Определение № 81 от 27.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1183/2010 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Т. Д. от[населено място] срещу решение от 23.05.2008г. по гр.дело № 733/2007г. на Хасковски окръжен съд, с което решение на основание чл. 31 ал 2 от ЗЗД, по иск на наследник, е обявен за унищожаем договор за продажба на идеални части от недвижим имот от лице, което макар дееспособно, не е могло да разбира действията си и изразява воля .Към жалбата се е присъединила М. К. Д.. В приложеното към жалбата изложение на основанията по допускане се посочва, че обжалваното решение поставя материалноправния и процесуалния въпрос за произнасяне на решение при избор на доказателства ( чл. 188 от ГПК, отм) и е постановено в противоречие с материалната норма на чл. 31 ал.2 по отношение на легитимацията на наследника – ищец и при погасен по давност иск. Свързаният с това въпрос е може ли да се приеме за изпълнена предпоставката на тази норма - поискано приживе поставяне на лицето под запрещение, ако не се е развило производство и към момента на смъртта на наследодателя не е имало висящо производство (по чл. 5 от ЗЛС вр.чл. 275 ГПК ,отм) и ако не е било поискано поставяне под запрещение на наследодателя приживе (така въпросът е основан на твърдението ,че направеното в случая искане за поставяне под запрещение не следва да се зачита, щом липсва висящност на процеса по него и в последствие се е оказало, че фактически лицето вече е било починало към момента на предявяването), тече ли нов тригодишен давностен срок за наследника. Тезата е, че въззивният съд решаващо е дал положителен отговор на тези въпроси в противоречие с формираната и възприемана от касатора като задължителна практика на ВС на РБ и ВКС. В обосновка, но без да бъдат приложени, са цитирани реш №596/2006г по гр.д. № 1342/2005г ІІ г.о ,реш. № 624/2006г по гр.д. № 991/2005г ІІ г.о, реш. № 210 от 1987г по гр.д. № 3252/78г ІІ г.о, както и определение №136 от 10.03.2010г ІІІ г.о, определение №242/2010г по д.№ 14/2010г ІІІ г.о, опр. № 120/2010г по д.№ 1348/2009г І г.о но ВКС. Определение №136 от 10.03.2010г ІІІ г.о е постановено по реда на чл. 274 ал.3 от ГПК по въпрос на процесуалната, а не на материалноправната легитимация на ищеца - наследник при иска по чл. 31 от ЗЗД ,но по същество следва да бъде обсъдено във връзка с довода за основание по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК. Останалите цитираните актове от практиката нямат задължителен характер за съдилищата и предвид тълкуването, дадено в т.2 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1 /2009 от 19.02.2010 на ОСГКТК на ВКС, доводът за противоречие с тях е основание по чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК. Същото обаче не се установява от цитираната практика и не е налице. На първо място Върховен касационен съд не приема развитият в началото на изложението довод ,че с решаващата си дейност въззивният съд е обективирал противоречиво прилагане на процесуалното правило по чл. 188 ал.1 от ГПК (отм), поради неодобряван от страната избор на доказателства. Съдът не „избира” доказателствата, а ги преценява .С решение № 698 от 12.01.2011по гр.д. № 14/2010г по реда на чл. 290 от ГПК Върховен касационен съд обобщено и точно изведе указанието, че при основанието за унищожаемост по чл. 31 от ЗЗД определящо е състоянието към момента на извършване на сделката, съответно преценката дали това състояние е позволявало на лицето да действа съзнателно и да изрази разумно волеизявление, е предоставена на съда и всички конкретно установени обстоятелства във връзка с този въпрос са от значение. Обжалваното решение е съобразено с това решение и трайната практика на Върховен касационен съд, при това в случая доказателствата за състоянието на починалия, страдащ от олигофрения (освидетестване пред Т., гласни доказателства) и според вещите лица по делото с умерена (близо до тежка) умствена изостаналост, непозволяваща въобще изразяване на адекватна воля, не поставят въпрос за спорна преценка .Изводът е за състояние ,обусловено от заболяване с траен и постоянен характер, при което ремисиите са изключени и щом този извод е изграден по доказателствените правила, а фактът е подведен под хипотезата на приложимата материалноправна норма, предпоставки за извеждане на правен въпрос във връзка с тази решаваща дейност на съда не са налице. Впрочем, такъв въпрос и няма конкретно изведен в първата и втората част изложението ,при което изтъкнатият в третата част „свързан” въпрос се оказва единственият поставен. По него основание за допускане до касационно обжалване не е налице. В аргументиране на основанието по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК е цитирано определение №136 от 10.03.2010г ІІІ г.о,където ВКС ІІІ г.о е указал по реда на чл.274 ал.3 т.1 ГПК допустимост на иска по чл. 31 от ЗЗД ,без условието на чл. 31 ал.2 от ЗЗД, в случай на правоприемство във висящ процес. Разрешението е, че наличието на поискано приживе поставяне на лицето под запрещение в тази хипотеза не е предпоставка да се поддържа иска за унищожаемост от конституирания наследник. Разрешението няма връзка с процесния случай. Лицето, сключило унищожаема на основание чл. 31 от ЗЗД сделка по настоящето дело е починало след нейното реализиране през 1994г ,но смъртта е установена едва през 2005г след анализ на откритите трупни останки в хода на наказателното производство, разследващо убийство. Тогава, на дата 20.02.2006г е съставен и акт за смъртта, а ищецът се е легитимирал като наследник ,за да предяви иска. За периода между фактическото настъпване на смъртта и нейното установяване, лицето е издирвано като изчезнало, поради това и производство по своевременно подадената молба за поставянето му под запрещение е било прекратено. Като е приел, че в този случай условието по чл. 31 ал.2 от ЗЗД е изпълнено и искът на наследника не е изсрочен по давност, въззивният съд е дал съответно на практиката разрешение, като решаващо е съобразил особеностите на случая. Никое от цитираните съдебни решения не е постановено при тези релевантни факти, в решение №596/2006г по гр.д. № 1342/2005г ІІ г.о и реш. № 624/2006г по гр.д. № 991/2005г ІІ г.о са обсъждани въпроси на материалните предпоставки по чл. 5 ал.1 и ал.2 от ЗЛС, но не и обстоятелства във връзка с поставения в третата част на изложението правен въпрос за давността или за условието на чл. 31 ал.2 от ЗЗД. За лице което не е живо, давност не тече, а за неговия наследник давност започва да тече от установяването на смъртта по предвидения в закона ред, тъй като с този факт е свързано правоприемството. Даденото от въззивния съд разрешение в този смисъл не е в противоречие с практиката на Върховен касационен съд, нито се установява да е противоречиво решаван от съдилищата въпрос. Неотносимо и без връзка със основанията по чл. 280 ал.1 от ГПК касаторът цитира определение №242/2010г по д.№ 14/2010г ІІІ г.о и опр. № 120/2010г по д.№ 1348/2009г І г.о но ВКС.Тези определения са постановени по реда на чл. 288 от ГПК и поначало не са актове, с които може да обоснове довод за допускане до касационно обжалване на въззивно решение по чл.280 ал.1 от ГПК.Освен това въпросите, по които с цитираните определения е допуснато касационно обжалване ,нямат връзка с поставения в изложението на касатора въпрос. Ето защо касационно обжалване не следва да се допуска. Ответникът по касационната жалба Д. Д. Д. ,чрез адв. К. К. е подал отговор и основателно е възразил по допустимостта за касационно обжалване. Дължат му се разноски ,установени в размер на сумата 300 лева Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.