Определение № 130 от 29.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 198/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Г. Ю., като пълномощник на Т. Л. М. срещу въззивно решение № 1591, постановено на 04.05.2020 г. по в. гр. д. № 790/2019 г. по описа на Благоевградския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1972 от 27.02.2019 г. по гр. д. № 1102/2017 г. на Благоевградски районен съд в частта за уважаване на предявения от Е. А. Г. срещу Т. Л. М. иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответницата, че ищцата е собственик на 1/8 ид. ч. на основание наследствено правоприемство от А. Г. С. на следния недвижим имот: поземлен имот с пл. № *, с площ от 1 610,92 кв. м., находящ се в [населено място], [община], при описани граници, заедно с построената в южната част на имота едноетажна жилищна сграда със застроена площ 30 кв. м., състояща се от две стаи и кухня и мазе със застроена площ 16 кв. м. и за осъждане на ответницата да й предаде владението върху процесната идеална част от гореописания имот, в частта, с която на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен констативен нотариален акт № 67/2017 г., с който е удостоверено правото на собственост на ответницата върху посочената по-горе идеална част от имота, както и в частта, с която е отхвърлен предявения от Т. Л. М. срещу Е. А. Г. инцидентен установителен иск за признаване за установено, че е собственик на процесния имот на основание придобивна давност чрез упражнявано давностно владение от 22.12.1985 г. В изложението към подадената касационна жалба на първо място са изложени доводи за недопустимост на обжалваното решение. Поддържа се наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси, които обобщени се свеждат до правомощията на въззивната инстанция, която следва на първо място да провери допустимостта на обжалвания съдебен акт, да мотивира решението си, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните; да обсъди въведените във въззивната жалба оплаквания и всички относими доказателства. Сочи се противоречие с ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на първо т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на второ т. о., решение № 263824.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на първо т. о. и решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на второ т. о. Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК – очевидна неправилност. Ответницата по касационна жалба не е подала писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Районният съд е бил сезиран с предявен от Е. А. Г. против Т. Л. М. иск за ревандикация на 1/2 ид. ч. от процесния имот. В исковата молба са изложени твърдения, че ищцата притежава право на собственост на основание наследствено правоприемство от А. Г. С., починал през 1985 г. /същата е негова дъщеря/. Наследодателят се е легитимирал като собственик на основание придобивна давност. Направено е искане за отмяна на констативен нотариален акт № 67/2017 г., с който е удостоверено правото на собственост на ответницата. Исковата молба е предявена на 15.05.2017 г. Производството по делото е прекратено в частта по предявените от А. П. и С. Ч. искове за ревандикация на притежаваните от тях идеални части от процесния имот /по 1/4 ид. ч./. Решението е влязло в сила като необжалвано в частта, с която искът на Е. Г. е отхвърлен за разликата над 1/8 ид. ч. до предявения размер от 1/2 ид. ч. Ответницата е оспорила иска. Въвела е като самостоятелно придобивно основание давност чрез упражнявано давностно владение, считано от смъртта на А. С.. Предявила е насрещен иск за установяване на правото си на собственост на основание придобивна давност, който е приет за съвместно разглеждане. От обясненията на ищцата се установява, че тя е живяла в имота до 2014 г. /когато е починал брат й Б. С./ заедно с него. След смъртта на майка й през 1992 г. Т. М. е била допусната да живее в имота от нея и брат й. В ангажираните от ищцата гласни доказателства /показанията на свидетелите Г. и Д./ се възпроизвеждат впечатления за това, че в имота са живели родителите на Е. Г.. Нейният брат Б. С. е живял постоянно в имота и в него е починал. Ищцата също е живяла в него. Т. М. се е нанесла да живее в къщата през 1993 г. Децата на С. С. /съпруга на А. С./ от първия й брак /В. М. и М. А., като ответницата е дъщеря на първата от тях/ са живели в друг имот. Според показанията на свидетелите А. и Г., посочени от ответницата, Т. М. е заживяла в имота през 1992 г. В къщата е живял и Б. С. /“починал е в тази къща“/. Е. Г. също е посещавала имота докато е бил жив брат й. Първият свидетел сочи, че не знае за спорове между страните. Според втората свидетелка /дъщеря на ответницата/ в къщата до смъртта си е живял Б. С.. Споровете между майка й и Е. Г. са започнали след неговата смърт. Ищцата им е давала срокове за освобождаване на къщата. Направили са ремонт в нея след смъртта на Б. С.. В обжалваното въззивно решение е прието за установено, че ищцата се легитимира като собственик на 1/8 ид. ч. от процесния имот на основание наследствено правоприемство от своя баща /имотът е представлявал съпружеска имуществена общност, тъй като давността е изтекла по време на брака му със С. С./. Обоснован е извод, че не доказано основанието придобивна давност за придобиване на правото на собственост от ищцата по насрещния установителен иск. Упражняваната от нея фактическа власт е имала характеристиките на държане /била е допусната да живее в имота от ищцата и нейния брат/. Промяна в намерението, с което тя е осъществявана, е демонстрирана едва през 2014 г. след смъртта на Б. С., когато са започнали спорове между страните. Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Доводите за недопустимост са мотивирани с първия поставен в изложението въпрос, с който се обосновава и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е недопустимо – нередовностите на исковата молба са били отстранени след оставянето й без движение в първоинстанционното производство. Исковата молба не съдържа противоречие между обстоятелствена част и петитум, като изложените в нея обстоятелства съответстват на направеното искане за установяване на правото на собственост и предаване на владението върху процесната идеална част от имота. Въззивният съд е обсъдил събраните доказателства, както и доводите на жалбоподателката, поради което по процесуалните въпроси за задълженията на въззивния съд, също не може да се допусне касационно обжалване. Не се разкрива противоречие с цитираната съдебна практика, в която се приема, че правораздавателната дейност на въззивната инстанция не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а е насочена към разрешаване на правния спор, аналогично на дейността на първата инстанция. За да се произнесе по спора, въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. Освен това е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл.263, ал.1 ГПК. Разпоредбата на чл.272 ГПК, в която е предвидена възможност при потвърждаване на първоинстанционното решение да се препрати към мотивите на първата инстанция, не освобождава въззивния съд от задължението да изгради свои фактически и правни изводи за съществуването на спорното право, да обсъди възраженията и доводите на страните и да изрази становището си по тях. Обжалваното решение отговаря на горните изисквания. Мотивите към решението отразяват самостоятелната правораздавателна дейност на въззивния съд като инстанция по съществото на спора. Те не се изчерпват с възпроизвеждане на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. В тях се съдържат изводи, основани на преценка на фактите и доказателствата, и е налице произнасяне по същество на възраженията и доводите, с които касаторът е обосновал защитата си срещу главния иск, както и по предявения насрещен иск. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК - очевидна неправилност. Същата е обоснована с твърдението, че имотът е бил завладян от касатора още от момента на установяване на фактическата власт. От мотивите на обжалвания акт такава директно не се разкрива. Преценката на гласните доказателства по отношение на горното обстоятелство не може да бъде проверена в производството по чл.288 ГПК. Ответницата по касационна жалба не е заявила искане за разноски в касационното производство, поради което такива не следва да се присъждат. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение