Определение № 953 от 20.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 465/2011 г.

Производството е по чл. 288 ГПК

Образувано е по касационна жалба на В. П. Г. против въззивното решение на Варненския окръжен съд № 160 от 22.02.2011г. по гр.д.№ 2036/2010г.

С втора касационна жалба решението е обжалвано и от К. Х. Г..

К. жалби са подадени в срок, отговарят на изискванията на чл.284 ГПК и са процесуално допустими.

Ответниците чрез пълномощника им адв.В. С. са подали отговор по реда на чл. 287 ГПК, в който изразяват становище, че не са налице основанията на чл.280 ал.1 ГПК и касационните жалби не следва да се допускат за разглеждане по същество. направили са и искане за присъждане на разноски в размер на платеното адвокатско възнаграждение.

Варненският окръжен съд е потвърдил решението на Варненския районен съд, седми състав № 2317 от 25.06.2010г. по гр.д.№ 3578/2008г., с което е прието за установено по отношение на В. П. Г. и К. Х. Г., че ищците Д. С. К., К. И. К., Р. Н. Я., П. Г. Я., Н. И. П. и Д. Б. П. са съсобственици на идеални части от стая с площ от 25 кв.м. в [населено място],[жк] [улица] на теросавидния етаж на жилищния блок над собствения на В. П. Г. апартамент № 67 на 14 етаж в същата сграда и е осъдил В. П. Г. и К. Х. Г. да предадат владението общо на 4.4594 % ид.ч.от същия обект, както и да преустановят всички неоснователни действия, възпрепятстващи ищците да ползват процесната стая, които се състоят в заключване на сушилнята и недопускане на останалите етажни собственици да я ползват, складиране в общото помещение на лични вещи както и да възстановят сушилнята над апартамент № 67 в състоянието, в което е била преди противозаконното й заграбване на сонование чл.109 ЗС. Отменен е на основание чл.537 ал.2 ГПК констативен нот.акт № 185 том ІІ рег.№ 2922 по описа на нотирус С. С..

В. съд е приел, че с продажбата на апартаменти в жилищния блок-частна държавна собственост е създадена етажна собственост върху процесната сграда. Спорното помещение е обща част по предназначение – служи за сушилня според обяснителната записка към архитектурния проект. Използването му по друг начин и отдаването под наем от етажните собственици не променя характера му на обща вещ по предназначение и то не е могло да се придобие по давност от ответниците.

1.В изложението за допускане на касационното обжалване към касационната жалба на В. П. Г. се посочва, че съдът се е произнесъл по важен материалноправен въпрос дали отделни общи части по предназначение, завзети от отделни етажни собственици могат да се придобият по давност ако владението се осъществява еднолично и без преустройства в сградата. Този въпрос е разрешен с ТР 34/1983г. на ВС, ОСГК, в което изрично е прието, че общите части по чл.38 ал.1 ЗС, които могат да бъдат такива по естеството си или по предназначение нямат самостоятелно юридическо съществуване и не могат да бъдат предмет на прехвърлителни сделки и придобивна давност. След приемане на тълкувателното решение липсва противоречива практика на ВКС относно статута на общите части по предназначение, в изложението по чл.284 ал.1 т.3 ГПК не се обосновава необходимостта от друго тълкуване на разпоредбата на чл.38 ЗС, с оглед на което не е налице основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.

Обжалваното решение не противоречи на решение № 1858/1974г. на ВС, І г.о., защото в него е разгледана възможността таванското помещение, което не представлява конструктивна част от сградата да бъде притежание на един от етажните собственици, хипотеза различна от настоящата, при която се касае за обща част по предназначение. Решение № 1049/2008г. на ВКС, V г.о. се отнася за придобиване по давност на съсобствен имот, а не на общи части и е неотносимо към поставения правен въпрос по чл.280 ал.1 ГПК. В решение № 1182/2003г. на ВКС, ІV г.о. е прието за допустимо да се промени предназначението на таванското помещение на сградата, но по общо съгласие на съсобствениците, каквото в случая няма. Решение № 1664/1977г. на ВС, І г.о се отнася за самостоятелен обект – гараж и в него изрично е указано, че при определянето на едно помещение като обща част следва да се изследва предназначението му по архитектурния проект и съглашението на етажните собственици, което е съобразено от въззивния съд. Ето защо не е налице основанието на чл.280 ал.1 т.2 ГПК.

2. В изложението по чл.284 ал.1 т.3 ГПК на касаторката К. Х. Г. е посочено, че изводите на въззивния съд не коренспондират на приложените писмени доказателства на действалата и действаща нормативна уредба. Развити са съображения за неправилност на решението, мотивирани с анализ на доказателствата по делото, въз основа но които се обосновава извод, че помещението е служило за сушилня към занималнята, представляваща пристройка към първия етаж на сградата. Не е формулиран конкретен правен въпрос като общо основание за допускане на касационното обжалване, различен от доводите за отмяна на решението на основанията по чл.281 ГПК, поради което и тази касационна жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество.

При този изход на спора на основание чл.81 във връзка с чл.78 ал.3 ГПК на ответниците следва да бъдат присъдени направените разноски – платено възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 05.04.2011г. в размер на 500 лв.

Воден от горното Върховният касационен съд, първо

гражданско отделение