Определение № 4157 от 18.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4770/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 12 049/16.09.2024 година, подадена по куриер на 09.09.2024 година, от И. В. Г., срещу част от решение № 367/11.07.2024 година на Окръжен съд Благоевград, трети въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 412/2024 година. С въззивното решение на състава на Окръжен съд Благоевград е потвърдено първоинстанционното решение № 269/03.11.2023 година на Районен съд Петрич, трети граждански състав, постановено по гр. д. № 507/2022 година в частта му, с която са отхвърлени предявените от И. В. Г. срещу Ю. Ю. К. искове за заплащане на сумата от 12 000.00 €, представляваща неплатена печалба за 2018 година, дължима до края на месец февруари 2019 година, по договор за инвестиция при сътрудничество и съвместна дейност, сключен на 19.02.2016 година между И. В. Г. и Ю. Ю. К., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска–16.11.2021 година, до окончателното плащане; за заплащане на сумата от 3300.00 €, представляваща мораторна лихва върху посочената главница по договора за инвестиция при сътрудничество и съвместна дейност, за периода от 28.02.2019 година до 16.11.2021 година, и за заплащане на сумата от 900.00 €, представляваща възнаградителна лихва за периода от 01.04.2017 година до 31.12.2017 година, претендирана по договор за заем от 02.02.2017 година, сключен между И. В. Г. (като заемодател) и Ю. Ю. К. (като заемател). В подадената от И. В. Г. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените срещу Ю. Ю. К. искове да бъдат уважени, до пълните им предявени размери. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Благоевград по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответницата по подадената касационна жалба Ю. Ю. К. е подала отговор с вх. № 14 889/07.11.2024 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 367/11.07.2024 година на Окръжен съд Благоевград, трети въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 412/2024 година в обжалваната му част и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено в оспорваната с нея част. И. В. Г. е бил уведомен за обжалваното решение на 09.08.2024 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 12 049/16.09.2024 година, като е подадена по куриер на 09.09.2024 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Благоевград е приел, че не било спорно, че на 19.02.2016 година между Ю. Ю. К. и И. В. Г. бил сключен договор за инвестиция при сътрудничество и съвместна дейност, с който страните били декларирали своите намерения за сътрудничество в областта на селското стопанство, конкретно за покупка на животни (крави и телета) за 24 000.00 €, за двадесет и четири крави и двадесет и четири телета. Договорът се сключвал за срок от 7-10 години, със следващо продължение. К. се задължавала да осигури: паша, отглеждане, изхранване и друга необходима грижа за тези крави и телета във ферма № 28500283, [населено място] и се задължавала да предостави печалбата за 2016-2018 година след приспадане на разходите и данъците. Първият път след две години, след 31.12.2018 година и 2019 година до края на февруари не по-малко от 50 % от вложените пари, а после, по-нататък, всяка следваща година по 50 % от вложените пари. Страните се били уговорили, че в случай на гибел на животно, К. осигурявала неговата продажба на месо или го заменяла с подобно животно. Тя осигурявала продажбата на отгледаните телета, печалбата от които деляла по равно с инвеститора. Продажбата на телетата се осъществявала в края на годината като сроковете за изплащане на печалбата се съгласували с инвеститора. Пазарната стойност на телетата била 3.00-4.00 лева за килограм живо тегло към дадения момент, а впоследствие можела да се коригира със съгласието на страните. Стойността на кравата–1500.00 лева, стойността на едно теле–300 лева, плюс осигуряване на храна 200.00 лева (100 бали ечемична слама) за всяка крава. След 31.12.2018 година се осъществявала продажбата на телетата, като примерната печалба била 50 % от вложената сума. Ако договорът се продължил за срок от целия програмен период 2016-2022 година и по-нататък, то инвеститорът можел да стане съдружник и да вземел участие в закупуването на земя или други основни средства за развитие на предприятието, при разпределение на печалбата. В чл. 3 било уговорено, че договорът можел да бъде прекратен при продължително постоянно неизпълнение на задълженията на една от страните; по взаимно съгласие и във връзка с форсмажорни обстоятелства. От приетите като доказателства по делото разписки и преводно нареждане било видно, че И. В. Г. бил предоставил сумата от 24 000.00 € по сключения договор от 19.02.2016 година. С приложена по делото разписка К. признавала получаването на 1000.00 €от Г. до април 2017 година с изплащане 100.00 €на месец. С покана от 15.06.2021 година Г. бил поканил К. да заплати дължимото възнаграждение по договор за инвестиция при сътрудничество и съвместна дейност и по разписка от 02.02.2017 година, като в случай, че не изплатила същите, заявявал, че смитал договорите за прекратени. От приети като доказателства по делото преводни нареждания се установявало, че Каткова била наредила към И. В. Г. следните плащания: 200.00 лева-на 13.07.2017 година, с основание „прехвърляне на средства“; 200.00 лева-на 07.08.2017 година, с основание „прехвърляне на средства“; 500.00 лева-на 28.12.2017 година, с основание „по договор“; 1000.00 лева-на 25.04.2018 година, с основание „захранване на сметка“; 500.00 лева-на 04.10.2018 година, с основание „захранване на сметка“. От справки от Българската агенция по безопасност на храните се установявало, че Каткова стопанисвала кравеферма в землището на [населено място], както и че през 2016 година, през 2018 година и през 2019 година в кравефермата не били регистрирани новородени телета. От заповеди на директора на ОДБХ и директора на БАБХ било видно, че през 2016 година в района на [населено място] са били установени огнища на заразна болест (нодуларен дерматит) по едрите преживни животни, поради което били предприети съответни противоепидемични мерки, сред които и забраната за търговия с такъв вид животни. Разпоредено било започването от 28.04.2016 година на ваксинация на животните в животновъдните обекти, намиращи се в 20 километровите зони около огнищата с констатирани случаи на заболяването заразен нодуларен дерматит, както и било наредено принудително убиване на всички едри преживни животни, болни от болестта заразен нодуларен дерматит и контактните с тях животни в констатираните огнища на болестта. В производството пред първоинстанционният съд била назначена и приета съдебно-счетоводна експертиза. В заключението си вещото лице посочвало, че размерът на печалбата, уговорена в договора за инвестиция при сътрудничество и съвместна дейност, която би следвало да се полага на И. В. Г. за 2018 година бил 12 000.00 €; мораторната лихва върху последното вземане, начислена за периода от 28.02.2019 година до 16.11.2021 година била 3110.00 €; ако се приемело, че в разписката от 02.02.2017 година, на която И. В. Г. базирал иска си по чл. 240, ал. 2 ЗЗД, се съдържала уговорка за изплащане на възнаградителна лихва от по 100.00 €на месец, нейната величина, за периода от 01.04.2017 година до 31.12.2017 година, щяла да бъде 900.00 €; мораторната лихва върху заетата сума от 1000.00 евро, начислена за периода от 31.12.2017 година до 16.11.2021 година, възлизала на 376.65 €. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд приемал от правна страна, че първоинстанционният съд бил сезиран с искове с правна квалификация чл. 361, ал. 1 от ЗЗД, чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, чл. 240, ал. 2 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД. Неоснователни били възраженията по отношение правната квалификация на исковете, тъй като сключеният между страните договор имал белезите на договор за заем и договор с продължително периодично изпълнение. В редица решения ВКС се бил произнесъл, че на тълкуване подлежали неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждали съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици; тълкуването се извършвало съобразно критериите на чл. 20 от ЗЗД, за да се изясняла действителната, а не предполагаемата воля на договарящите; прилагането на критериите на чл. 20 от ЗЗД предполагало отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтичал от договора, като се изхождало от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменяла формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. В конкретния случай дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на исковете била правилна. От съдържанието на уговорките в сключения на 19.02.2016 година договор, наименован договор за инвестиция при сътрудничество и съвместна дейност следвало, че предмет на договора било обединяване на дейността на страните в областта на селското стопанство чрез закупуване на 24 броя крави и 24 броя телета, отглеждането им във ферма № на Ю. Ю. К. в [населено място] и продажба на отгледани телета с цел печалба. Уговорено било, че И. В. Г. участвал в дейността чрез инвестиция в размер от 24 000.00 €, а Ю. Ю. Каткова–чрез осигуряване на паша, отглеждане, изхранване и друга необходима грижа за кравите и телетата, предмет на договора, продажба на отгледаните телета на съгласувана между страните цена (пазарна стойност, а при гибел на животно-чрез продажба на месо или замяна с подобно животно). Страните били декларирали намерения за сътрудничество в областта на селското стопанство, като К. се била задължила да предостави печалба след приспадане на разходите и данъците, като печалбата се деляла по равно с инвеститора. Сключеният между страните договор за инвестиция при сътрудничество и съвместна дейност бил за гражданско дружество, който се уреждал от разпоредбите на чл. 357 и следващите от ЗЗД. При договора за дружество страните не поемали помежду си насрещни права и задължения, както при двустранните договори. Общата стопанска цел определяла еднаквостта и взаимността на съдържанието на правата и задълженията на съдружниците. Различните форми на участие не обуславяли различно съдържание на правата и задълженията, тъй като съдружниците нямали отделни цели и противоположни интереси в рамките на развиваната обща дейност. От събраните по делото доказателства се установявало, че К. била изпълнила задължението си по договора, като била закупила срещу инвестицията на И. В. Г. 24 броя крави и 24 броя телета и била започнала да ги отглежда във фермата си в [населено място]. Също така по делото било установено, че срещу разпространяването на зараза от нодуларен дерматит по едрите преживни животни, със заповед на директора на ОДБХ-Б. били забранени продажбата и придвижването на едри преживни животни, отглеждани в животновъдни обекти на територията на няколко общини, в т. ч. П., с изключение на животните, предназначени за клане в месодобивни предприятия на територията на Б. област. Забранено било провеждането на пазари и изложби на животни в същите общини, в т. ч. [община]. Разпоредено било от 28.04.2016 година ваксиниране на животните в животновъдните обекти, намиращи се в 20 километровите зони около огнищата с констатирани случаи на заболяването-заразен нодуларен дерматит, както и убиване на всички едри преживни животни, болни от болестта и на контактните с тях животни в констатираните огнища на болестта. Съгласно чл. 361, ал. 1 от ЗЗД ако не било уговорено друго, печалбите и загубите се разпределяли между съдружниците съразмерно с техния дял. Недействителна била уговорката за изключване на някои от съдружниците в участие в загубите или печалбите (чл. 361, ал. 2 от ЗЗД). В конкретния случай страните били уговорили, че К. се задължавала да предостави печалбата за 2016 година–2018 година. след приспадане на разходите и данъците, първия път след 31.12.2018 година и 2019 година до края на февруари не по-малко от 50 % от вложените пари, а после, по-нататък, всяка следваща година по 50 % от вложените пари. От страна на И. В. Г. не били ангажирани доказателства за реализирана печалба от дейността на дружеството. При отсъствие на постигната и отчетена печалба за периода 2016 година-2018 година, договорната клауза за предоставяне на печалба за същия период, съгласно императивното правило на чл. 361, ал. 2 от ЗЗД била недействителна, целяща изключване участието на Г. в загубите на създаденото с процесния договор дружество. Съществуването на различна уговорка, отклоняваща се от законовото правило на чл. 361, ал. 1 от ЗЗД, на която се основавала исковата претенция, поради противоречието си с императивна правна норма, не била в състояние да породи присъщите и целени с нея правни последици. Предвид това, при отсъствие на валидно породено в тежест на Ю. Ю. К. задължение по сключения между страните договор, в полза на Г. не било възникнало и претендираното от него вземане за печалба за 2018 година. Неоснователни били и доводите за неправилност на извода на районния съд за недоказаност на иска по чл. 240, ал. 2 от ЗЗД. Установено било, че между страните бил сключен договор за заем, съгласно който И. В. Г. бил предоставил на К. заем в размер на 1000.00 €. От страна на Г. не било доказано, че по сключения договор за заем е било постигнато съгласие за изплащане на възнаградителна лихва. Уговорката в договора „с изплащане на 100.00 € на месец“ не обективирала постигнато съгласие за изплащане на възнаградителна лихва. С касационната жалба и изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК И. В. Г. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Благоевград да бъде допуснато до касационно обжалване по уточнените от съда съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, правни въпроси за задължението на съда да определи правната квалификация на предявения иск?; за това обуславя ли наименованието на договора неговата същност или тя се определя от съдържанието му?; за това доколко подробно следва да се определят рамките на договора за дружество и как се определя съответен дял за всеки от участници в дружеството по чл. 357 от ЗЗД и доколко следва да са определяеми дяловете?; за това може ли страна да се позовава на форсмажорни обстоятелства едва в исковото производство?; за това доколко съдът може да определя по свое усмотрение съдържание на договора? и за това длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи на страните и доказателства по делото, които имат значение за решението по делото?. Така формулираните въпроси не обуславят допускането на въззивното решение на Окръжен съд Благоевград до касационно обжалване. При постановяването му решаващият съд е съобразил задължението си да определи правната квалификация на предявените искове като вземе предвид твърденията, доводите и възраженията на страните изложени в исковата молба и отговора на исковата молба, като с оглед на така приетата квалификация определи относимите към спора и подлежащите на доказване факти и разпределението на доказателствената тежест за тях. При изпълнение на това си задължение съдът действа служебно и без да има искане на страните по делото за това, поради което и не е обвързан от твърдяната от тях правна квалификация на исканията им. Предвид на това първия от така формулираните въпроси не обуславя допускането на исканото касационно обжалване. Това се отнася и до втория и петия от формулираните въпроси, тъй като въззивният съд не е приемал, че правата и задълженията на страните по правоотношението се определят от наименованието на договора, а е определил същите с оглед на съдържанието на направените в него волеизявления на страните, в какъвто смисъл е и постоянната съдебна практика. Същевременно решаващият съд не е определял съдържанието на договора по свое усмотрение, а е съобразил установеното му от закона и доразвито в съдебната практика задължение да тълкува същото при спазване на правилата на чл. 20 от ЗЗД. При това е съобразено, че на тълкуване подлежат не само неясните клаузи от договора, но и тези които на пръв поглед са ясни, но страните спорят относно действителното им съдържание. Клаузите на договора трябва да се тълкуват не само граматически, но и смислово, при спазване на правилата на формалната логика и при съобразяване на общия или специални смисъл на посочените в тях понятия. Освен това, доколкото договорът представлява едно цяло, отделните му клаузи трябва да бъдат тълкувани не самостоятелно и отделно, а във връзка една с друга, като при това се търси действителната воля на страните. Именно последната следва да бъде установена по пътя на тълкуването, като не може съдът да я замести по свое усмотрение с воля, която не е изразявана. Третият и четвъртият от така формулираните въпроси не обосновава допускането на въззивното решение на Окръжен съд Благоевград, тъй като същите не са били разглеждани от решаващият съд и не са обусловили правните му изводи при постановяване на решението. Въззивният съд не се е произнасял нито по размера на дяловете на съдружниците в гражданското дружество, нито пък е приемал, че Ю. Ю. К. не е изпълнила задължението си към И. В. Г. поради наличието на форсмажорни обстоятелства. Обратното, приел е липсата на задължение поради нереализирана печалба и недействителност на уговорката освобождаваща единия от съдружниците от участие в разходите и заемите на дружеството. Поради това въпросите за размера на дяловете и за това дали са налице форсмажорни обстоятелства не са били разглеждани от съда. Последният от формулираните въпроси също, както и останалите, не обуславя допускането на решението на Окръжен съд Благоевград до касационно обжалване, доколкото при постановяването му са обсъдени всички направени от страните по делото твърдения, доводи и възражения, а също така и всички събрани доказателства, свързани с предмета на делото и имащи значение за правилното решаване на спора, като същите са обсъдени како поотделно, така и в тяхната съвкупност. Освен това касаторът не е изложил твърдения за това, че са налице някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК и не е представил доказателства във връзка с тях, каквото задължение има съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Това обстоятелство също е предпоставка исканото касационно обжалване да не бъде допуснато. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК И. В. Г. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Благоевград да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Г. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Благоевград. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 367/11.07.2024 година на Окръжен съд Благоевград, трети въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 412/2024 година, по подадената срещу него от И. В. Г., касационна жалба с вх. № 12 049/16.09.2024 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото И. В. Г. ще трябва да заплати на Ю. Ю. К. сумата от 2600.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение