Определение № 1110 от 09.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 920/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 5553/5600 от 27.12.2024 г. на И. Б. И., чрез адвокат Д. Н., срещу въззивно решение № 279/07.11.2024 г. по в. гр. д. № 331/2024 г. на Окръжен съд - Монтана. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Основателен ли е предявеният осъдителен иск по чл. 108 ЗС, в случай когато в хода на производството е установено, че владението не се осъществява от ответника, независимо че при предявяване на иска той е бил в негово владение; 2. При обективна невъзможност за уведомяване на съсобственик за започване на владение на имота на съсобствениците, при извършване на явни разпоредителни действия, следва ли да се приеме наличие на започнало давностно владение за придобиването му, с оглед на изискването да се доведе до знанието на съсобствениците. Ответниците по касация С. С. Г. и И. С. В., чрез адвокат К. Б., са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който поддържат, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендират разноски. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е отменено решение №144 от 28.03.2024 г. по гр. д. № 1133/2023 г. на Районен съд – Монтана в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от С. С. Г. и И. С. В. срещу И. Б. И. иск ответникът да бъде осъден да предаде владението по отношение на 1/2 ид.ч. от дворно място – УПИ *, пл. №*, кв. 62 по плана на [населено място], общ. Ч., с административен адрес: [улица], с площ от 750 кв.м., заедно с построената в имота двуетажна жилищна сграда, второстепенна постройка и подобрения. Вместо това е постановено друго, с което И. Б. И. е осъден да предаде на С. Г. и И. С. В. владението върху 1/2 ид.ч. от процесния имот. В останалата част, с която е уважена установителната част на иска по чл.108 ЗС, първоинстанционното решение е потвърдено. Въззивният съд е приел за установено, че ищците И. В. и С. Г. са наследници на С. В. И., починал на 11.04.2005 г., който е наследник на В. И. И., починал на 27.10.1959 г. Последният е брат на Б. И. И., починал на 27.05.1980 г. и оставил наследници - съпругата С. Г. И., която е починала на 08.03.2009 г., и децата им И. Б. И. и Р. Б. В.. Страните по делото са наследници на братята Б. и В. И.. Те не са притежавали титул за собственост на процесния имот, на са го владели съвместно. По делото са приети писмени доказателства, че за процесния имот има открити партиди за електро- и водоснабдяване с първоначален титуляр С. И., а след 2010 г. - И. Б. И.. С нотариален акт за собственост на недвижим имот по давност и наследство от 21.10.2019 г. И. Б. И. е признат за собственик на дворно място, представляващо УПИ *, пл. № * в кв. 62 по плана на [населено място], с площ от 750 кв.м., с административен адрес [населено място], [улица], заедно с намиращите се в имота масивна двуетажна жилищна сграда, второстепенна постройка и всички подобрения. На 29.06.2023 г. И. Б. И. е продал процесния имот на Т. Г. Т. за 3500 лева, като в т. 6 от договора за покупко-продажба страните са посочили, че продавачът е предал на купувача владението на имота. Въззивният съд подробно е обсъдил свидетелските показания. Посочил е, че наследниците на Б. и В. И. са продължили тяхното владение върху имота, като не е имало спорове помежду им.Съвместното владение на двамата братя е започнало най-рано през 1945г.Владението им продължило до смъртта им, на което се позовават наследниците им. Страните по делото са придобили фактическа власт върху имота, като наследници на двамата братя - на основание, което предполага владение и на другите съсобственици. Ето защо владеещият съсобственик И. Б. е държател на идеалните части на останалите съсобственици – С. Г. и И. В.. За да се приеме, че първият е придобил по давност техните части, той трябва да е демонстрирал пред тях явно и с недвусмислени действия, че започнал да ги владее за себе си, отблъсквайки тяхното владение. Извършените от Б. ремонти по къщата и заплащането на консумативни разноски не представляват такива действия. Това се отнася и до обикновеното ползване на имота, тъй като всеки съсобственик може да си служи с общата вещ.След обсъждане на гласните и писмени доказателства по делото въззивният съд е посочил, че установенитe действия на И. Б. не са насочени към категорично отричане правата на другите съсобственици. Обсъдени са показанията на свидетелите относно факта на смяна на входната врата, като са изложени съображения, кои от тях се кредитират. Прието е, че смяната не е осъществена преди 2019г. Посочено е, че снабдяването с констативен нотариален акт за целия имот може да се приеме за оспорване правата на другите съсобственици, но това в случая е станало през 2019г., поради което до завеждане на иска не е изтекъл предвиденият в чл.79 ЗС десетгодишен срок. Отбелязано е, че дори С. Г. и И. В. да не са посещавали имота дълго време, този факт не води до изгубване на правото им на собственост, тъй като съгласно чл. 99 ЗС то може да бъде изгубено, само ако друг го придобие или ако собственикът се откаже от него. За неоснователен е приет доводът на И. Б., че е бил в обективна невъзможност да манифестира пред ищците намерението си за своене на имота, тъй като е установено, че ищците са посещавали имота до 2019 г., а освен това ответникът е имал възможност за контакт с тях. Относно искането за предаване на владението е отчетена установената практика на ВКС, че въпреки прехвърлянето собствеността на имота по време на процеса, за уважаването на иска по чл. 108 ЗС в осъдителната част е достатъчно ответникът да е владял имота към момента на предявяване на иска. Този факт също е приет за установен. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Първият въпрос не може да обуслови допускане касационно обжалване на въззивното решение по заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като правният въпрос трябва да е от значение за точното прилагане на закона - когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени / ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, т. 4/. Последователна е съдебната практика на ВКС /решение № 88/2016г. по гр.д. № 5719/2015 г., I г.о./, която приема, че за да бъде уважено притезанието за предаване на владението по чл. 108 ЗС, е достатъчно ответникът да владее имота към предявяването на иска. Когато ответникът по иска по чл. 108 ЗС предава владението на имота на трето лице чрез извършването на разпоредителна сделка в течение на производството, в неговата процесуална легитимация настъпва промяна. Той става процесуален субституент на своя приобретател по силата на чл. 226, ал. 1 ГПК. Даденото от въззивния съд разрешение съответства на така установената практика, която не се нуждае от осъвременяване или промяна, поради което не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване на определението. Така формулиран, вторият въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Той е поставен при фактическа обстановка, каквато не е приета за установена от въззивния съд. След анализ на събраните по делото доказателства - поотделно и в тяхната съвкупност, съдът е посочил, че ответникът не е бил във фактическа невъзможност да манифестира пред своите съсобственици намерението си да придобие целия имот, упражнявайки владение върху него. Многократно праводателите на ищците и последните са посещавали имота, от една страна, а от друга, не е било невъзможно за ответника да установи контакт с тях, респ. да доведе до знанието им своите намерения за т.нар. „преобръщане на владението“ /interversio possessionis/. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд, след отчитане на доказателствената тежест в процеса, е приел, че който се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, трябва да доказва при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо съсобствениците намерението да владее техните идеални части за себе си. В заключение е приел, че ответникът не е доказал своите твърдения. Ето защо касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос не може да бъде допуснато. С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество. Предвид изхода на делото И. Б. И. следва да заплати на ответниците по касация С. С. Г. и И. С. В. сторените в настоящото съдебно производство разноски в размер на 1500 лева - адвокатско възнаграждение.С оглед ЗВЕРБ сумата следва да се превалутира, като се присъдят 766,93 евро. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.