Определение № 306 от 22.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 281/2009 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3, т.1 от ГПК. Постъпила е частна жалба от „Ж”, гр. С., чрез пълномощника им адвокат С, против определение № 4* от 10.04.2009 г., постановено по ч.гр.д. № 1* по описа за 2009 г. на Софийски градски съд, с което е оставено в сила определение от 18.12.2008 г. по гр.д. № 1* от 2006 г. на Софийски районен съд, 32-ри състав за прекратяване на производството по делото като процесуално недопустимо, на основание чл.224, ал.2 от ГПК /отм./. Ответникът в частното касационно производство „Л” АД, гр. П. оспорва наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване, евентуално – основателността на жалбата, а В. Б. М. не е изразил становище. За да потвърди прекратителното определение, Софийски градски съд е изложил следните съображения: предмет на настоящия правен спор е предявен от „Ж” АД, гр. С. против „Л” АД, гр. П. и В. Б. М. отрицателен установителен иск за признаване, че ответниците не са собственици на 0.4 % идеални части от процесния имот, основан на твърденията, че ищцовото д. е собственик на 99.6 % ид.ч. по договори за покупко-продажба, а ответното д. се е снабдило с нотариални актове за собственост на останалите 0.4 % ид.ч. и впоследствие се е разпоредило с 0.2 % от тях чрез продажба на втория ответник. С влязло в сила съдебно решение по гр.д. № 1012/1998 г. на ВКС, ІV г.о. е уважен предявения от „Ж” АД против „Л” АД ревандикационен иск по отношение на 99.6 % от процесното дворно място и фабрична сграда. Счетено е, че между двете дела е налице обективно и субективно тъждество и силата на пресъдено нещо се явява пречка за втори процес по същия спор. Касаторът счита, че изводите на съда по отношение наличие на сила на пресъдено нещо и върху спорното право, което не е било предмет на съдебното решение са направени в противоречие с трайната практика, израз на която са цитираните от него решения на тричленни състави на ВС и ВКС. Трайна е практиката на ВКС, че обективните предели на силата на пресъдено нещо се разпростират само по отношение на материалното право, по което съдът се е произнесъл с решението си и в този смисъл са цитираните решения № 1* от 14.04.1982 г. по гр.д. № 535/1982 г. на ВС, І г.о., № 127 от 7.07.1997 г. по гр.д. № 1982/1996 г. на ВС, ІV г.о. и № 270 от 20.05.2000 г. по гр.д. № 1434/1999 г. на ВКС, ІV г.о. В случая изводите на въззивният съд противоречат на тази практика, а съответно е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. С влязлото в сила решение е разрешен спора за принадлежността на правото на собственост върху 99.6 % идеални части от процесния имот. Липсва произнасяне на съда по отношение собствеността на останалите 0.4 % ид.ч., тъй като същите са били извън предмета на спора по ревандикационния иск, доколкото ищецът не е твърдял, че е техен собственик и не е формирана и обективирана воля на съда по този въпрос. Налице е и правен интерес от предявяването на иска по настоящото дело, който следва от същността на съсобствеността като едновременно съществуване на множество взаимно свързани права на собственост на няколко лица върху една и съща вещ, може да функционира трайно само при постоянно постигане на съласие между съсобствениците по всички въпроси във връзка с използуването на общата вещ, във връзка с извличането и разпределнието на доходи от нея и във връзка с нейното поддържане и подобряване, а следователно от значение е кое лице се легитимира като съсобственик. С оглед изложеното следва, че въззивният съд неправилно е преценил обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по гр.д. № 1012/1998 г. на ВКС, ІV г.о., поради което атакуваното определение е незаконосъобразно и следва да бъде отменено, заедно с оставеното в сила първоинстанционно прекратително определение и делото да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение