Определение № 3341 от 27.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1550/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника „ЗД Евроинс“АД срещу решение № 500 от 22.04.2025г. по в.гр.д.№ 2778/2024г. на АС София, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 7/2024г. на ОС Видин и касаторът е осъден да заплати на В. В. В., родена 1985г. на основаниечл.432,ал.1 КЗ разликата над 2 000лв. до присъдените 9 500лв. – застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищцата като пострадала пешеходка при пътно произшествие, настъпило на 08.05.2023г. в [населено място], обл. В.. Твърдението е, че ищцата е претърпяла контузия на главата с лекостепенна промяна на съзнанието, съставляваща лека телесна повреда, с оглед на което присъденото обезщетение е завишено и постановеното решение не е съобразено с материалния и процесуалния закон. Оспорва се и правилността на извода за недоказаност на въведеното от застрахователното дружество възражение за съпричиняване от пешеходката, като се поддържа, че тя е пресичала на непредназначено за целта място и е могла да види своевременно движещият се с 6км./ч. лек автомобил. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на иска за разликата над 2 000лв. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по въпросите: 1 /„Явява ли се нарушен критерият за справедливост по чл.52 ЗЗД, когато съдът само е изброил релевантните за определяне на обезщетението факти, но не е формирал оценъчен извод за приноса им спрямо вида и обхвата на вредите или неправилно е преценил последните?“ като се твърди противоречие на обжалвания акт по този въпрос с ППВС№ 4/1968г. и цитирани решения на състави на ТО на ВКС. 2/ „При установено правонарушение, извършено от пострадалия, което е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и за което има своевременно въведено възражение в процеса, следва ли обезщетението за вреди да се намали съобразно степента на съпричиняване?“ като се твърди несъответствие на даденото от въззивния съд разрешение на въпроса с т.7 ППВС№ 17:18.11.1963г. и решението по т.д.№ 93/2010г. на 2 т.о. на ВКС. 3/ „Длъжен ли е въззивният съд при произнасянето си по спорния предмет на делото да обсъди всички въведени от страните в процеса възражения, както и да изложи собствени мотиви по тях и допустимо ли е да формира правните си изводи въз основа на предположения?“ с посочване, че въззивният акт не е съобразен с указанията по т.2 на ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и т.19 от ТР №1/04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС. В писмен отговор ищцата В. В. оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Въззивната инстанция е била сезирана с жалба на ответника аналогична на настоящата - в частта за уважаване на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 2 000лв. до присъдените от първоинстанционния съд 9 500лв. Съставът на апелативния съд е приел за установено, че е инцидентът е настъпил на обособен селски площад в [населено място], пред Търговския дом при предприемане от водача на лекия автомобил марка „Опел“, модел „З.“ Й. А. на маневра „ включване в движение, чрез обръщане на посоката си на движение“, в който момент ищцата вече е предприела пресичане на площада със спокоен ход. Съгласно показанията на свидетеля И. Г. - пряк очевидец на инцидента, преди да предприеме пресичане на площада, ищцата се огледала, нямало коли, а ударът е настъпил в гръб. Решаващият въззивен състав е кредитирал показанията на свидетеля с аргументите, че са логични и последователни, свързани са с лично възприети от него факти и обстоятелства, както и изцяло кореспондират с останалите събрани по делото доказателства. Показанията на водача, че ищцата излязла внезапно пред автомобила, не са възприети като изолирани и неподкрепени с други факти. Акцентирано е, че самият водач свидетелства, че не е видял ищцата - обстоятелство, кореспондиращо на показанията на Г., който е пряк очевидец и на това, че шофьорът не само не е видял пресичащата пред автомобила, но е спрял колата едва след намесата на Г. на и още едно лице, присъствало на мястото на инцидента. Обсъдено е, че доколкото водачът е започнал маневрата „включване в движение чрез обръщане посоката на движение“, след като ищцата е предприела пресичане на площада със спокоен ход и същата е била с гръб към него, за нея е било обективно невъзможно да възприеме тази маневра и да съобрази поведението си с нея. Анализирано е, че водачът е могъл и е бил длъжен при започване на маневрата да се убеди, че няма да създаде опасност за останалите участници в движението и да извърши маневрата, като се съобрази с положението на ищцата, посоката и скоростта й на движение. С тези съображения относно възприетия механизъм на злополуката, въззивната инстанция е мотивирала извода си, че ищцата не е допринесла с поведението си за настъпването на вредоносния резултат, поради което възражението на ответника се явява неоснователно, в каквато насока са били и изводите на първоинстанционния съд. Прието е за установено въз основа на съдебно-медицинската експертиза, че в резултат от настъпилата пътна злополука ищцата е получила контузия на главата с лекостепенна промяна на съзнанието – мозъчно сътресение, както и мекотъканна травма на шията, наложили оказване на спешна медицинска помощ; лекувана последователно в две болнични заведения. Като изключително тежки са преценени посочените в съдебно психологическата експертиза и установените от свидетелските показания психологически последици от инцидента върху емоционалното състояние на пострадалата, наложили оказване на психиатрично лечение, с назначаване на медикаментозна терапия с поставена диагноза „реакция на тежък стрес и разстройства в адаптацията“, „смесено тревожно-депресивно разстройство“. Анализирано е, че и понастоящем при ищцата е налице изразена тревожност и склонност към психосоматика, фиксация в избягване на събития, които тя възприема за рискови – пресичане на улици; че отброява стъпките по време на пресичане, броя пресичания, когато се налага да стигне до определено място, което дава отражение върху ежедневието й и създава осезаем дискомфорт, влияе на спокойствието и самочувствието й. Прието е за установено, че пострадалата изпитва напрегнатост, страхова зареденост, разстроен сън с кошмарни сънища, свързани с преживения инцидент. Като от значение е преценено и обстоятелството, че към датата на инцидента ищцата е била на 38 години – в млада, активна, трудоспособна възраст, както и че и понастоящем тя е в състояние на тревожност със склонност към психосоматика, т.е. негативните последици от инцидента не са преодолени окончателно. Със съображенията за вида и степента на получените от ищцата травми, отражението на инцидента върху емоционално-психологическото й състояние, което не е превъзмогнато понастоящем, въз основа на принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, конкретната икономическа обстановка към момента на настъпване на ПТП, установените застрахователни лимити, както и задължителните указания, дадени с ППВС № 4/23.12.1968г., въззивната инстанция е мотивирала извода си, че обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 9 500 лв., в който смисъл е и изводът на първоинстанционния съд. Искането за допускане на касационното обжалване не следва да бъде уважено: Отсъства основание за преценка при произнасянето си по първия поставен въпрос въззивната инстанция да се е отклонила от трайно установените разрешения по приложението на критериите на чл.52 ЗЗД, основани на разясненията на ППВС № 4/23.12.1961г. и доразвити с решения на касационната инстанция по чл.290 ГПК - за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди - морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент, макар те да нямат самостоятелно значение, а следва да се преценяват в съвкупност с другите критерии. Съставът на апелативния съд е преценявал конкретните, обективно установени специфични за спора обстоятелства. Съдът е изложил своите фактически и правни изводи и вследствие на самостоятелна преценка е дал отговор за справедливия паричен еквивалент на доказаните претърпени морални вреди Не съответства на фактите, установени в хода на съдебното производство тезата, която касаторът защитава, че ищцата е напълно възстановена. Обжалващата страна не държи сметка за акцентираното в мотивите към обжалваното решение отражение на инцидента върху емоционално-психологическото състояние на пострадалата, което не е превъзмогнато и понастоящем, една от причините за което е обстоятелството, че ударът е причинен в гръб, в момент, в който той е напълно неочакван, тъй като пострадалата преди пресичането е установила отсъствие на движещи се автомобили по пътното платно. Невъзможността за допускане на факултативния касационен контрол по втория въпрос по приложението на чл.51,ал.2 ЗЗД пряко произтича от обстоятелството, че той е некоректен и подвеждащ, основан на теза, че по делото е „установено правонарушение от пострадалия в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат...“ Преценката на въззивната инстанция е в противоположен смисъл на заложената във въпроса предпоставка. Поради това въпросът е хипотетичен, което отнема характеристиката му на обуславящ като съществен елемент от хипотезиса на разпоредбата на чл.280,ал.1 ГПК като обща предпоставка за допускане на касационната проверка, съобразно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Третият въпрос е формално поставен без посочени аргументи по кои спорни въпроси въззивната инстанция не се е произнесла, кои въведени доводи и възражения на застрахователното дружество не са обсъдени и анализирани, кои са „предположенията“, въз основа на които са формирани правни изводи, поради което отсъства възможност въз основа на него да бъде извършена касационна проверка за правилността на обжалвания акт. Ответницата в касационното производство претендира разноски за адвокатско възнаграждение на нейния пълномощник, осъществил безплатно процесуално представителство за изготвянето на отговор на касационната жалба, които да бъдат присъдени на основание чл.38,ал.2 ЗАдв. Настоящият състав определя като справедливо и адекватно адвокатско възнаграждение за положения от пълномощника труд в размер на 1 050лв. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.