Определение № 813 от 20.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4992/2025 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ответника по делото П. Г. М., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. Р. Н. срещу определение № 378/23.09.2025 г., постановено по ч. възз. гр. дело № 479/2025 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС). Касаторът обжалва въззивното определение в частта, с която, при постановена частична отмяна на определение № 2359/14.07.2025 г. по гр. дело № 1239/2024 г. на Пловдивския окръжен съд (ПОС), въззивният ПАС е изменил първоинстанционното решение № 563/14.05.2025 г. в частта за разноските, като е намалил присъдените такива в полза на жалбоподателя от сумата 9 200 лв. на сумата 5 450 лв. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение. В жалбата се подържат оплаквания и съображения за неправилност на същото. В изложението, инкорпорирано в жалбата, като общи основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните въпроси: 1) дали е допустимо съдът да редуцира реално заплатено адвокатско възнаграждение при липса на установена очевидна прекомерност, т.е. – без да е извършена конкретна съпоставка между размера на хонорара и обема на извършената правна защита, фактическа и правна сложност на делото, както и цената на иска; 2) дали при преценката по чл. 78, ал. 5 от ГПК съдът следва да вземе предвид действителния обем на извършената адвокатска работа, значението на делото за страната и актуалните икономически условия, включително инфлацията и обезценяването на паричната единица; и 3) дали намесата на съда в договореното между адвокат и клиент възнаграждение представлява нарушение на принципите на свободно договаряне и правна сигурност. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Насрещната страна – ищците по делото М. И. Г. и Г. И. С., в отговора на частната касационна жалба, подаден чрез процесуалния им пълномощник адв. М. И., излагат становище и съображения, че не са налице наведените от жалбоподателя основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – и подробни доводи за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното въззивно определение, апелативният съд е установил, че производството по първоинстанционното дело има за предмет, предявен от Г. и С. срещу жалбоподателя М., иск с правно основание чл. 226, ал. 3 от ЗЗД за прогласяване нищожност на извършеното в негова полза от наследодателката на двете ищци дарение на три недвижима имота. С първоинстанционното решение № 563/14.05.2025 г. окръжният съд е отхвърлил иска и е осъдил ищците да заплатят на ответника, направените от него разноски по делото в общ размер 9 200 лв., от които: 450 лв. – за възнаграждение на вещото лице и 8 750 лв. – за адвокатско възнаграждение. Като е изтъкнал, че спорът между страните е дали последното е прекомерно, въззивният съд е изложил съображения, че размерът на адвокатското възнаграждение е функция на положения от адвоката труд, като се държи сметка и за значението на делото за страната. Приел е също, че при преценката обема на положения труд се съобразява фактическата и правна сложност на спора – характера и сложността на съществените за правилното решаване на правния спор въпроси, обема на доказателствения материал, предмет на обсъждане, процесуалната ангажираност на адвоката, обективирана в участие в съдебни заседания, формулирани искания, становища, възражения. Съдът е намерил, че в случая, с оглед стойността на дарените имоти и мотива, поради който е извършено дарението, като знак на благодарност и признателност, освен с икономическа, правният спор се отличава и с голяма емоционална стойност за жалбоподателя-ответник, което обуславя по-високия размер на адвокатското възнаграждение, което той е склонен да плати за защита на правата си. От друга страна апелативният съд е приел, че заявеното основание на иска – внезапната поява на ответника в живота на наследодателката на ищците, който се възползвал от тежкото й здравословно и психическо състояние, за да я мотивира с насилие и тормоз да му прехвърли имотите, което ищците са квалифицирали като нарушение на добрите нрави, не се отличава с особена правна сложност. Съдът е установил и че делото е протекло в две съдебни заседания, като са събрани множество писмени и гласни доказателства за отношенията между дарителката и ищците – от една страна, както и с надарения ответник – от друга страна. При извършената преценка относно справедливия размер на адвокатското възнаграждение, въззивният съд от една страна е отчел значението на делото за ответника М. както от икономическа, така и от емоционална гледна точка, а така също и значителния по обем и противоречив доказателствен материал, предмет на обсъждане. От друга страна съдът е съобразил, че заявеното основание на иска не се характеризира с правна сложност, както и че с оглед разглеждането на делото в две съдебни заседания процесуалната ангажираност на пълномощника на ответника – адв. Н., не се отличава с особено висок интензитет в сравнение с други подобни дела. При съпоставката на горните обстоятелства, въззивният съд е достигнал до извода, че адвокатското възнаграждение в размер 8 750 лв. не съответства на фактическата и правна сложност на спора и на положения от адвоката труд за една инстанция, поради което е намерил, че то следва да се намали на 5 000 лв., като е посочил, че този размер е в съответствие с ориентировъчните размери по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Нар. № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. В заключение апелативният съд е приел, че общият размер на дължимите на ответника разноски възлиза на 5 450 лв., от които: 5 000 лв. – за адвокатско възнаграждение и 450 лв. – за възнаграждение на вещото лице, което е обусловило и крайния му извод да измени в частта за разноските първоинстанционното решение, чрез намаляване на същите от 9 200 лв. на 5 450 лв. По наведените от страна на жалбоподателя основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: Съгласно разясненията, дадени в мотивите към т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт. ВКС, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос е от значение за изхода по конкретното дело и дали е обусловил правните изводи на въззивния съд по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. В случая първият и третият от поставените от страна на касатора въпроси не отговарят на тези изисквания и не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Първият въпрос по никакъв начин не кореспондира с приетото в мотивите към обжалваното въззивно определение, а възпроизвежда касационно оплакване на самия жалбоподател, – че въззивният съд е редуцирал заплатеното адвокатско възнаграждение, „без да е извършена конкретна съпоставка между размера на хонорара и обема на извършената правна защита, фактическа и правна сложност на делото, както и цената на иска“, като според касатора това довело до „липса на установена очевидна прекомерност“. Тези оплаквания и доводи на касатора за неправилност на правните изводи в обжалваното въззивно определение не съставляват правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК и по тях настоящият съдебен състав не може да се произнесе, преди да установи реално наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване. Освен това нито законът – разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК, нито съдебната практика по приложението й боравят с използвания във формулировката на въпроса термин „очевидна прекомерност“ на адвокатското възнаграждение. Третият правен въпрос (дали намесата на съда в договореното между адвокат и клиент възнаграждение представлява нарушение на принципите на свободно договаряне и правна сигурност) по никакъв начин не е обсъждан в мотивите към обжалваното въззивно определение, тъй като такъв въпрос стои извън предмета на спора по чл. 78, ал. 5 от ГПК между страните по делото; в този смисъл са и разясненията в мотивите към т. 3 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, в които изрично е прието, че намаляването на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК не рефлектира в отношенията между адвокат и клиент, които вече са сключили конкретен договор (представен по делото) и са поели задължения по него. Вторият правен въпрос, поставен от страна на жалбоподателя (дали при преценката по чл. 78, ал. 5 от ГПК съдът следва да вземе предвид действителния обем на извършената адвокатска работа, значението на делото за страната и актуалните икономически условия, включително инфлацията и обезценяването на паричната единица), осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, доколкото се отнася до критериите, по които съдът извършва преценката за прекомерност на направените от страната разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение. Този въпрос обаче не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. В подкрепа на твърдението си за наличието на тази допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване, от страна на касатора се поддържа, че по този въпрос имало противоречива съдебна практика, но не са посочени никакви конкретни съдебни актове, формиращи такава противоречива практика. Макар това да е достатъчно за недопускане на касационното обжалване и по този въпрос, съдът намира за нужно да посочи, по него е налице трайно установена практика на ВКС, основана също на имащите задължителен характер разяснения, дадени в мотивите към т. 3 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които, основният критерий, от който изхожда съдът при преценката си по чл. 78, ал. 5 от ГПК, е законоустановеният такъв – действителната правна и фактическа сложност на делото, съотнесена към цената на предоставената по него адвокатска защита. Няма основание за промяна на тази съдебна практика нито поради промяна в законодателството, нито поради изменение на обществените отношения (т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), като в случая приетото от въззивния съд е в съответствие с нея. В заключение, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на основание по чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение