Определение № 2874 от 11.03.2024 г. на ВАС по адм. д. № 11919/2023 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на директора на Националното тол управление към Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ) срещу Определение № 10653 от 06.11.2023 г. на Върховния административен съд (ВАС), Седмо отделение, по адм. дело №8222/2023 г. С определението е оставена без разглеждане частната жалба на директора на Национално тол управление към Агенция „Пътна инфраструктура“ срещу протоколно определение от 31.05.2023 г. по КАНД дело № 363/2023 г. по описа на Административен съд (АС) – Хасково и е прекратено производството по адм. дело № 8222/2023 г. по описа на ВАС. Частният жалбоподател - директорът на Националното тол управление към АПИ счита, че определението е неправилно. Излага, че определението на АС – Хасково подлежи на оспорване, тъй като препятства неговия ход. В случай, че не е налице основанието, въз основа на което АС - Хасково е спрял производството, то определението ще бъде неправилно. В компетенциите на ВАС е да реши дали е налице основанието посочено от АС – Хасково за спиране на производството. ВАС неправилно е приел, че определението, с което се спира производството поради отправено преюдициално запитване от друг съд, е еднакво и равносилно с определението, с което се отправя самото запитване. Законодателят не е предвидил, че не подлежи на обжалване определението, с което производството по друго дело, от друг съд, с други страни и предмет на оспорване е спряно, за да се изчака произнасяне от Съда на Европейския съюз (СЕС) по делото, по което е направено преюдициалното запитване. Прави искане определението да бъде отменено. Ответникът по частната жалба – В. Делчев изразява становище за неоснователност на частната жалба. Прави искане определението да бъде оставено в сила. Претендира разноски. Върховният административен съд, петчленен състав, счита частната жалба за допустима, подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. За да постанови определението си тричленният състав на ВАС е установил, че производството пред АС - Хасково е образувано по касационна жалба на директора на Национално тол управление към АПИ срещу Решение № 7 от 06.02.2023 г. по АНД № 782/2022 г. на Районен съд – Свиленград. С посоченото решение районният съд е отменил Наказателно постановление № BG29032022/1000/P8-669 от 15.09.2022 г. на директора на Национално тол управление към АПИ, с което на В. Делчев е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1 800 лв. на основание чл. 179, ал. 3а от Закона за движението по пътищата. Тричленният състав на ВАС е посочил, че за да спре съдебното производство по делото АС - Хасково е констатирал, че пред СЕС е образувано дело С-61/23 по отправено от Административен съд - Хасково преюдициално запитване с Определение № 113 от 31.01.2023 г. по КАНД № 997/2022 г. по описа на Административен съд – Хасково. Съдът е приел, че въпросите, поставени в преюдициалното запитване, по което е образувано делото на СЕС, са пряко относими към разглеждания от него правен спор, поради което е спрял образуваното пред него дело до приключване на производството пред СЕС. Като правно основание за спиране на съдебното производство съдът е посочил чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, вр. чл. 144 АПК. При така установеното тричленният състав на ВАС е приел, че частната жалба е процесуално недопустима. Изложил е, че разпоредбата на чл. 628 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) задължава всеки български съд да отправи запитване до СЕС в случаите, когато тълкуването на разпоредба от правото на ЕС е от значение за правилното решаване на делото. С отправяне на запитването съдът спира производството по делото (чл. 631, ал. 1, изр. 1 ГПК), а след произнасянето на СЕС то се възобновява (чл. 631, ал. 2 ГПК). Решението на СЕС по запитването обаче е задължително не само за съда, който го е отправил, но също така за всички съдилища и учреждения в Република България (чл. 633 ГПК). Когато е отправено преюдициално запитване от национален съд на държава-членка и пред друг съд на държава-членка се поставят за разрешаване същите въпроси, за правилното разрешаване на които е необходимо тълкуване на разпоредби от правото на ЕС, вторият съд трябва да спре производството по делото пред себе си на основание чл. 633, вр. чл. 631, ал. 1, изр. 1 ГПК. Безпредметно е от него да се изисква също да отправи преюдициално запитване, защото СЕС вече е сезиран с произнасяне по релевантните и за двете дела въпроси. Определението за спиране на производството в тези случаи не подлежи на обжалване съгласно изричната разпоредба на чл. 631, ал. 1, изр. 2 ГПК. Забраната за инстанционен контрол на определението се отнася както за хипотезата, при която съдът спира висящо пред него дело заради преюдициално запитване до СЕС, така и за случаите на вече отправено преюдициално запитване по сходни въпроси от друг национален съд на същата или друга държава-членка. Предвид изложеното ВАС, тричленен състав е оставил без разглеждане частната жалба и е прекратил производството по делото. Определението е правилно. Отречената възможност за съдебно обжалване на определението, с което производството по делото е спряно до произнасяне на СЕС по преюдициален въпрос, поставен от друг съд, отразява правилната преценка на първоинстанционния съд, базирана на прецизен анализ на приложимата нормативна уредба в сферата, от една страна, и на необходимостта от гарантиране на ефикасност на института на преюдициалното запитване, от друга. Спирането на делото е временна недопустимост на развитието на висящ съдебен процес, характеризиращо се със забрана за извършване на процесуални действия в рамките на определен период. То настъпва по разпореждане на съда при наличието на някоя от лимитативно посочените в чл. 229, ал. 1, т. 1 – т. 7 ГПК, приложима по аргумент от чл. 144 АПК, законови предпоставки. За да спре делото, съдът се произнася с определение. В административноправната теория и в съдебната практика на Върховния административен съд неотклонно е възприето становището, че когато не се разрешава делото по същество, а се дава отговор на процедурен въпрос, свързан с допустимостта на производството или неговото развитие, актът на съда е от вида на определенията или разпорежданията, като последната група касае само случаите, при които преценката е предоставена на едноличен орган – съдията-докладчик или натоварен от него съдия, какъвто не е случаят със спирането по смисъла на чл. 229, ал. 1 АПК. Една част от определенията, които съдът постановява в рамките на висящия процес, могат да бъдат предмет на инстанционен контрол. Разпоредбата на чл. 229, ал. 1 АПК разделя на две основни групи подлежащите на обжалване определения и разпореждания. В едната група попадат преграждащите по-нататъшното развитие на производството актове, с изключение на определенията по чл. 213а, ал. 7 АПК, а към другата се причисляват случаите, които са изрично посочени в закона. Определенията за спиране са актове по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 1 АПК, поради което и тяхната касационна проверка е по принцип допустима. Възможно е обаче от тази обща допустимост да бъдат въведени изключения. Точно такова е съдържащото се в чл. 631, ал. 1, изр. 2-ро ГПК, вр. чл. 144 АПК, правило, според което определението на съда, с което делото се спира поради отправеното преюдициално запитване, не подлежи на обжалване. В качеството си на съд, който разглежда съответния спор като последна инстанция, АС – Хасково е задължен по силата на чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), респ. чл. 629, ал. 3 ГПК, при наличие на въпрос, обуславящ изхода по делото и предполагащ тълкуване от СЕС, да сезира последния, използвайки механизма на преюдициалното запитване. Това правомощие отразява позицията на съда по отношение приложимостта към поставения за решаване въпрос на правна норма, чието тълкуване може да извърши само СЕС. Спирането на делото по предписание на чл. 631, ал. 1 ГПК е само законова последица от тази преценка. Тя обаче не подлежи на съдебен контрол, на първо място, защото противното е приравнимо на въвеждане на възможност за извършване на инстанционна проверка на правните изводи на съда, които в случая се явяват елемент от едно окончателно съдебно решение и на второ място, поради обстоятелството, че единственият субект, който може да ангажира становище относно наличието на предпоставките за образуване на производство по чл. 267 ДФЕС е СЕС, а не горестоящият в системата на националните съдилища съд. Ирелевантно е дали преюдициалното запитване е отправено от съда, пред който делото е висящо, или от друг такъв, който припознава въпроса като обуславящ за повдигнатия пред него правен спор. Бездействието на съда да отправи преюдициално запитване в този случай не е самоцел. При наличието на висящ спор по аналогичен въпрос отправянето на ново запитване със същия предмет, макар и задължително, предвид етапа на производството, би било лишено от смисъл. Най-малкото защото, както сочи нормата на чл. 633 ГПК, решението на СЕС е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България (РБ). В този смисъл съдът и без да е отправил запитването сам може, а при съответните предпоставки за това, е и длъжен да съобрази тълкувателния акт на СЕС. Затова и спирането на делото по чл. 631 ГПК е израз и на неговото правомощие да сезира СЕС, без значение, че в конкретния случай не го е сторил, а това прави и съдържащата се в посочената разпоредба забрана, както правилно е приел тричленният състав на Върховния административен съд, относима към разглежданата хипотеза. Допускането на съдебен контрол на това определение не само би разколебало единния характер на актовете за спиране, поставяйки разграничение между тях в зависимост от това дали преюдициалното запитване е отправено от съда, пред който делото е висящо или не, което е нелогично, а от друга – би позволило извършване на контрол върху неограничимото правомощие на националния съд да се ползва от преюдициалните заключения на СЕС. По изложените съображения тричленният състав на Върховния административен съд е формулирал съответно на закона крайно заключение за недопустимост на подадената частна жалба на основание чл. 215, т. 4, вр. чл. 236 АПК. В този смисъл атакуваното пред настоящата инстанция определение е правилно и следва да се остави в сила. Оплакването за неправилност, поради съществени нарушения за съдопроизводствените правила, не е аргументирано с конкретни съображения, поради което и касационната инстанция не дължи произнасяне по него. Останалите доводи на жалбоподателя са свързани с преценката на АС – Хасково относно наличието на основание за спиране на делото, която обаче не попада в обхвата на настоящата проверка. Отговорността за разноски в съдебно-административното производство произтича от факта на неоснователно повдигнатия правен спор и се носи от страната, чието правно твърдение е отречено с решението. Възлагането на разноските по делото следва да бъде направено при приключването му в зависимост от изхода на правния спор. Поради това по претендираните от ответника по частната жалба разноски следва да се произнесе съдът в основното производство, с чийто съдебен акт приключва делото. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1-во, предл. 1-во, във връзка с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия