Определение № 465 от 13.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1090/2011 г.

Производството е по чл. 288 ГПК във вр. с чл.280 ГПК. В. Б. А., А. Б. А., Б. А. В., Й. Т. С., С. Т. В., С. Т. Х., П. Д. Д., С. Й. М. и М. М. Ц. са подали касационна жалба срещу решение от 21.02.2011 г. по гр.д. № 1815 по описа на Софийски градски съд за 2007 г. с което е отменено решение от 7.07.2006 г. по гр.д. № 9379 от 2005 г. на Софийски районен съд, 30 състав и е отхвърлен предявеният иск по чл.108 ЗС. С решението си СГС е оставил в сила първостепенното решение по иска по чл.109 ЗС. В касационната жалба се навеждат оплаквания за допуснати нарушения по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Самостоятелна касационна жалба е подал М. М. Ц., в която прави оплакване за необоснованост на решението и допуснати съществени процесуални нарушения при преценка на доказателственият материал. Прави искане за отмяна на решението и връщане на делото на СГС за ново произнасяне по въведеното спорно материално право. Изложението на В. Б. А., А. Б. А., Б. А. В., Й. Т. С., С. Т. В., С. Т. Х. ,П. Д. Д., С. Й. М. и М. М. Ц. е представено допълнително към жалбата и в него касаторите се позовават на разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 и 3 ГПК и отново се излагат съображения отнасящи се до неправилност на съдебния акт. Ответника Българска академия на науките е представила отговор, в който на първо място поставя въпроса за допустимостта на касационните жалби, в които липсват фактически обстоятелства за приложението на някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Посочва се, че не е поставен въпрос по които ищците- касатори да желаят ВКС да се произнесе с оглед усъвършенстване на съдебната практика. Посочва се, че представените решения касаят правни въпроси, които са неотносими към спора, а ако бяха относими, то задължителното тълкуване би било в полза на ответника. С отговора е взето становище и по основателността на подадените жалби. Върховния касационен съд, Първо гражданско отделение, счита, че въззивното решение, атакувано с касационната жалба на В. Б. А., А. Б. А., Б. А. В., Й. Т. С., С. Т. В., С. Т. Х. ,П. Д. Д., С. Й. М. и М. М. Ц. НЕ СЛЕДВА ДА СЕ ДОПУСНЕ ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ тъй като не са поставени въпроси по които да е налице противоречие с практиката на ВКС или които да е решават противоречиво от съдилищата. Софийски градски съд е намерил, че Българската академия на науките е собственик на спорния имот, представляващ бивша нива с площ от 2 200 кв. м. заснет като имот пл. № 5923 по кадастралния план от 1955 г. в землището на [населено място], м. “Нови кър” на основание чл.10, ал.3 от ЗБАН. Намерил е, че ищците В. Б. А., А. Б. А., Б. А. В., Й. Т. С., С. Т. В., С. Т. Х., П. Д. Д., С. Й. М. и М. М. Ц. като наследници на покойния М. Ц. М. /у-ние за наследници № 90 от 15.05.2003 г. / макар да са се легитимирали с решение № 243 от 14.03.2002 г. на ПК”М.” постановено по заявление № 185 от 18.02.1992 г. не са установили по реда на пълното и главно доказване, че са собственици на този терен. Действително това решение има конститутивно и вещно правно действие, но в чл.5, ал.2 от ЗСПЗЗ е казано, че то има силата на констативен нотариален акт за собственост. А ищците, които се легитимират с такъв документ когато той е оспорен е необходимо да установят пълно и главно правото си на собственост. Такова установяване на фактическият състав на реституцията, включително и обстоятелството, че това е имота на наследодателя не е налице. В тази насока са само показанията на свидетеля О. С. Я., който споменава, че в тази местност М. М. е имал имот. Със своите показания той пресъздава спомени от седемгодишна си възраст. Правилно е посочено, че субективните предели на решение от 7.06.2000 г. по адм. д. № 3705 от 1999 г. на СГС, Трето “а” отделение нямат обвързваща сила по отношение на Б., който не е участвал в съдебното производство. При постановяване на въззивното решение СГС се е съобразил с изискванията на чл.188, ал.1 ГПК/отм./ и е обсъдил всички релевантни доказателства в тяхната взаимна връзка и при отчитане твърденията и възраженията на страните, като е основал решението си на фактите по делото и на закона. Обсъдени са всички доказателства по материалноправната легитимация на ищците и е посочено защо съдът не я зачита. Правните изводи на въззивния съд са изцяло съобразени с утвърдената практика на ВКС, включително и относно субективните предели на решението на административния съд и неговата задължителност по отношение на Б., който не е участвал в производството. Преценено е че в случая е изключена земеделската реституция с оглед разпоредбата на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ и чл.10, ал.2 от с.з. Ирелевантен е статутът на сградите като временен строеж, както и обстоятелството дали са законни или не. Целият комплекс, включително процесният имот, е станал държавна собственост на основание чл.10б, ал.5 ЗСПЗЗ. Земите са станали собственост на Българската академия на науките по силата на чл.10, ал.2, изр.1 от ЗБАН. Асолютно задължителна предпоставка за допустимостта на касационното обжалване е атакуваният съдебен акт да съдържа произнасяне по релевантен материалноправен или процесуален въпрос, по отношение на който следва да е налице едно от изброените в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т.3 изисквания, а именно - въпросът да е решен в противоречие с практиката на Върховен касационен съд; да е решаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В случая не са налице хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК тъй като изразеното в решението становище кореспондира на практиката на ВКС, формирана със задължителните решения по тълкуване на закона. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,