Определение № 155 от 15.03.2011 г. на ВКС по т. д. № 547/2010 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на ОБЩИНА В., Ш. област против въззивното решение на Ш. окръжен съд от 25. 02. 2010 год., по в.т.д.№ 736/2009 год.. С обжалваното въззивно решение е обезсилено решението на Ш. № 00Т 103 от 31.07.2009 год., поправено с решение на с.с от 05. 11.2009 год., двете по т.д.№ 1076/2009 год., в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявения от ОБЩИНА В. срещу [фирма] ,[населено място] иск по чл.28, ал.2 ЗАЗ за разваляне на договор за аренда от 09.01.2001 год., вписан в СВ при Ш. рег.№ 7, т.ІІ, вх.рег.№ 214/12.01.2001 год., като е прекратено производството по делото в тази му част и е потвърдено горепосоченото решение на Ш., в частта му, с която са отхвърлени предявените от ищеца обективно съединени искове по: чл.8, ал.1 ЗАЗ за заплащане общо на сумата 4 752.95 лв., - 907.65 лв. арендна вноска за стопанската 2006/2007 год. и 3 845.30 лв. - арендна вноска за стопанската 2007/2008 год. и по чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над 7.05 лв. до пълния предявен размер от 350 лв., обезщетение за забава, като присъдените деловодни разноски на страните са - 0.12 лв. в полза на ищцовото ЮЛ и 5 499.60 лв.- в полза на [фирма]. С касационната жалба е въведено оплакване за нищожност на обжалваното решение, поради отсъствие на съдебен акт, в предписаната от процесуалния закон форма за същия и алтернативно- за неправилност, обоснована със съображения за допуснато нарушение на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила, вкл. И на чл.78, ал5 ГПК, във вр. с прието съответствие на присъденото адвокатско възнаграждение с фактическата и правна сложност на разгледания правен спор. В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като формулираният конкретен правен въпрос е единствено за валидността на постановеното въззивно решение, когато отсъства подпис от съдията докладчик в издаден на страната незаверен препис от същото. С останалите наведени в изложението доводи касаторът ОБЩИНА В. всъщност възразява срещу правилността на приетата от въззивния съд недопустимост на предявения срещу [фирма] иск по чл.28, ал.2 ЗАЗ за разваляне на сключения помежду им договор за аренда от 09.01.1001 год., надлежно вписан в СВ при Ш., както и срещу законосъобразността на присъдения на ответника размер деловодни разноски, включващи заплатения адвокатски хонорар, позовавайки се на съществуващи в закона за адвокатурата и издадената към него Наредба минимални адвокатски възнаграждения. Ответната по касационната жалба страна в депозирания в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговор е заявила несъгласие с искането за допускане на касационно обжалване и алтернативно с оплакванията на касатора, намирайки ги за неоснователни. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежно легитимирана във въззивното производство страна и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане разглеждането и по същество е неоснователно, поради следното: Несъмнено е, че въпросът за валидността на съдебното решение е основополагащ процесуалноправен въпрос. Последователно в създадената по действащия ГПК съдебна практика ВКС поддържа, че за да е релевантен за делото по см. на чл.280, ал.1 ГПК поставеният от страната процесуалноправен въпрос, не е необходимо да е налице изрично произнасяне по същия в обжалвания съдебен акт, а е достатъчно въззивният съд да е процедирал по начин, несъответстващ на указания в процесуалния закон и тези конкретни процесуални действия да са относими към действителността на постановения съдебен акт, респ. към правилността му - свързани със служебните задължения на решаващия съда или правото на участие и защита на страните в процеса. От гореизложеното следва, че в случая, основаната водеща предпоставка за достъп до касационен контрол е доказана, независимо, че жалбоподателят неправилно е определил поставения от него въпрос, като „материалноправен”. Неоснователно, обаче, е позоваването на критерия за селекция по т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК – допълнителна процесуална предпоставка за допускане на касационното обжалване. Обстоятелството, че липсва цитирана от касатора задължителна съдебна практика на ВКС, съответстваща на дадените в т.2 на ТР на ОСГТК на ВКС № 1/ 19.02.2010 год. задължителни за съдилищата в страната разяснения относно вида на съдебните актове, включващи се в същата, на която възприетото от ШОС разрешение на конкретния процесуалноправен въпрос да противоречи, изключва приложението на визирания селективен критерии. Не е налице и второто въведено от касатора основание - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като отсъствието на аргументация, в какво се изразява значимостта на поставения процесуалноправен въпрос за точното правоприлагане, като един от аспектите на развитие на правото, която несъмнено не е идентична с възпроизвеждане на законовия текст, само по себе си е достатъчно, за да бъде изключено приложението на същото – арг. от т.4 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС. Допълнителен аргумент, подкрепящ в случая липсата на въведеното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на поставения процесуалноправен въпрос е и наличието на съществуваща задължителна за съдилищата в страната съдебна практика – ППВС № 1/ 85 год., приложима и при действащия ГПК, в която същият е намерил своето разрешение. Според приетото в т.15 на ППВС №1/85 год., с което фактически е променено предходното разрешение, възприето в т.10 на ППВС №1/53 год., при незавършен съдебен акт – съдебно решение, неподписано от съответния член на съдебния състав, взел участие в колективния орган при разглеждане на делото в открито съдебно заседание и в постановяване на решението, без да е направена изрична забележка по чл.189, ал.3 ГПК / отм./, трябва да се предложи на неподписалия да подпише решението или да се отбележи причината за неподписването, като само при отказ на последния да подпише съдебния акт е налице основание за обявяване на обжалваното пред по- горната съдебна инстанция решение за нищожно. Обстоятелството, че към настоящия момент няма данни да е налице необходимост от промяна на обективираната в цитираното ППВС съдебна практика, за да бъде възприето различно от вече даденото тълкуване на процесуалноправната норма на чл.189, ал.3 ГПК/ отм./, при действието на която се е развило въззивното производство пред ШОС, идентична по съдържание с нормата на чл.236, ал.3 ГПК, въобще изключва приложимостта на чл.280, ал.1, т.3 ГПК в разглежданата хипотеза. Отделен в тази вр. остава въпросът, че в случая дори не е налице същата, тъй като ”издаденият” на жалбоподателя преписа от обжалваното решение, на който същият се позовава, е в незаверено по надлежния ред ксероксно копие от същото, което няма правната характеристика на официален документ. Следователно доколкото данните от ксероксното копие на документа, са непротивопоставими на данните, съдържащи се в официалния документ - обжалваното съдебно решение, то те не биха могли да опровергаят наличието на подписи на всички членове на съдебния състав на ШОС, който го е постановил и то към датата на предприетото от страната обжалване. Останалите доводи на касатора, въведени в обстоятелствената част на изложението му по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са свързани с правилността на обжалваното решение, вкл. относно приложението на чл.78, ал.5, във вр. с ал.3 ГПК, поради което не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК- арг. от чл.281, т.3 ГПК. Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС