Определение № 629 от 14.10.2011 г. на ВКС по т. д. № 100/2011 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Обжалвано е решение от 26.07.2010 по гр.№12703/2009г. на СГС, въззивно отделение, с което се потвърждава решение от 6.04.2009г., постановено гр.дело № 35003/2008г. по описа на СРС, 24 състав. Касаторът К. Б. Г. иска отмяна на въззивното решение като неправилно. В изложението си по чл.284, ал.1, т.3 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1 в противоречие с определения №377/15.06.2009г. на ВКС, ч.т.д. №191/2009г. на ІІ т.о. и №359/17.06.2009г. на ВКС по ч.т.д. 228/2009г. на І т.о. съдът се е произнесъл по непредявен иск – вместо по осъдителен иск съдът се е произнесъл по установителен иск, 2. допустимо ли е сключването на спогодба, вкл. пред въззивният съд в производството по установяване на вземането на заявителя по чл.415 ГПК, като се има предвид, че след уважаване на установителния иск настъпват последиците на осъдителното решение – заповедта за изпълнение влиза в сила и подлежи на изпълнение по принудителен ред, въпрос поставен в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ответникът по жалбата [фирма] не взема становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК. СРС е сезиран с иск по чл.422 във връзка с чл.415, ал.1 ГПК от [фирма] за осъждането на касатора К. Б. Г. да заплати сумата от 2208.99 лв. представляваща консумирана топлинна енергия за времето от м.02.2006г. до м.04.2007г. и за сумата от 433.25 лв. мораторна лихва. Искът е предавен след направено възражение от длъжника по чл.414 ГПК, като в обстоятелствената част на исковата молба ищцовото дружество изрично е заявило, че с предявения иск иска да бъде установено вземането му по издадената заповед за изпълнение по гр.дело № 15632/2008г. СРС, без да е извършена конкретизация на исковата молба, във връзка със съдържащото се в нея противоречие между обстоятелствена част и петитум, както и изменение на иска по реда на чл. 214, ал.1 ГПК, е постановил решение, с което е признал за установено съществуването на вземанията на дружеството по издадената заповед за изпълнение. В изложението на основанията за допустимост на касационното обжалване жалбоподателят поддържа дали предявеният иск по чл.422 ал.1 във връзка с чл.415, ал.1 от ГПК предявен с осъдителен вместо с установителен петитум е бил допустим и следвало ли е преди да се произнесе с установително решение съдът да задължи ищеца да конкретизира исковата си молба, с оглед на съдържащото се в нея противоречие между обстоятелствената част и петитум. По този въпрос ВКС се е произнесъл с решения по чл.290 ГПК, които се явяват задължителна практика на ВКС по смисъла на чл.280 ал.1, т.1 от ГПК: решение №27 от 08.03.2010 г. по т.д. № 521/ 2009 г. на І т.о, решение №90 от 27.05.2011г. на ВКС, по т.дело № 674/2010г. ТК ІІ т.о., с които е приел, че когато е предявен иск по реда на чл.422, ал.1 от ГПК за установяване на вземане, предмет на спряно заповедно производство, но с погрешно формулиран осъдителен петитум, вместо с надлежен установителен, то се касае за нередовност на исковата молба, а не за недопустимост на сезирането което е следвало да бъде отстранено от въззивния ред по реда на чл. 129, ал.4 ГПК. С оглед изложеното налице е основание за допускане на касационно обжалване, съгласно чл.280 ал.1, т.1 от ГПК. Като е потвърдил решението на първоинстанционния съд, въззивният съд се е произнесла по правен въпрос от значение за спора, решен в противоречие с практиката на ВКС, което го прави евентуално недопустимо. Водим от горното съставът на ВКС, ТК, първо отделение