Определение № 2044 от 24.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 636/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. К. и Е. Ц., чрез процесуалния им представител адвокат С. Л., срещу решение №1359/07.06.2022г. по в.гр.д.№10467/2021г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение №20061403/09.03.2021г., постановено по гр.д. №72870/2018г. на Софийски районен съд и е отхвърлен като неоснователен предявения от касаторите срещу Н. Ц. К., Ц. Н. К., С. Г. В., Т. Й. В., А. Г. М., Д. Д. Ю., К. С. Ю., С. А. Ю. и А. А. Ю., иск за делба, по отношение на следните имоти:

• поземлен имот с идентификатор *с площ 796кв.м., ведно с изградените в него сгради с идентификатори - *, *, *, *, *и ***;

• поземлен имот с идентификатор *с площ 806кв.м., ведно с изградените в него сгради: *, *, *и ***.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск бъде уважен със законните последици.

Ответниците по касационната жалба Н. Ц. К., Ц. Н. К., С. Г. В., Т. Й. В., К. С. Ю., С. А. Ю. и А. А. Ю., чрез процесуалните си представители, са депозирали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който се оспорват предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.По същество на касационната жалба се изразява становище за нейната неоснователност.Претендират се разноски.

Ответниците А. Г. М. и Д. Д. Ю. не са депозирали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че предявен е иск за делба на недвижими имоти.

Приел е за установено следното от фактическа страна:

От депозирания по делото н.а. от 27.03.1962 г. се установява, че Добре/Д./ В. Кираджийски е бил признат за собственик по давност и наследство на следния недвижим имот, находящ се в землището на [населено място]: дворно място с масивна жилищна едноетажна сграда и стопански постройки, с площ от 1 979кв.м.

С н.а. от 11.06.1962г. Д. К. продал на К. И. А. 486/2244 ид. ч. от посочения имот.Включена е паянтова жилищна сграда, но са изключени останалите сгради.

С н. а. № 65 от 31.12.1964 г. Д. К. е дарил на сина си Г. В. 800/2244 ид. ч. от същия имот /без жилищната сграда/, както и с правото да построи жилищна сграда в парцела.С к.н.а. от 1970г. Г. В. е бил признат за собственик по регулация на 50кв.м., които се придават към собствения му имот, представляващ: парцел * в кв.*по плана на [населено място], м-ст „Г. Л.“.

С н. а. № 56 от 01.11.1982г. Г. В. е бил признат за собственик по давностно владение на дворно място от 837 кв.м., съставляващо парцел VІ-1468 в кв.69 по плана на [населено място], ведно с построена в имота жилищна сграда на 90кв.м.

С н.а. № 137 от 1965 г. Д. К. е дарил на сина си Ц. К. 800/2244 ид.ч. от същия имот имот. С к.н.а. от 1970г. Ц. К. е бил признат за собственик по регулация на 3кв.м., които се придават към собствения му имот, представляващ: парцел * в кв.*по плана на [населено място], м-ст „Г. Л.“.

С н.а. № 6 от 26.03.1985г. Ц. К. е бил признат за собственик по давностно владение на дворно място от 675кв.м., съставляващо парцел * в кв.*по плана на [населено място], ведно с построена в имота едноетажна жилищна сграда на 40кв.м.

С н.а. от 97г. Р. В. и Г. В. продават на сина си С. В. първия етаж от двуетажна жилищна сграда, едноетажна жилищна сграда и дворното място, представляващо парцел * от кв. *.

С н.а. от 10.03.2011г. Ц. К. е признат за собственик по давност на дворно място от 756 кв.м., съставляващо *, в кв.*на [населено място], стара къща, находяща се в него, нов гараж, фризьорски салон, лятна кухня и нова къща.

На 19.03.2011г. с н.а. № 26 Ц. К. е дарил на внука си Ц. К. придобития по давност имот.

Д. К. е починал на 13.10.1982г. и е оставил за наследници по закон трима сина и низходящи на починала преди него дъщеря.

От приетата по делото СТЕ се установява, че първият регулационен план за [населено място] е одобрен със Заповед 1878 от 20.06.1930г.Въз основа на този план е съставен констативния нотариален акт на наследодателя на страните, приложен по делото.В кадастралната основа на плана няма нанесени сгради.Впоследствие през 1957 г. е изработен нов кадастрален план на [населено място], извадка от който се намира по делото.Имотът на наследодателя на страните е бил заснет и нанесен като имоти с пл. номер *и *.Впоследствие границата между двата имота е била заличена и същите са били отразени в плана като един имот – с пл.№***.

Съобразно КП от 1957г. единствените сгради, които са нанесени в имот пл.№***, са две едноетажни масивни жилищни сгради по северната граница на имота и полумасивна постройка по западната граница.

Следващият кадастрален план за [населено място] е бил изработен през 1981г.В този кадастрален план имотите на страните по делото са нанесени като имоти с пл. номера *и 1351.В имотите са нанесени съществувалите към момента на изработването на плана сгради, а именно - в ПИ *са нанесени четири жилищни сгради и един гараж, а в ПИ ***са нанесени две жилищни и една стопанска сграда.

При направения от вещото лице оглед на место са извършени контролни измервания с цел идентификацията на сградите в съответствие с тези, нанесени в кадастралната карта и в предходните кадастрални планове.Същото е посочило, че сградите, нанесени в кадастралните планове от 1957г. и от 1981г., не съответстват изцяло на нанесените в кадастралната карта сгради, съществуващи към момента на место в имотите.Част от тях са приблизително със същото местоположение като отразените в старите планове сгради, но с различна форма, площ и етажност.

По делото са събрани и гласни доказателства, чрез разпит на свидетелите Л., К. и А..От показанията на първата свидетелка се установява, че С. получил дворното място от баща си Г., а той от неговия баща - дядо Д..В имота има лятна кухня и къща на 2 етажа.Тя била построена от Г. преди около 50 години. Кухнята и гаражът ги строили Г. и С..Дядо Д. имал и други деца, но техните внуци не били идвали.Всичко построено, било направено от Г., тъй като преди това в местото имало само дръвчета.Къщата била в другия двор, продаден на А. А. и в момента била разрушена. Свидетелят К. помагал при строежа на постройките на В. и К..Старата къща била разрушена, а новата, е била построена преди 30-40г.Дядо Ц. изградил сградите в своята част на двора.Дядо Б. или който и да е друг от роднините никога ни бил идвал и не бил отсядал на квартира.Свидетелката А. също установява, че сградите били построени от дядо Г. и дядо Ц..Нямало е претенции от роднини.

Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че общият наследодател Д.К. не е извършил преживна делба, обективирана в разделителен протокол от 10.09.1958г., приложен по делото, в който се съдържа изявление към неговите синове Б., Ц. и Г. за доброволно разделяне на следните недвижими имоти: селище от 2000 кв.м., от които бащата дава на сина си Б. Д. в южната част от 500 кв.м., 500 кв.м. от мястото към източната страна на землището на сина си Г. Д., средната част от 600 кв.м. на Ц. Д., а за него остават 400 кв.м. от западната страна, заедно със сградите в него; ливада в м.„С.“ с площ от 2000 кв.м.Това според въззивния съд е така, тъй като имотите по протокола не са индивидуализирани точно, поради което не може да се приеме, че в него е бил включен и процесния имот.Дори да се приеме, че последният е бил включен в протокола, то не се установява, че намерението на наследодателя е било фактически приложено, което означава, че не е установено съвладение между общия наследодател и тримата му сина. Волята на страните след подписването на този разделителен протокол е била променена, като се установява, че през 1962г. общият наследодател е бил признат за собственик на процесния имот по давност, който впоследствие се е разпоредил с него в полза на лицето А. А. и синовете си Г. и Ц..Последните са установили владение върху дарените имоти, изградили са върху тях сгради и са ги владели необезпокоявано, без владението им да бъде оспорвано.Ищците не са ангажирали доказателства за твърдяното във въззивната им жалба намерение за владение на всеки един от подписалите разделителния протокол от 10.09.1958 г., в т.ч. и на техния наследодател Б. Д..

Въззивният съд е приел за неоснователни доводите, че по делото не е установено как общият наследодател е загубил владението си по отношение на запазената жилищна сграда и другите паянтови постройки, които не са били предмет на прехвърлителните сделки.От заключението на СТЕ, както и от писмените и гласни доказателства се установява, че почти всички процесни сгради са строени след извършените дарения, с изключение на сградите с идентификатор с цифра 2 на края, за които обаче не се установи да са идентични със сградата по НА от 1962г.

Въззивният съд е приел, че са неоснователни оплакванията за нищожност на част от представените по делото нотариалните актове, като в тази връзка е препратил към подробните мотиви на първоинстанционния съд.Въз основа на това е формиран извод, че същите са породили вещното си действие.

Прието е за безспорно, че праводателите на ответниците са установили владението върху прехвърлените им имоти, доколкото са предприели процедура по обстоятелствена проверка, свързана с установяване на придобивна давност в кратки срокове след смъртта на наследодателя.Ищците не са ангажирали доказателства, които да подложат на съмнение този извод, няма данни да са посещавали наследствения имот.

Въз основа на горното е прието, че процесните поземлени имоти и построените в тях сгради не са съсобствени между страните, поради което предявеният иск за делба следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК.Твърди се, че решаващите изводи на въззивния съд са в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК Навеждат се доводи и за очевидна неправилност на обжалвания акт.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело.Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение.Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира.С оглед посоченото правомощие на касационната инстанция поставените по реда на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК въпроси от касатора, следва да бъдат преформулирани по следния начин:

1/Следва ли да се счита за оборена презумпцията по чл.79 от ЗС по отношение част от вещите – земя и сгради, ако се установи, че те не са били предмет на прехвърлителни сделки, а са останали в имуществото на общия наследодател до неговата смърт, след което владението върху тях е преминало върху неговите наследници;

2/По какъв начин следва да се установи промяната в намерението на част от сънаследниците, които от определен момент са започнали да владеят идеалните части на останалите сънаследници.

Поставят се следните въпроси, които според касатора биха допринесли за точното прилагане на закона и развитието на правото:

1/Длъжен ли е съдът при два официални документа/скици/ с различно съдържание, при поискано оспорване от една от страните да го допусне или поне да се произнесе по искането, и съставлява ли това съществено процесуално нарушение;

2/Длъжен ли е съдът при два официални документа/нотариални актове/, единият от които без подпис на нотариус, представен от едната страна в официално заверен препис от службата по вписванията при искане по чл.190 от ГПК за представяне в официално заверен препис от другата страна във връзка с поискано оспорване вместо при непредставяне да приложи чл.161 от ГПК, да приеме, че завереният от страната препис замества официалния без да се произнесе с определение и без да се произнесе по искането за оспорване.

Първите два въпроса са сходни по съдържание и по тях следва да се даде общ отговор.Съобразно Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК: Презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването.В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС.

Не е налице противоречие между решаващите изводи на въззивния съд и посоченото тълкувателно решение.Анализирайки представените по делото доказателства съдът е приел, че с три разпоредителни сделки общият на страните наследодател се е разпоредил с притежавания от него недвижим имот и част от изградените в него постройки.С два договора за дарение същият е прехвърлил на двама от синовете си идеална части от дворното място, както и правото всеки един от тях да построи жилищна постройка.Договорът за дарение е сделка с вещнопрехвърлително действие и въз основа на нея надареното лице придобива владение върху имота /съвладение в случая, доколкото на всеки един от приобретателите е прехвърлена идеална част/, а не държане.Съдът е приел, че наследодателите на ответниците са станали владелци на имота още приживе на наследодателя Д. К., всеки от тях е упражнявал фактическа власт върху реална част от общия имот, а след неговата смърт са придобили тази част по давност.Прието е, че в нито един момент наследодателя на ищците не е оспорвал правата върху придобитите от тях имоти.Формирани са изводи, че постройките, които са съществували в имота през 1962г., но не са били прехвърлени чрез договора за продажба от 1962г. и даренията от 1964г. и 1965г., не следва да се допускат до делба между страните по делото, тъй като са били съборени и не съществуват като самостоятелни обекти към момента на предявяване на иска за делба.Същите се основават както на свидетелските показания, така и на експертните заключения, според които всички съществуващи сгради в имота са били построени впоследствие.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по въпросите, които касаторите са поставили по реда на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.Когато не е формулиран правен въпрос или посоченият от касатора въпрос не е такъв по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а възпроизвежда негови касационни оплаквания по чл. 281 от ГПК, касационната инстанция не разглежда сочените от жалбоподателя допълнителни предпоставки по т. 1 - 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК .Такъв е и настоящия случай, в който двата въпроса не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като нямат характера на правен въпрос по приложението на относима към спора материална или процесуална норма, а налагат преценка на действията на въззивния съд по кредитиране на представени по делото официални документи, изводите относно тяхната доказателствена стойност, както и за приложението на чл.161 от ГПК.Това може да стане само след допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на поддържаната от страните защитна позиция, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат.Не е такъв процесния случай.

От горното следва, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение