Определение № 419 от 26.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1389/2017 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по:

• касационна жалба вх. № 932 от 11.01.2017 г., подадена от К. Б. В. чрез адвокат В. М. от АК – П.

• касационна жалба вх. № 2130 от 23.01.2017 г., подадена от адвокат В. Ш. от АК – П. в качеството му на особен представител на И. Б. Г.,

които са насочени против въззивно решение № 1588 от 02.12.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 2691/2016 г. на ОС – Пловдив, ІХ гр.състав. С него е потвърдено решение № 2491 от 17.07.2016 г., поправено с решение № 2910 от 30.09.2016 г., постановени по гр.д.№ 10272/2015 г. на РС – Пловдив, Х гр. състав, с което е признато за установено на основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР по отношение на ответниците К. Б. В. и И. Б. Г., че по силата на договор за покупко-продажба ищците Б. В. Т. и М. П. Т. са собственици на 175 кв.м., заключени между точки 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 10 и 2 на скица № 3 към заключението на вещото лице, съставляващи имотна граница за ПИ пл.№ 299 /стар номер 249/, по план одобрен със заповед № 863/1956 г., неправилно заснети с кадастралния план на [населено място], обл. П. (одобрен със заповед № РД-02.14.2294 от 29.12.2000 г.) като част от притежавания от ответниците имот пл.№ 302 в кв. 40 по действащия план на селото, вместо като част от собствения на ищците имот пл.№ 299 в кв. 40.

Жалбите са процесуално допустими - подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговарят на изискванията по чл. 284 ГПК. Съдържат искания обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Ответниците по касация Б. В. Т. и М. П. Т. са подали отговори на касационните жалби, като възразяват, че решението е правилно. Претендират разноски.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, окръжният съд е споделил решаващите мотиви на районния съд, че относно процесната част от недвижимия имот регулацията не е приложена, поради което тази част неправилно е отразена в кадастралния план от 2000 г. като принадлежаща към имота на ответниците. Същевременно е констатирано, че съгласно договор за продажба ищците са придобили дворно място с площ от 800 кв.м. (по скица - 838 кв.м.), представляващо парцел ІХ-249 по регулационния план от 1956 г. По делото е прието заключение на СТЕ, съгласно което посочения парцел ІХ-249 заема част от кадастрално отразения през 1956 г. имот с пл.№ 249, а от останалата част от имот с пл.№ 249 са образувани парцели VІІІ-249 и ХVІІІ-249.

В представеното от касатора К. Б. В. изложение на касационните основания не са формулирани правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което и с оглед разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК касационната инстанция приема, че този касатор не е доказал наличието на основание за допускане на касационното обжалване. Наличието на такова е доказал другият касатор. В представеното от адвокат В. Ш. в качеството му на особен представител на И. Б. Г. изложение на касационните основания е поставен проблема за характера на иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, разяснен с ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК като положителен установителен иск за право на собственост. Поддържа се, че произнасянето на окръжния съд е в противоречие с посочената задължителна практика, защото решаващия мотив се състои в отсъствието на доказателства за придобиване на спорното право в патримониума на ответниците, без да е обсъждано как ищците се легитимират като собственици на част от земната повърхност, попадаща извън обсега на парцел ІХ-249 по РП от 1956 г. Така повдигнатият правен въпрос има обуславящо значение за изхода на спора. Освен общата, в случая е налице и допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото изложените от въззивния съд мотиви сочат на произнасяне по отрицателен установителен иск за право на собственост, което е в противоречие с т. 1 от ТР № 8/2014 г. на ВКС, ОСГК.

При допускане на касационното обжалване касаторите дължат да заплатят пропорционална държавна такса, която в случая възлиза на сумата 25 лева. Тъй като особеният представител по чл. 47, ал. 6 ГПК не заплаща държавна такса (т. 7 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК), дължимата държавна такса следва да бъде заплатена изцяло от касатора К. Б. В..

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение