Решение № 8075 от 29.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1707/2019 г.

Решение № 8075 от 29.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1707/2019 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. С решение № 6648 от 14.11.2018 г., постановено по адм. д. № 9211/18 г., Административен съд – С. град, второ отделение, 48-ми състав, е отхвърлил жалбата на К. С. от [населено място] чрез адв. Г. Ж. срещу Заповед за задържане № 229 зз2227 от 07.08.2018 г. на инспектор при 05 РУ – СДВР. Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от К. С. от [населено място] чрез адв. Г. Ж.. В същата се прави оплакване, че първоинстанционното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни съображения в тази насока. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд – С. град и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени оспорената заповед за задържане. Ответният по касационната жалба полицейски орган при 05 РУ – СДВР чрез своя процесуален представител взема становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на юрисконсулско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационна жалба е процесуално допустима, а по същество е не основателна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна. С решението си Административен съд С. град е отхвърлил жалбата на К. С. от [населено място] чрез адв. Г. Ж. срещу Заповед за задържане № 229 зз2227 от 07.08.2018 г. на инспектор при 05 РУ – СДВР. Първоинстанционният съд е описал в решението фактическата обстановка във връзка с издаване на оспорената заповед. Изложени са мотиви, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона писмена форма, съдържа необходимите реквизити, при липса на данни за допуснати съществени нарушения на производствените действия, водещи до ограничаване правото на лицето. На основание извършено тълкуване на относими разпоредби от ЗМВР относно задържането като принудителна административна мярка, е направен извод, че заповедта следва да съдържа само данни относно извършено престъпление, каквито доказателства са приложени по делото. В тази връзка е посочено, че са налице данни за образувана преписка за извършено престъпление по чл. 234 НК, като оформянето на съответната преписка е последвало издаването на заповедта и по тази причина не е отразена в заповедта, но в същата е отразен състава на евентуалното престъпление, за установяването на което е задържано лицето. Посочено е и това, че изписаното в заповедна санира и липсата на конкретно посочване на точка от приложението на чл. 72, ал. 1 ЗМВР, тъй като логично следва, че е налице предположение за извършено престъпление, което в процесния случай е дефинирано в заповедта. Направен е краен извод за законосъобразност на оспорената заповед и неоснователност на жалбата. Решението на Административен съд – С. град е не правилно като постановено в противоречие с материалния закон и необосновано на събраните по делото доказателства. Основното оплакване на касатора е за допуснато нарушение на материалния закон. Развити си обширни доводи защо според касатора процесната заповед не е надлежно мотивирана – нито пряко, нито косвено, което прави същата незаконосъобразна. По така направените оплаквания настоящата съдебна инстанция приема за установено следното: Правото на свобода и сигурност е регламентирано в чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ/Конвенцията, ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 1992 г.; в сила за Република България от 7 септември 1992 г.), непосредствено след правото на живот (чл. 2) и следващите забрани на изтезанията и нечовешко отношение (чл. 3). След прогласяването на основното право, в първата разпоредба на Конвенцията се изброяват хипотезите, в които ограничаването на личната свобода е допустимо. Изброяването е изчерпателно и трябва да се тълкува ограничително. Само този подход съответства на целта на чл. 5 - да гарантира, че никой няма да бъде произволно лишен от свобода, на основание, което не е визирано в Конвенцията. Чл. 5 § 1 изисква на първо място задържането да е "законосъобразно", което включва условието да бъде спазен редът, предписан от националния закон. Така, чрез изискването за законосъобразност, Конвенцията препраща по същество към националното право. По своята правна същност, мярка "задържане за срок от 24 часа" по чл. 72 - чл. 75 от ЗМВР представлява принудителна административна мярка - административното разпореждане на орган на власт, непосредствено засягащо правната сфера на адресата. Предпоставка за 24-часовото задържане е наличието на достатъчно данни, от които може да се направи обосновано предположението, че задържаното лице е извършило противоправно деяние. Целта на закона е задържането като превантивна мярка да предотврати възможността задържаното лице да се укрие и спрямо него да не може да бъде проведено предварително разследване. Следва да се приеме, че възможността на органите на МВР да приложат принудителната административна мярка "задържане за срок до 24 часа" е дейност, свързана с разкриването на престъпление, а не с наличието на вече доказано такова. Целта на мярката по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР не е да се наложи наказание за установено по категоричен начин престъпление, а да се попречи на уличения в извършването му или да се укрие или да извърши друго престъпление или да осуети наказателно преследване. Също така това задържане предоставя възможност на полицейските органи да извършат неотложни действия, чрез които да бъдат събрани достатъчно данни за образуване на наказателно производство или да бъдат опровергани наличните данни за съпричастност на задържаното лице към извършването на престъпление. За всеки конкретен случай на задържане установяването на данните е в тежест на административния орган и в случая следва да се приеме, че обосноваността и необходимостта от задържането е подкрепен със събраните по делото доказателства. Съгласно нормата на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР полицейските органи могат да задържат лице за което има данни, че е извършило престъпление. Задържането, като принудителна административна мярка, се предприема от полицейския орган при условията на оперативна самостоятелност. В конкретния случай в самата заповед липсва посочване на която от хипотезите по чл. 72, ал. 1 ЗМВР е издадената процесната заповед. С оглед на посоченото в заповедта, че задържането е на основание чл. 234 НК с известни условности би могло да се сподели изложеното от административния съд, че извършеното посочване на състава на престъплението в заповедта санира допуснатия порок при издаване на заповедта. Настоящата съдебна инстанция обаче не споделя изводите на първоинстанционния съд, че по делото са налице данни по смисъла на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР за съпричастност на касационния жалбоподател към извършване на посоченото в заповедта престъпление по чл. 236 НК. В съпроводителното писмо на административния орган до първоинстанционния съд рег. № 229000 – 15750 от 27.08.2018 г. /л. 4 от първоинстанционното дело/ единствено се съдържа твърдение, че при извършена справка в информационните масиви и деловодните регистри на 05 РУ – СДВР е установено, че във връзка с процесното задържане е образувано ДП ЗМ 15125/2018 г., по прокурорска преписка № 32449/2018 г. по описа на СРП. Преписката не е приложена като доказателство с административната преписка, а административният съд оставил без уважение искането на жалбоподателя да бъде изискана същата. Изложеното в писмото твърдение не може да бъде разглеждано като "данни за извършено престъпление" по смисъла на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР, каквито изводи е направил административния съд. По същество то съставлява твърдение за наличие на доказателство, но не съставлява доказателство, ползващо се с обвързваща съда доказателствена сила. При условията на чл. 170, ал. 1 АПК административният орган е този, който трябва да установи съществуването на фактическите основания, посочени в административния акт и изпълнението на законовите изисквания при издаването му. В случая това законово изискване не е изпълнено, тъй като по делото липсват категорични доказателства, които да установяват наличие на данни за съпричастност на задържаното лице в извършване на посоченото в заповедта престъпление. Освен това тълкуването на нормата на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР налага извод, че тези данни следва да са били налице към момента на издаване на заповедта, а не да се установяват впоследствие, каквито изводи са изложени от административния съд. При липсата на доказателства за наличие на фактическия състав на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР заповедта се явява издадена и в противоречие с целта на закона, като наведените в тази насока доводи в касационната жалба се споделят изцяло от настоящата съдебна инстанция. След като е стигнал до извод за законосъобразност на оспорената заповед и е отхвърлил жалбата срещу същата като неоснователна, Административен съд – С. град е постановил едно неправилно съдебно решение, което при условията на чл. 222, ал. 1 АПК следва да бъде отменено и вместо него следва да бъде постановено друго такова, с което Заповед за задържане № 229 зз2227 от 07.08.2018 г. на инспектор при 05 РУ – СДВР следва да бъде отменена като незаконосъобразна. При този изход на процеса СДВР следва да бъде осъдена да заплати на жалбоподателя разноски по делото в размер на 75 лв.