. Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 от ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии за прилагане на принципа на справедливост и да ги съпостави реално с доказателствата по делото;

Следва ли съдът да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/1968 г. и да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост? По този въпрос се поддържа противоречие с решение № 226/08. 12. 2016 г. по т.д. № 2940/2015 г. на Първо т.о., ТК на ВКС, решение № 212/11. 01. 2018 г. по т.д. № 738/2017 г. на Второ т.о., ТК на ВКС с обобщени твърдения, че въззивният съд не е спазил съдържащите се в ППВС № 4/1968 г. указания и се е отклонил от задължителната практика по приложението на чл. 52 от ЗЗД; 2.

За задължението на съда при определянето наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия да изследва причинно-следствената връзка и точното съотношение между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на МПС и въз основа на това съотношение да определи на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД обективния принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат. Твърди се, че по този въпрос решението в обжалваната му част противоречи на практиката на ВКС, формирана с решение № 198/03. 02. 2017 г. по т.д. № 3252/2015 г. на Второ т.о., ТК на ВКС и решение № 19/08. 02. 2017 г. по т.д. № 50177/2016 г. на Четвърто г.о., ГК на ВКС;

3. При направено възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, за да определи обективния принос на пострадалия, длъжен ли е решаващият съд да прецени доколко страната, която го прави, го е доказала по категоричен начин при условие на пълно и главно доказване, както и да изследва причинно-следствената връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на МПС за настъпване на вредоносния резултат. По този въпрос се твърди противоречие с решение № 198/03. 02. 2017 г. по т.д. № 3252/2015 г. на Второ т.о., ТК на ВКС и решение № 67/15. 05. 2014 г. по т.д. № 1873/2013 г. на Първо т.о., ТК на ВКС; 4. Възможно ли е намаляване на обезщетението за вреди от деликт да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, поради съпричиняване от страна на пострадалия по предположение, без съпричиняването да е доказано при условие на пълно и главно доказване. По този въпрос се твърди противоречие с решение № 5/13. 03. 2013 г. по гр.д. № 638/2012 г. на Трето г.о., ГК на ВКС и решение № 140/24. 07. 2013 г. по гр.д. № 1328/2012 г. на Трето г.о., ГК на ВКС.

Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира адвокатско възнаграждение за защита в производството.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да постанови решението си в обжалваната му отхвърлителна част, въззивният съд е основал изводите си, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, на приетото за установено по делото, че процесното ПТП, заради което се претендира заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, е настъпило на 30. 04. 2015 г., увреждащото МПС е управлявано от неправоспособен водач с концентрация на алкохол в кръвта 1, 25 на хиляда, при което на ищеца е причинена средна телесна повреда, изразяваща се в „разстройство на здравето с временна опасност за живота поради полученото сътресение на мозъка с пълно откъсване от обкръжаващата среда - травматична кома“, за причиняването на която деликвентът е бил признат за виновен от наказателния съд;

От заключението на изслушаната по делото съдебно-медицинска експертиза е установено допълнително, което не е спорно във въззивното производство, че ищецът е получил вследствие на ПТП освен „сътресение на мозъка с пълно откъсване от обкръжаващата среда - травматична кома“ /черепно-мозъчна травма с мозъчно сътресение, довело до изпадане в пълно безсъзнание - кома/, и следните телесни повреди: травма на тялото в поясната област с мекотъканни контузии в областта на таза и дясната поясна област и контузия на десен бъбрек с макроскопска хематурия; На базата на тези травми пострадалият е бил и в състояние на травматичен шок;

След постъпване на ищеца в болнично заведение той е бил лекуван консервативно медикаментозно; След прилагане на лечението, на 07. 05. 2015 г. пострадалият е изписан в стабилизирано състояние; Доколкото няма приложени медицински документи, проследяващи състоянието на пострадалия след изписването му от болницата на 07. 05. 2015 г., според вещото лице не може да се приеме, че от травмите е имало остатъчни последици; Наред с това, съгласно заключението, намирането на пострадалия непосредствено след катастрофата извън автомобила в кома, дава основание да се приеме, че той не е бил с поставен предпазен колан;

Установените травми по него могат се дължат на удари с или върху твърди тъпи предмети и могат да бъдат причинени, както от удари в интериора на автомобила, така и от удари в терена, след изпадането на тялото на пострадалия от автомобила; При наличните данни не може да се изключи и инерционен механизъм на травматичното увреждане на бъбрека; Съгласно заключението на автотехническата експертиза, при така осъществения механизъм на ПТП, при който автомобилът се е преобърнал няколко пъти, като преди това е излязъл от пътното платно и е преминал през скат, поставеният предпазен колан би ограничил странично движението на тялото до около 10-15 см и би намалил риска от изхвърляне;

За установяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди по делото са събрани и гласни доказателства чрез разпита на св. О. - майка на ищеца; От показанията ѝ, преценени съгласно процесуалното правило на чл. 172 ГПК е установено, че след катастрофата със сина ѝ, който бил в безсъзнание в болницата, започнала да контактува с него едва на 4 ден след произшествието, но той не бил в нормално състояние - гледал, плачел, искал да става, поставили му памперси, имал и кръвоизлив; След изписването от болницата, после 2-3 месеца останал на памперси и се лекувал вкъщи;

Трудно се възстановявал, свидетелката го къпела, хранела го с лъжица като малко дете; Много отслабнал след катастрофата; Към третия месец, докогато му били предписани лекарства за прием, започнал да се възстановява, но и към момента на разпита (28. 03. 2018 г.) свидетелката твърди, че синът ѝ, с когото живеят в една къща, продължавал да забравя;

Твърди още, че преди ПТП бил общ работник в строителството, а сега като вземел нещо да работи, започвал да трепери; Свидетелката твърди още, че синът ѝ продължавал да изпитва болки, както и че бъбреците често го болели, и от време на време в урината му имало кръв. Въззивният съд е изложил, че обсъдените твърдения за актуалното здравословно състояние на пострадалия не могат да се съпоставят с други данни по делото, такива не са установени от вещото лице, поради което съдът възприема обсъдения по-горе извод на вещото лице - съдебен медик, че няма остатъчни и трайни неблагоприятни последици за здравето на ищеца;

Във връзка с възраженията за съпричиняване на вредоносния резултат, релевирани от ответника, по делото е разпитан като свидетел друг участник в същото ПТП, в което е пострадал и ищецът, който свидетел е разказал, че ПТП е станало след като са били зад магазина и пили бира заедно с ищеца, управлявалият автомобила деликвент Н. бил с тях, но не пил според свидетеля; Н. нямал книжка и собствена кола, а колата, която управлявал, принадлежала на ищеца – пострадалия А..

По отношение размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е приел, че неимуществените вреди, които ищецът твърди, че са му причинени от ПТП, станало на 30. 04. 2015 г., извън вредите, елемент от деянието, за което деликвентът е бил признат за виновен, подлежат на доказване на общо основание (чл. 154, ал. 1 ГПК) и въззивният съд е намерил, че твърдените вреди са установени в първоинстанционното производство, в което е постановено необжалваното осъдително решение;

С оглед спорния предмет във въззивното производство и приетото за установено и от въззивния съд: предвид характера и тежестта на увреждането на здравето на ищеца (на близо 33 години към датата на ПТП), измежду които мозъчно сътресение с травматична кома и контузия на бъбрек, и получен травматичен шок; претърпените от него болки и неудобства от физическо естество, присъщи на уврежданията, характера и продължителността на лечението с общ възстановителен период от 3 месеца; необходимостта от чужда помощ за обслужване и извършване на обичайни дейности, както и при съобразяване на икономическите условия в страната към момента на настъпване на вредите, а като ориентир и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент, индиция за икономическите условия, въззивният съд е намерил, че обезщетение за търпените неимуществени вреди в размер на 50000 лв. отговаря на принципа на справедливостта, прогласен в чл. 52 ЗЗД;

Ето защо, предявеният иск за заплащане на обезщетение за доказаните в производството неимуществени вреди, резултат от процесното ПТП, за последиците от реализирането на което отговаря деликвентът, съответно - и ответникът, би бил основателен до този размер, в случай на липса на основание за редуцирането му на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД; Върху определеното обезщетение следва да се присъди и законната лихва от датата на настъпване на вредите (чл. 84, ал. 3 ЗЗД вр. чл. 223, ал. 2, изр. 1 и по арг. от чл. 227, т. 2 КЗ отм.), както е сторено;

Въззивният съд определя размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди с оглед конкретните обстоятелства, описани по-горе, като в разглеждания случай отдава значение на характера и тежестта на физическите увреди, получени в резултат от ПТП от ищеца в млада възраст, и на необходимостта от чужда помощ за около 3 месеца, през които той е водил зависим от тази помощ живот;

Не се твърди и не е доказано неблагоприятно въздействие на ПТП върху психичния статус на пострадалия и функционирането му като личност; Същевременно вещото лице, притежаващо съответни специални знания, чието заключение съдът възприема, е формирало извод, че не може да се приеме, че има остатъчни негативни последици за здравето на ищеца, поради което въззивният съд е счел, че няма основание за завишаване на така определеното по справедливост обезщетение;

С оглед изложеното доводите на страните за нарушение на чл. 52 ЗЗД са неоснователни - определено при преценка на релевантните факти обезщетение в размер на 50000 лв. отговоря на принципа на справедливостта и поначало не води до обогатяване на пострадалото лице. Относно възраженията за съпричиняване въззивният съд е посочил, че съпричиняване на вредоносния резултат има, когато поведението на пострадалия е било в причинна връзка с вредоносния резултат; Релевантен за допринасяне за настъпването на вредите е фактическият конкретен принос на пострадалия към вредоносния резултат, а не допуснато от негова страна формално нарушение, необуславящо вредоносния резултат;

Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения и намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт на основание на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от доказване по безспорен начин на конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване; На основание приетото за установено по делото, въззивният съд също е формирал извод, че възражението за съпричиняване на вредоносния резултат поради неизползване на предпазен колан от пострадалия, релевирано от ответника, което е в спорния предмет и на въззивното производство, не е доказано;

Жалбоподателят - ответник не е мотивирал оплаквания срещу фактическата основа на извода на съда в тази насока и въззивният съд в правоприлагащата си дейност е изходил от приетите за установени по-горе фактически положения в първоинстанционното производство, от които е заключил, че въпреки неизползването на предпазен колан не е доказано при условията на главно и пълно доказване от ответника, носещ тежестта на доказване, че получените телесни увреждания при така установения механизъм на ПТП, при който автомобилът се е преобръщал, е нямало да бъдат получени, ако пострадалият е използвал обезопасителен колан;

Не може да се приеме за доказано при условията на пълно доказване само въз основа на показанията на св. С. (невъзприел водача на МПС да употребява алкохол), и въз основа на предположение, почиващо на житейската обстановка, за която е разказал свидетелят, както и от установената в наказателното производство концентрация на алкохол в кръвта на водача, и другото разгледано от СГС възражение за съпричиняване на вредоносния резултат;

Това е възражението за поемане на риск от пътуване с водач, употребил алкохол (знание за употреба на алкохол от водача или възможност за узнаването на този факти при проявена нормална дължима грижа), в случая с концентрация на алкохол в кръвта 1, 25 на хиляда. Въззивният съд е приел за доказано обаче възражението за съпричиняване, релевирано от ответника, изразяващо се в поемане на риск при пътуване в МПС с неправоспособен водач - проява на съзнателен и свободно формиран избор на пострадалия, който е знаел или при полагане на нормална дължима грижа е могъл да узнае (в случая адресат и на задължение по чл. 102, ал. 1, т. 1 ЗДвП да не предоставя автомобила си на неправоспособен водач), че управлявалият МПС по времето на ПТП деликвент Н., на когото ищецът е и предоставил управлението на автомобила (св. С. свидетелства, че колата е на пострадалия, което въззивният съд е възприел не буквално, а е приел, че ищецът е бил ползвател на МПС), не притежава необходимата правоспособност (арг. т. 7 от ТР № 1 от 23. 12. 2015 г. по тълк.д. № 1/2014 г., ОСТК на ВКС).

Въззивният съд е изложил, че при определянето на конкретния размер, до който следва да се определи за основателно възражението за съпричиняване, съдът следва да извърши съпоставка на поведението на участниците в ПТП с оглед установяване на реалния им конкретен принос за вредоносния резултат. В тази връзка въззивният съд е изходил от положението, че водачът на автомобила, който е бил неправоспособен, се е движил с превишена и несъобразена с пътните условия скорост (така одобреното споразумение по НОХД № 187/2015 г. на РС - Исперих), ПТП е предизвикано от него и поради избора на скорост за движение, в нарушение на правилата за движение, но пострадалият поради предоставяне на автомобила на неправоспособен водач е допринесъл значително за настъпването на травматичните си увреждания, като въззивният съд е оценил приноса му в конкретния случай на 50 %. При така изложеното въззивният съд е приел в заключение, че определеното обезщетение за вреди от 50000 лв. следва да бъде намалено с 50 %, а на пострадалия следва да се присъди обезщетение в размер на 25 000 лв. по главницата.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение в случая не следва да бъде допуснато, поради следното: Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.

Отново съобразно задължителните за съдилищата указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая и четирите, поставени от касатора в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване въпроси, като относими общо към възприетите в задължителната за съдилищата практика на касационната инстанция и в практиката на ВКС, критерии за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по реда на чл. 52 от ЗЗД, включително при направено възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ГПК, съответно – към процесуалното задължение на съда да обсъди всички релевантни за определянето на такъв справедлив размер, твърдения и възражения на страните, и установените по делото обективни обстоятелства от значение за това му определяне, са правни, съответно – и принципно годни да послужат като общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както същият смисъл е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г.

По отношение и на четирите въпроса обаче в случая не се установява да е налице поддържаният от касатора допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК - противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. По отношение на първия въпрос, отнасящ се специално до установените в практиката критерии за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост /чл. 52 от ЗЗД/, който следва обаче да бъде разглеждан в светлината на съответстващите му оплаквания във въззивната жалба – за несъобразяване от страна на съда и на конкретните икономически условия към правнорелевантния момент, чийто обективен белег са и лимитите на застраховане по съответните подзаконови нормативни актове, издадени въз основа на отменения ЗЗ следва да се посочи, че всички, визирани в цитираната от касатора в изложението му съдебна практика, включително задължителната, и нарочно възпроизведени в изложението и в касационната жалба обстоятелства, които от обективна страна подлежат на установяване по делото и на преценка от страна на съда, при определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, при стриктно спазване на изискванията на чл. 52 от ЗЗД, са обсъдени и взети предвид от въззивния съд при постановяване на решението му, противно на поддържаното в жалбата и в изложението на касатора.

Видно от съдържанието на възпроизведените и в настоящите мотиви, главни такива на въззивния съд, обективирали решаващите за изхода на делото във въззивната инстанция изводи на съда, в същите са изложени конкретни съображения и съответната им оценка, както относно вида, степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение и интензитета на търпените болки и страдания от пострадалия, така и относно нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, като израз на конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси към правнорелевантният момент на настъпването на процесното ПТП. Подробно са описани и преценени с оглед значението им за справедливия размер на обезщетението за репарирането им, конкретно установените по делото, като претърпени от ищеца травми по вид и местонахождение, интензитета и продължителността във времето на причинените от тях болки и страдания, вида и продължителността на конкретно установеното по делото да е проведено в случая тяхно лечение, наличието, респ. – липсата на остатъчни увреждания, и произтичащи от тях включително и занапред затруднения за ищеца след приключилото лечение, степента на излекуването му и възможностите за пълното му възстановяване.

Нарочно са оценени от съда за нуждите на определянето на справедлив размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди и конкретните обществено-икономически условия в страната, включително и с оглед установените застрахователни лимити по застраховка „ГО“ на автомобилистите, при това - именно към претендираният и от касатора, че е правнорелевантен за определянето им момент – този на настъпването на процесното ПТП, и противно на обосноваването на въпроса в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, и на оплакването в жалбата.

Същият извод се налага по отношение и на останалите три въпроса на касатора, третиращи задълженията на съда, произтичащи от материалноправните и процесуалноправните аспекти на определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, съобразно чл. 52 от ЗЗД, при направено възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от с.з. Първата част от третия въпрос и четвъртият въпрос на касатора не са съответни на действителните изводи на съда досежно това доказано ли е от ответника, върху който пада доказателствената тежест за това, направеното от него възражение за съпричиняване, и които действителни изводи на съда са видни от мотивите към решението му, включително и възпроизведените в настоящите мотиви.

Противно на изложеното от касатора въззивният съд изрично е подчертал в мотивите си, че възражението за съпричиняване не може и не следва да бъде уважено само въз основа на предположения, и по изложени също в мотивите си съображения, като нарочно е подчертал, че процесуалното задължение за доказването му тежи върху ответника, го е приел именно за доказано по делото. Претендираният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК не е налице и по останалите въпроси – втория такъв и втората част от третия въпрос, относими към задължението на съда при определянето наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия да изследва причинно-следствената връзка и точното съотношение между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на МПС, и въз основа на това съотношение да определи на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД обективния принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат. Точно тези обстоятелства са също подробно и изчерпателно изследвани от съда, вследствие на която му дейност в решението му е прието за установено както наличието на причинно-следствена връзка между конкретното поведение на ищеца и настъпването на процесното ПТП, съответно – вредите от последното, така и е определен конкретен принос на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат, при мотивирано обосноваване и на неговия, възприет от съда, точен размер, а оплакванията на касатора за противното в жалбата му и в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване, в случая са неоснователни.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК жалбоподателят няма право на разноски в същото, а ответникът по касация има право на претендираното от него адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение