Определение № 351 от 26.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2193/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от „Вагоно-ремонтен завод – Карлово”АД /н./, И. И. З., П. И. З., „Баркинс интернешънъл България”АД против решение № 614/14.03.2019г. по т.д. № 4645/2018г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 259/05.02.2018г. по т.д. № 7761/2014г. на СГС за признаване за установено, на осн. чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 430 от ТЗ, съществуването на вземането на „Обединена Българска Банка”АД против касаторите в размер на 245 626,39 евро, частично неплатена главница, представляваща месечни погасителни вноски с настъпил падеж за периода от 30.04.2013 г. до 30.07.2014 г., от главница, цялата в размер на 1 100 000 евро, дължими на основание Договор за банков кредит № 221/22.08.2007 г., изменен и допълнен с Анекс № 1/10.10.2008 г., Анекс № 2/27.05.2009 г., Анекс № 3/15.12.2009 г., Анекс № 4/15.12.2010 г., Анекс № 5/16.05.2011 г. и Анекс № 6/26.11.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата от 245 626,39 евро за периода от 13.08.2014 г. до изплащане на вземането; в размер на 94 423,85 евро - договорна лихва за периода от 25.04.2013г. до 24.07.2014г.; в размер на 25 835,94 евро - наказателна лихва за периода от 30.04.2013 г. до 24.07.2014г., за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 44514/2014 г. по описа на Софийски районен съд, 24 състав и е потвърдено определение № 2526/10.05.2918г. по т.д. № 7761/2014г. на СГС, постановено на осн. чл.248 ГПК. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът по касационната жалба „ОББ”АД оспорва основателността на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски. Д. Г. - синдик на „Вагоно-ремонтен завод –Карлово”АД/н./, не е подал писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е констатирал, че спорът е по иск с правно осн. чл.422 ГПК. Установено е било, че между „ОББ”АД и „Вагоно-ремонтен завод – Карлово”АД е сключен договор за банков кредит № 211/22.08.2007г., изменен с шест анекса, по силата на който банката е предоставила на посочения кредитополучател сумата от 1 100 000 евро – за оборотни средства. В основния договор страните и третото лице – „Макметал”ЕООД /понастоящем с наименование „Баркинс Интернешънъл България”ЕАД/, са уговорили, че последното встъпва на основание чл.101 ЗЗД във всички парични и допълнителни задължения на кредитополучателя към банката по този договор, като посоченото дружество и кредитополучателят отговарят еднакво пред кредитора за плащане на дължимите суми на всеки договорен падеж. В чл.5 от договора страните са се споразумели относно дължимата договорна лихва в размер на 8,01% към датата на подписване на договора, формирана от тримесечен EURIBOR и надбавка от 3,75 пункта. При забава в плащането на главницата е уговорена наказателна лихва /неустойка/ в размер на договорения лихвен процент плюс 5 пункта надбавка годишно върху просрочената сума, респ. същото правило е било уговорено и по отношение на възнаградителните лихви при забава в плащането им. САС е приел, че с последващите анекси страните са предприели промени в размера на лихвата, начина на изчисляването й, срокът за издължаване и др. условия. С анекс №6/26.11.2012г. като съдлъжници са встъпили за задълженията на кредитополучателя физическите лица И. З. и П. З.. Въз основа на така установените факти въззивният съд е приел, че „Вагоно-ремонтен завод – Карлово”АД /н./ е получил по своя банкова сметка отпуснатата в заем сума. От заключението на вещото лице по ССЕ е било установено, че неплатената главница за месечни погасителни вноски с настъпил падеж за периода 30.04.2013г.-30.07.2014г. възлиза на 245 626, 89 евро към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, а на неплатената изискуема договорна лихва е в размер на 94 423,85 евро за периода 25.04.2013г.-24.07.2014г., съответно към 24.07.2014г. размерът на наказателната лихва е 25 835,94 евро. Касаторите не са ангажирали доказателства за заплащане на така посочените задължения. За неоснователни са приети възраженията им. САС е счел, че договорът за встъпване в дълг, инкорпориран в основния договор за кредит, е произвел своето действие, тъй като задължението, за изпълнение на което се встъпва на осн. чл.101 ЗЗД, може да бъде и бъдещо. В анекс №4/15.12.2010г. не е договорена новация по смисъла на чл.107 ЗЗД, тъй като страните не са изразили ясно и недвусмислено воля за погасяване на породените от договора задължения и за поемане на нови с различно основание и предмет, а само са договорили промяна в режима на ползване и погасяване на кредита. За действителен е приет и договорът за встъпване в дълг на касаторите – физически лица, като размерът на дълга е бил надежно индивидуализиран с посочване на основание за възникване на дълга и на погасителен план с размер на вноските и падеж на всяка от тях. Във връзка с възраженията за неравноправен характер на оспорени клаузи САС е посочил, че И. З. и П. З. са били в тесни професионални връзки с дружеството-кредитополучател като членове на УС на същото, а И. З. е подписал договора за кредит като представляващ „Вагоно-ремонтен завод – Карлово”АД /н./, поради което защитата по ЗЗП не може да се приложи спрямо тези физически лица. Уговорените договорни лихви и неустойки не накърняват добрите нрави. По своята същност уговорената наказателна лихва представлява неустойка за забава, тя се дължи само върху просрочената съответна част от вноската /главница и/или възнаградителна лихва/. Начинът й на формиране – договорната лихва плюс 5 пункта надбавка съответства на обезпечителната и санкционната функция на неустойката. Не е налице начисляване на „лихва върху лихва”, като страните са свободни да уговарят размер на наказателната лихва, различен от размера на законната лихва за забава. Отхвърлено е било и възражението за липса на покана за доброволно изпълнение до длъжника. Съдът е изяснил, че се касае не до предсрочна изискуемост на дълга по договор за банков заем, а до неизплатени в срок задължения с настъпил падеж съобразно погасителен план, договорен между страните, поради което и не е нужно изпращане на нарочна покана до длъжника. В производството по чл.422 ГПК са ирелевантни и доводите на касаторите за липса на редовност на извлечението от счетоводни книги от външна страна, доколкото дължимостта и конкретният размер на отделните задължения по процесния договор са били проверени от ССЕ. В раздел I от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са се позовали на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, но в отклонение от разясненията, дадени с ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, не поставят материалноправни въпроси, които да отговарят на изискването към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Навеждат доводи, че съдът е приел, че липсва новация с анекс № 4/15.12.2010г., което според тях не отговаря на практиката на ВКС по приложението на чл.107 ЗЗД. Развили са и съображения относно характера на солидарната отговорност на „съдлъжниците” по процесния договор. Настоящият състав на ВКС намира, че по същността си доводите представляват касационни оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение и в двата случая насочват към несъгласие на касаторите с даденото от съда тълкуване на конкретни клаузи от договора и анексите. Правен въпрос относно спазването на критериите, въз основа на които да се извърши тълкуване по смисъла на чл.20 ЗЗД, не е поставен в изложението. В производството по чл.288 ГПК касационната инстанция не може да извършва тълкуване на волята на страните, обективирана в конкретни писмени доказателства, тъй като това предствлява проверка по същество на касационната жалба. Поставеният в р.I от изложението процесуалноправен въпрос: Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрично и ясно да посочват защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни, макар и да попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, не отговаря на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съобразно цитираната от касаторите задължителна съдебна практика, обективирана в ППВС № 1/1953г.,ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК: Решение №212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, II т.о. и Решение №63/17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, II т.о., въззивният съд е длъжен да мотивира решението си на осн. чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл.263, ал.1 ГПК. В случая САС не се е произнесъл в нарушение на така посочената практика на ВКС. Не отговаря на съдържанието на мотивите на въззивното решение общото оплакване на касаторите за бланкетност на мотивите, за липса на собствени фактически и правни изводи и за необсъждане на всички възражения и доводи. Въззивната инстанция подробно е обсъдила всички писмени доказателства и изслушаните по делото заключения на ССЕ. Изложила е аргументи по релевантните за спора факти относно възникването, изменението и съществуването на оспореното от касаторите правоотношение по процесния договор за кредит и неговите шест анекса. Изрично е разгледала клаузите на същите относно предмета на договора, начина на формиране на възнаградителната лихва и наказателните лихви, погасителния план, вноските и падежите по него, встъпването в дълг на лицата извън кредитополучателя. Аргументирала е изводите си по всяко едно от направените възражения за недействителност на каузите по чл.101 ЗЗД, за липсата на новация по смисъла на чл.107 ЗЗД, за неприложимостта на ЗЗП и пр. Несъгласието на касаторите с тези изводи е свързано с конкретни техни оплаквания за необоснованост и за допуснати съществени процесуални нарушения, което е касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, а не правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. В раздел II от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят, като твърдят изпълнение на допълнителното условие по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на съдебното решение да обсъди всички доводи и възражения на страните и да изложи съображения защо счита същите за неоснователни?; 2/Какви са правилата, по които се тълкува волята на страните за новиране на задължение по договор за кредит?; 3/ Налице ли е изрична воля за новиране на задължение по договор за кредитна линия в случай, че с допълнително споразумение страните са уговорили промяна в режима на договора – в договор за оборотни средства без револвиране?; 4/ Каква е отговорността на лица, наречени в договора за кредит „съдлъжници”, в случай, че тези лица не са подписали договора, а последващ анекс със съгласие да отговарят пред кредитора за връщане на паричната сума, без да са получили същата?; 5/ При наведени възражения от ответниците по делото, че носят солидарна отговорност в качеството си на поръчители, а не на съдлъжници, длъжен ли е съдът да обсъди тези възражения и да изложи аргументи относно основателността им? Първи въпрос повтаря първи въпрос от р.I, на който настоящият състав на съда е дал отговор, че не противоречи на практиката на ВКС, а след като такава е налице и не подлежи на преодоляване като неправилна или на осъвременяване с оглед промяна в законодателството или обществените условия, то не е налице и соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Втори въпрос също не изпълнява изискването да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. По въпроса за критериите, от които следва да изхожда съда, за да извърши тълкуване по чл.20 ЗЗД е налице трайна съдебна практика и САС не се е отклонил от нея. Посочената разпоредба намира приложение и спрямо банковите сделки, включително договорите за банков заем. В Решение № 347/11.10.2011 г. по гр.д. № 290/2010г. на ВКС, IV г.о., Решение № 502/26.07.2010 г. по гр.д. № 222/2009г. на ВКС, IV г.о., Решение № 105/30.06.2011г. по т.д. № 944/2010г. на ВКС, II т.о., Решение № 81/07.07.2009 г. по т.д. № 761/2008г. на ВКС, I т.о., Решение № 67/30.07.2014г. по т.д. № 1724/92г. на ВКС, II т.о., Решение № 201/26.11.2010г. по т.д. № 88/2010г. на ВКС, II т.о. и Решение № 251/07.01.2013г. по т.д. № 1002/2011г. на ВКС, II т.о. и др. различни състави на ВКС са приели, че на тълкуване по реда на чл.20 ЗЗД подлежи само неясната договорена клауза и тази, по която съществува спор между страните, като дейността по тълкуване е обективна и съдът се съобразява с изявената, а не с предполагаемата воля на страните и не може да подмени нейното съдържание. Точният смисъл на договорните клаузи ще се установи, ако при тълкуване на договора се спазват предвидените в чл.20 ЗЗД критерии– да се търси действителната воля на страните, отделните договорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване на целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Процесните анекси са разгледани във връзка с конкретното съдържание на постигнатите в тях уговорки и при съпоставка с основния договор. САС се е позовал на клаузите на §2 и §3 от анекс № 4, в които страните ясно са изразили воля относно размера на натрупания дълг по договора за кредит, като са променили единствено режима за ползване и погасяване на този кредит. Въззивният съд е обсъдил и начина на погасяване на дълга с приемане на нов погасителен план съгласно §3 от анекс №4. Направил е тълкуване на приетото погасяване като оборотен кредит без револвиране, т.е. без право на нови усвоявания и погасяване в рамките на предоставения лимит. Поради което САС е достигнал до заключение, че липсва изразена от страните ясна и недвусмислена воля за погасяване на породените от договора за кредит задължения и за поемане с анкес №4 на ново задължение с различно основание и предмет, т.е. за липса на елементите на новация по смисъла на чл.107 ЗЗД. Трети въпрос не попада в обхвата на общото основание за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК. САС е направил извод за липса на новация не само въз основа на промяната в предназначението на отпусната в заем сума, а е изследвал цялостното съдържание на обективираните волеизявления на страните, като се е съобразил със създадената задължителна практика на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл.290 ГПК решения относно приложението на чл.107 ЗЗД. Така в Решение № 210/22.12.2014г.по т.д. № 4090/2013г. на ВКС, I т.о. е посочено, че на осн. чл. 107 ЗЗД освен задължителните предпоставки за новиране, включващи съществуване на валидно възникнало задължение, което се погасява; валидно възникване на нов дълг на мястото на стария; разлика между погасеното и новосъздаденото задължение, като двете трябва да имат различен предмет; намерение за новиране; способност за новиране от страните - новацията предполага още и нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между новото и старото правоотношение трябва да засяга някои от съществените му елементи. Безспорно при обективната новация новият елемент се отнася до предмета на паричното задължение - длъжникът поема по споразумението нов дълг с нов предмет или ново основание, в замяна на старото по договора. Когато страните по договора в рамките на общия размер по стария дълг са изменили само размера на отделните вноски, съобразявайки вече платеното по него, както и сроковете за плащане, не е налице новация, тъй като старият дълг не е погасен и не е извършена нито промяна в предмета, нито в основанието. В решение № 110/ 17.07.2015 г. по т.д. №1568/2014г. на ВКС, I т.о. e прието, че обективна новация по смисъла на чл.107 ЗЗД е налице, когато волята на страните е обективирана в договора, същата не може да се предполага, като договорът, чрез който се твърди, че се новира задължението, подлежи на тълкуване по правилата на чл.20 ЗЗД с оглед на разкриване на действителната обща воля на страните за погасяване на стария дълг и за заменянето му с нов дълг. Четвърти и пети въпрос не отговарят на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като изрично САС е посочил в какво качество лицата извън кредитополучателя са се задължили за същото, за което и главния длъжник - встъпване в дълг, на осн. чл.101 ЗЗД, като солидарната им отговорност произтича от закона - чл.101, изр.последно ЗЗД. Същата разпоредба не предвижда третото лице, което встъпва в дълга на друг, да е получило престация по основния договор, каквото условие поставят касаторите с четвърти въпрос. След като САС е приел, че третите лица са се задължили на осн. чл.101 ЗЗД, той е отхвълил тезата, че те са поръчителствали по чл.138 ЗЗД за дълга на кредитополучателя, т.е. това възражение е било обсъдено. В изложението касаторите се позовават и на хипотеза на „очевидна неправилност” по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Обосноват същата с прилагане от въззивния съд на закона в неговия противоположен смисъл, тъй като неправилно същият е приел, че не е налице новация по смисъла на чл.107 ЗЗД и поръчителество по чл.138 ЗЗД по отношение основанието, на което са се задължили физическите лица. Доводите покриват изцяло касационните основания за неправилност на атакуваното въззивно решение поради необоснованост, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон, като не съответстват на характера на соченото основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Последното не предполага извършване на проверка на конкретни доказателства и установяване от касационната инстанция на факти, различни от приетите от въззивния съд и то във фазата по чл.288 ГПК, а в случая и извършване на тълкуване на конкретно направени изявления на страни в подписани от тях договор и анекси, както и даване въз основа на това на правна квалификация на възникналите правоотношения. Решението е очевидно неправилно, когато страда от особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение на САС според настоящия съдебен състав на ВКС не разкрива никой от изброените по–горе пороци. По отношение частта от въззивното решение, с която е потвърдено определение на СГС по чл.248 ГПК, касационната жалба инкорпорира в себе си частна жалба по чл.274, ал.3 ГПК. За да се разгледа същата по същество, е необходимо да са изпълнени условията по чл.280, ал.1 ГПК относно общото и допълнителните основания за достъп до касация. Настоящият състав на ВКС след извършване на проверка не констатира формулиран нито един правен въпрос, който да не представлява касационно основание за неправилност и да има характеристиката на обуславящ решаващите правни изводи на САС относно правилата за определяне на дължимите разноски. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в неговата цялост. В полза на ответника по касацията „ОББ”АД следва да се присъдят разноски за юрисконсулт за настоящата инстанция в размер на 100лв., на осн. чл.78, ал.8 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд