Определение № 2395 от 14.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 911/2026 г.

Производството е по чл.248 ГПК. Образувано е по молба, подадена чрез ЕПЕП на 24.06.2026г., вх.№ 13509/25.06.2026г., на адв.Д. К. - особен представител на касатора-ответник. В молбата е обективирано искане за допълване в частта за разноските на постановеното по делото определение № 1865/24.06.2026г., като бъде допълнително постановено да бъде изплатено определеното и внесено възнаграждение на особения представител в размер на 2324.87 евро и да бъде издаден РКО за тази сума. С писмен отговор насрещната страна „Банка ДСК“ АД, чрез ст.юрисконсулт Т. Х.-Т., изразява становище за неоснователност на молбата. Намира, че в случая възнаграждението на особения представител е недължимо, евентуално - следва да бъде сведено до размер, съответстващ на положения труд от особения представител, който е само за формалното спазване на срока за подаване на касационната жалба. Съставът на I ТО, след като прецени доводите на страните и данните по делото, приема следното: Молбата е допустима, като подадена от надлежна страна в преклузивния срок, започнал да тече от постановяване на определението по чл.288 ГПК, чието допълване в частта за разноските се иска. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Производството по т.д.№ 911 по описа на ВКС за 2026г. е образувано по касационна жалба срещу въззивното решение, подадена от особения представител на ответника адв.Д. К.. Размерът на възнаграждението на особения представител за касационното производство е определен по реда на чл.36а ЗА (нов – ДВ, бр. 17 от 2026г.) с решение на АК - Шумен от 20.03.2026г.(л.23) и е в размера по чл.9, ал.2, във вр. с чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004г. на ВАС ( 2324.87 евро с ДДС). Така определеното възнаграждение на особения представител внесено на 21.04.2026г. с преводно нареждане (л.25) от ищеца - ответник по касация „Банка ДСК“ АД по сметката на ВКС. С постановеното по делото определение № 1865/24.06.2026г. обжалваното от особения представител на ответника въззивно решение не е допуснато до обжалване и касаторът е осъден да заплати на ищеца „Банка ДСК“ АД направените разноски за особения представител в размер на 2324.87 евро. В мотивите към т.8 на ТР № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС е изяснено, че текстът на разпоредбата на чл.248 ГПК разграничава две хипотези, свързани с промяна на вече постановения съдебен акт в частта му, с която е определена отговорността за разноски, установени като изключение от правилото на чл. 246 ГПК. Аналогично на чл. 250 ГПК, първата хипотеза на чл. 248, ал.1 ГПК обхваща случаите, при които съдът не се е произнесъл по иначе валидно заявено и прието искане за разноски. Разгледаната правна характеристика на допълване на съдебния акт в обсъжданата част е процесуален способ за отстраняване непълноти при формиране волята на съда. …..При втората хипотеза на чл. 248, ал. 1 ГПК, след като съдът е определил дължимите разноски, е налице искане от страната те да бъдат приведени в съответствие с нейното твърдение за осъществяването им, което искане не е за допълнително произнасяне, а за изменение в размера на вече присъденото. В мотивите към т.6 от същото ТР също така е изяснено, че процесуалният закон предвижда и форма на процесуално представителство, което макар и регламентирано от специална правна норма, не е законово, тъй като произтича от акт на съда, при осъществяване на определените за това предпоставки. Правната уредба на това представителство се съдържа в чл. 47, ал. 6 ГПК и чл. 48, ал. 2 ГПК и се свързва с общото правило на чл. 29, ал. 3 ГПК. ……Особеният представител се назначава с акт на съда – определение, от който произтича и неговата представителна, спрямо отсъстващата страна, власт. Това представителство, съобразно чл. 36, ал.1 ЗА е възмездно, тъй като за положения труд на адвоката (особеният представител винаги е адвокат) се дължи възнаграждение, независимо от изхода на делото. Възнаграждението следва да бъде разграничено от отговорността за разноски, която се реализира с оглед постигнатия правен резултат по спора, при наличие предпоставките на чл. 78 ГПК. Следователно възнаграждението за особения представител винаги е дължимо, а може да бъде възмездено като разноски при определен изход на спора, след като бъде заплатено от ищеца, съобразно указаното в чл. 46, ал. 6 ГПК и чл. 48, ал. 2 ГПК, които го определят като задължено лице. Ако решението е в негова полза, то и заплатеното възнаграждение може да бъде подчинено като дължимост на правния режим, определящ отговорността за разноски. Доколкото с определението, чието допълване в частта за разноските се иска, е налице произнасяне по направеното в отговора на касационната жалба искане за разноски, в т.ч. относно разноските за особения представител на касатора, липсва непълнота при формиране на волята на съда. Ето защо, молбата на особения представител за допълване на определението по чл.288 ГПК в частта за разноските следва да бъде оставена без уважение, а на особения представител следва да се изплати сумата 2324.87 евро, за която да се издаде РКО. Предвид неоснователността на молбата, не следва да се обсъждат възраженията на насрещната страна относно размера на възнаграждението на особения представител. Мотивиран от това, съставът на I ТО: