Определение № 49 от 08.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1758/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. И. К. – Й. срещу решение № 124 от 16.05.2025 г. по в. гр. д. № 86/2025 г. на Окръжен съд – Добрич, с което е потвърдено решение № 122 от 01.10.2024 г. по гр. д. № 627/2023 г. на Районен съд – Балчик в частта, с която е отхвърлен предявеният от касационната жалбоподателка срещу Кооперация „Изобилие“, [населено място] иск за разликата над 320, 53 лв. до претендираните 20 485, 17 лв., съставляващи неизплатено наемно плащане по договор за наем на земеделска земя, сключен за стопанската 2021/2022 г. Решението на първоинстанционния съд е влязло в сила като необжалвано в частта, с която предявеният иск е уважен за сумата от 320, 53 лв., представляваща неизплатено наемно плащане по договор за наем на земеделска земя, сключен за стопанската 2021/2022 г. между страните по делото, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на задължението. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касационната жалбоподателка излага доводи, че съставът на въззивния съд не е осъществил необходимото тълкуване на клаузите на процесния договор за наем в съответствие с изискванията на чл. 20 ЗЗД и не е изяснил действителната воля на страните към момента на сключване на договора. Сочи, че съдът не е съобразил многогодишните отношения между ответната кооперация и наемодателите и създадената практика на разплащане, а именно извършването на две плащания за наемната цена/арендната вноска за наетите и арендуваните земеделски земи – едно плащане, уговорено в писмения договор, което е определяемо, а именно в размер на 30 % от получената продукция, и второ плащане, чийто размер се определя с решение на УС на кооперацията. В жалбата се поддържа, че между страните по делото с конклудентни действия е било постигнато съгласие да се процедира именно по този начин по отношение на заплащането на наемната цена и по процесния договор за стопанската 2021/2022 г. Касационната жалбоподателка счита, че въззивният съд не е отдал нужното значение на правните и фактическите действия на всяка от страните по сделката. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касационната жалбоподателка поставя следните въпроси: „1. Длъжен ли е съдът да тълкува клаузите на сключения между страните договор в тяхното единство и взаимовръзка, във връзка с преследваните с договора цели, поведението на страните преди и след сключването му и тяхната добросъвестност, особеностите и конкретиката на случая?; 2. Длъжен ли е той да съобрази създадените обичайни отношения между тях, може ли при тълкуването да излезе извън текста на самия договор и да изследва обстоятелствата, при които той е сключен, създадените обичайни отношения и практики на плащане, както и други обстоятелства, които са от значение за установяване на действителната им воля?; 3. Допустимо ли е наемната цена на земеделска земя за една стопанска година да бъде договорена, както с писмен договор /твърда компонента, формирана като процент от реализираната продукция/, така и с конклудентни действия /добавка, гласувана и изплащана по решение на Управителния съвет на кооперацията – наемател и приемана от лицата – наемодатели/?; 4. Какъв е характерът на допълнителните плащания, извършвани ежегодно по решения на Управителния съвет на кооперация – наемател и приемани от собственика-наемодател на земеделска земя, които надхвърлят уговорената в писмения договор наемна цена – плащания без основание или плащания на допълнително уговорена, при сключването на договора с конклудентни действия, добавка към основната наемна цена, на база предходна обичайна практика на изплащане на наемната цена?; 5. Може ли добавка над основната писмено договорена годишна наемна цена на земеделска земя, за която е постигнато съгласие между страните с конклудентни действия при сключване на договора /поредица от решения на Управителния съвет за изплащане на добавката в предходни години и приемане на тази добавка от наемодателя/, да бъде отменена по причина, че наемодателят е отказал да поднови договора за наем за следващата стопанска година? Важи ли тази уговорка за текущата стопанска година, в която кооперацията е използвала земята на наемодателя? Може ли наемателят едностранно да отмени договорената с конклудентни действия добавка към основната наемна цена на земеделска земя, установена в писмения договор?“ Твърди, че въпросите по т. 1 и т. 2 са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 134 от 25.06.2014 г. по гр. д. № 6886/2013 г., III г. о., решение № 1 от 24.07.2011 г. по гр. д. № 777/2010 г., I г. о., решение № 38 от 27.02.2012 г. по гр. д. № 1227/2011 г., II г. о. и решение № 202 от 13.07.2012 г. по гр. д. № 680/2011 г., I г. о. Останалите въпроси са въведени по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се сочи, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът Кооперация „Изобилие“, [населено място] е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Окръжен съд – Добрич е приел, че валидното възникване на твърдяното материално правоотношение по договор за наем на земеделска земя е установено със сила на пресъдено нещо предвид влязлото в сила решение по спора, с което искът за реално изпълнение на договорното задължение за плащане на наемна цена е частично уважен. Въззивният съд е установил, че процесният договор за наем е сключен за срок от една стопанска година, считано от 01.10.2021 г. до 01.10.2022 г., като уговорената наемна цена е определяема – в размер на 30 % от получената продукция от предоставената земеделска земя от общо 241, 002 дка, като е платима след реализацията на продукцията. Посочил е, че страните са уговорили, че договорът може да бъде изменен писмено по взаимно съгласие на двете страни чрез анекс. Съдът е възприел заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че 30 % от реализираната продукция на декар за стопанската 2021-2022 г. възлизат на 101, 33 лв. на декар, съответно наемната цена за 241, 002 дка земеделски земи, определена съобразно уговорката на страните е в размер на 24 420, 73 лв., от която преди завеждане на делото ответникът е заплатил на ищцата 24 100, 20 лв. с преводно нареждане от 15.12.2022 г. Неизплатената част от дължимата наемна цена – 320, 53 лв. е предмет на присъждане с влязлото в сила като необжалвано решение на първоинстанционния съд. Съставът на окръжния съд е посочил, че спорният въпрос пред въззивния съд се свежда до това съществува ли задължение на кооперацията, произтичащо от сключения между страните договор за наем, за заплащане на претендираната разлика над присъденото с влязлата в сила част на първоинстанционното решение. Установил е, че в представения по делото протокол № 230/22.03.2023 г. от заседание на управителния съвет на ответната кооперация е обективирано решение относно изплащане рентата за 2021/2022 г., както следва: по 180 лв./дка за масиви над 3 дка и от по-висока категория земя (плодородна), по 60 лв./дка за маломерни парцели (1/0, 5 дка) и по 100 лв./дка за всички останали. Приел е, че съгласно протокол от извънредно събрание на същия орган на кооперацията от 19.05.2023 г. е взето решение за установяване на точния размер на рентното плащане на наемодатели/арендодатели съгласно сключените договори в размер на 30 % от реализираната продукция по разчети, както и на напусналите и напускащите кооперацията контрагенти рентата или наемът да се изплащат в размер на не повече от паричната равностойност на 30 % от средния добив на произведената продукция, съгласно сключения индивидуален договор, т. е. да не се изплаща рента над дължимата по сключения договор. Въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели решаващият състав е приел, че всички сключвани от кооперацията за процесната и за предходни стопански години договори за наем са били едногодишни и с идентично съдържание относно уговорения размер на наемната цена - стойността на 30 % от получената продукция от предоставената земеделска земя, както и, че наемната цена се е заплащала на два пъти - около К. след приключване на стопанската година и около В. през следващата година. Съгласно гласните доказателства на наемодателите, които решили да не сключат договори за 2023/2024 г., втората вноска не била платена; във връзка с конкуренцията със съседни арендатори в кооперацията било установено диференцирано плащане, като първата вноска била еднаква за всички наемодатели, а втората се определяла след окончателните разчети и в зависимост от приноса на кооператорите, като се давала за лоялност. Въззивният съд е приел, че съгласно цитираното експертно заключение за стопанската 2021/2022 г. в кооперацията е била съставена ведомост за начислена и изплатена рента по 100 лв./дка – първа част; наред с това са съставени три списъка на собственици, получаващи рента – втора част, съответно по 60 лв./дка, по 80 лв./дка и по 100 лв./дка, като името на ищцата е записано във втория списък на собствениците с по 80 лв./дка и задълженията за рента са осчетоводени с едно общо записване. Въззивният съд е установил от събраните писмени доказателства, че: между страните е сключен договор за наем на земеделската земя и за следващата стопанска 2022/2023 г., като условията по него съвпадат с тези по процесния договор; на 31.03.2023 г. между ищцата и Кооперация „Черно море – Б.“ е сключен договор за аренда на земеделската земя, предмет на процесния договор, за срок от 10 стопански години; с решение на общото събрание на ответната кооперация от 22.04.2023 г. ищцата е освободена като член на кооперацията с оглед подадено от нея уведомление за напускане. При тази фактическа установеност в обжалваното въззивно решение е прието, че със сключване на процесния договор за наем ответната кооперация е поела задължението да плаща наемна цена в размер, съответстващ на 30 % от получената продукция от предоставената за временно ползване от ищцата земеделска земя от 241, 002 дка, който възлиза общо на 24 420, 73 лв. Въззивният съд е счел, че няма основание да се приеме, че наемното възнаграждение по договора се дължи в по-голям от този размер. Изтъкнал е, че в договора страните не са препратили към решение на управителния съвет на кооперацията за определяне размера на паричното задължение на наемателя или към качеството на наемодателката на член-кооператор. Изяснил е, дори и когато наемодателят е член-кооператор, отдаването на земеделската земя за ползване от кооперацията се извършва по силата на сключения договор – за наем, за аренда или за съвместно обработване и правата и задълженията на страните по него се уреждат според клаузите на конкретния договор. Счел е за неоснователно твърдението на ищцата, че договорът е бил изменен от страните с конклудентни действия в частта за уговорената наемна цена чрез включване на втори формиращ размера компонент, определен с решение на управителния съвет на кооперацията. Изтъкнал е, че чрез конклудентни действия могат да се осъществяват само волеизявления, за които не се изисква писмена форма, а в конкретния случай страните са сключили писмен договор и са се съгласили той да може да бъде изменян по тяхно съгласие само писмено. В решението е подчертано, че твърдение за писмено изменение на договора по делото ищцата не е навела. В мотивите на решението съдът е изтъкнал, че кооперацията е извършвала плащания по своя преценка и с цел да стимулира собствениците на земеделски земи да продължат и в следващи години да ги предоставят за обработване на кооперацията, а не на други организации, но тези плащания не са в изпълнение на задължение по сключените договори за наем. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. По материалноправните въпроси по т. 1 и т. 2 от изложението на касационната жалбоподателка относно приложението на критериите на чл. 20 ЗЗД е формирана практика на ВКС, намерила израз в посочените в изложението решения, както и в известните на състава решение № 89 от 17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г., II т. о., решение № 167 по т. д. № 666/2010 г., I т. о., решение № 81 от 7.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г., I т. о., решение № 115 от 1.11.2010 г. по т. д. № 939/2009 г., I т. о., решение № 54 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г., IV г. о., решение № 16 от 28.02.2013 г. по т. д. № 218/2012 г., II т. о., решение № 67 от 30.07.2014 г. по т. д. № 1843/2013 г., II т. о., решение № 150 от 22.12.2016 г. по т. д. № 1704/2015 г., I т. о. и др. В тях е застъпено последователно поддържаното от ВКС становище, че на тълкуване според критериите на чл. 20 ЗЗД подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици; тълкуването се извършва съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите; прилагането на критериите на чл. 20 ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността; не може по пътя на тълкуването да бъдат изменени поетите с договора задължения или пък да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. В конкретния случай, за да формира решаващите си изводи относно договорената наемна цена по обвързващия страните договор, въззивният съд е приложил уговорката по сделката, според която дължимият наем се определя в размер на 30 % от получената продукция от предоставената за временно ползване земеделска земя. Изразено е разбиране, че се касае до определяема наемна цена, която е в зависимост от произведената от кооперацията продукция и нейната реализация. Решаващият състав е анализирал цялостното съдържание на договора за наем, за да заключи, че в него не е обективирано съгласие за определяне на размера на наема по различен от установения в обсъдената уговорка начин, като липсва и препращане към решение на управителния съвет на ответната кооперация относно определяне на размера на паричното й задължение за наемна цена. В., ищцата касатор в настоящото производство не се е позовавала на такова препращане, като е поддържала, че след сключване на договора същият е бил изменен в частта досежно наемната цена чрез включване на втори компонент във формирането на нейния размер, определен с решение на управителния съвет на кооперацията. Релевирани са доводи за изменение, извършено с конклудентни действия, каквито съставлявали решението на управителния съвет на кооперацията за плащане на рента от 180 лв./дка, включването на ищцата в списък на собствениците за второ плащане по 80 лв./дка и осчетоводяването от кооперацията на задълженията за рента и конкретно на задължението за второто плащане към ищцата. Съдът не е споделил тези доводи, като се е позовал на клаузата от договора на страните, че същият може да бъде изменен само по тяхно взаимно съгласие, изразено писмено. Подчертал е, че решенията на управителния съвет на ответната кооперация, извършените от нея счетоводни записвания, както и извършените в предходни години плащания на ищцата по сключени други едногодишни договори, а още по-малко извършените от кооперацията плащания на други нейни наемодатели не могат да обосноват друг извод относно съвпадащата воля на страните досежно дължимата по договора наемна цена. Доколкото решаващите изводи на съда са направени при приложение на обективирана в процесния договор за наем клауза, относно чието съдържание между страните не е бил налице спор, и след съобразяване твърденията на ищцата за изменението на тази клауза и преценка на фактическия и доказателствен материал по делото във връзка с тези твърдения не би могло да се приеме, че въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС относно критериите за тълкуване на договорите по чл. 20 ЗЗД. Правилността на изводите на въззивния съд досежно размера на дължимата по процесния договор наемна цена не би могла да бъде предмет на контрол в производството по чл. 288 ГПК. Останалите въпроси, въведени с изложението на касационната жалбоподателка, не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са с обуславящ решаващите мотиви на въззивния съд характер. Въпросът по т. 3, който се отнася до възможността наемната цена по договор за наем на земеделска земя да бъде уговорена с писмен договор и с конклудентни действия – добавка, гласувана и изплащана по решение на управителния съвет на кооперацията наемател и приемана от наемодателите, не съответства на доводите на ищцата за изменение на клаузата за размера на наемната цена по процесния договор с конклудентни действия, обсъдено по повод предходния въпрос. С оглед на това посочената възможност не е била предмет на обсъждане в атакуваното решение, в което е подчертано, че изменението на процесния договор е допустимо само по взаимно съгласие на страните, обективирано писмено. Четвъртият въпрос от изложението на основанията за достъп до касация е фактологично обусловен и няма характера на правен въпрос, поради което с него също не е обосновано общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Що се отнася до въпросите, въведени с т. 5, то те подобно на въпроса по т. 3 не кореспондират с твърденията на ищцата и отразяват нейна теза, която не е била възприета от съда с обжалвания акт – за уговорена добавка над наемната цена по писмения договор с конклудентни действия /поредица от решения на управителния съвет за изплащане на добавката в предходни години и приемане на тази добавка/, която неоснователно е отменена от ответната кооперация поради отказ на ищцата да сключи договор за следваща стопанска година. Същевременно, касационната жалбоподателка не е обосновала и въведеното по отношение на обсъжданите въпроси допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК намира приложение в случаите, когато е посочена непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд, както и когато е създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или е налице непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна или на осъвременяване с оглед промяна в законодателството или в обществените условия. Касационната жалбоподателка не е навеждала доводи за съществуване на някоя от изяснените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а се е позовала на него само бланкетно. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд - Добрич. С оглед този резултат на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 511, 29 евро /с левова равностойност 1000 лв./ Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение