Определение № 4937 от 30.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2006/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Е. И. Г. и на Н. Я. К. срещу въззивно решение на Варненски апелативен съд № 170 от 06.11.2024 г. по гр.д.№ 255/ 2024 г., с което е потвърдено решение на Варненски окръжен съд по гр.д.№ 1675/ 2023 г. и по този начин е призната за относително недействителна по отношение на Д. Й. Д. сделката, обектвирана в нотариален акт № 178, том V, рег.№ 12942, н.д.№ 956 от 2019 г. на нотариус рег.№ *, вписан в АВп вх. рег. 27900 от 2019 год., акт № 106, том LХXVII, дело № 16881/ 2019 г., сключен на 22.10.2019 г., с която Е. И. Г. дарила на внучка си Н. Я. К., действаща със съгласието на своята майка и законен представител М. Р. Р., следния свой недвижим имот: ателие № 2, с ид.№ *.*.*.*.*, находящ се в [населено място], р-н П., [улица], вх.1, ет.4, състоящо се от входно антре, две стаи, килер, санитарен възел и тераса, със застроена площ 78,61 кв.м., ведно с прилежащите му изба № 5 с площ 1,33 кв.м., 20 кв.м. ид.ч. от ПИ с ид.№ *.*.*, целият с площ 1981 кв.м., от които 15 кв.м. ид части съответстват на външно паркомясто № 1 при граници: вх.№ 1 и външно паркомясто № 2 съгласно договор за разпределение правото на ползване рег.№ 1805/ 14.04.2009 г. на нотариус, рег.№ *, като е запазила на дъщеря си М. Р. Р. право на ползване върху дарените имоти и е разпределена отговорността за разноските по делото. Жалбоподателките претендират въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол като очевидно неправилно вследствие допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и от двете съдебни инстанции. Първата инстанция квалифицирала предявения иск по чл.135 ал.3 ЗЗД, а постановила решението си по иск с правно основание чл.135 ЗЗД без уточнение в коя от двете хипотези на чл. 135 – ал.1 или ал.3. Оспорване на ответника К. за антидатиране на договора за поръчка между ищеца и ответницата Г. не било допуснато пред нея. Втората съдебна инстанция променила правната квалификация на предявения иск от чл.135 ал.3 ЗЗД на чл.135 ал.1 ЗЗД и приела за основателно оспорването на датата на сключване на договора за поръчка, но не дала дължимите указания по разпределение на доказателствената тежест и ангажиране на съответни доказателства. Това съществено нарушило правото на защита ответниците, които до постановяване на решението от въззивната инстанция се защитавали срещу иск с правно основание чл.135 ал.3 ЗЗД. Тези процесуални нарушения водели и до очевидна неправилност на обжалваното решение. В случай, че съдът не приеме наличие на очевидна неправилност, молят касационното обжалване да бъде допуснато по въпроса „за правомощията на въззивния съд при оплакване във въззивната жалба за допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения, изразяващи се в постановяване на съдебен акт по иск с различна правна квалификация от тази, дадена с доклада на делото и оставено без разглеждане на допустимо оспорване и дължи ли въззивният съд даване на указания относно възможността да се предприемат процесуални действия по посочване на относими доказателства, които са пропуснали да се съберат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота, грешка или неточност на доклада и дадените указания“. Според жалбоподателките въззивното решение по този въпрос противоречи на т. 2 на ТР № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС и трайната практика на ВКС по отделни дела. Ответната страна Д. Д. оспорва жалбите като поддържа, че формулираният правен въпрос не е от значение за изхода по конкретното дело, а за правилността на обжалваното решение. Счита, че не е обосновано и твърдението за очевидна неправилност на това решение, а въззивният съд е изпълнил задължението си да го постанови след обсъждане на доводите и възраженията на страните и преценка на всички ангажирани доказателства. Поддържа, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, а при условията на евентуалност излага съображения за правилност на обжалвания акт. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да постанови акта си, въззивният съд приел, че с договор за дарение от 22.10.2019 г. ответницата Е. Г. е дарила на своята внучка – ответницата Н. К. - процесния недвижим имот. След сключване на тази сделка, с влязло в сила на 26.05.2023 г. решение 432/ 06.04.2023 г. по в.гр.д.№ 250/ 2023 г. на Варненски окръжен съд, е прието за установено в отношенията между ищеца и ответницата Е. Г., че последната му дължи сумата 5 000 евро, представляваща подлежаща на връщане сума по сключен между тях договор за поръчка от 28.03.2018 г., развален поради неизпълнение на договорните задължения от страна на Е. И. Г., ведно със законната лихва върху главницата от 03.08.2021 г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 11354/ 2021 г. на Варненски районен съд. Ищецът се явявал кредитор на прехвърлителката Е. Г., което му качество било установено със сила на пресъдено нещо с влязлото в сила решение. Съдът отхвърлил доводите на ответниците, че признатото с решението вземане е възникнало от датата на влизането на съдебното решение в сила, евентуално с изявлението за разваляне на договора, обективирано в исковата молба. Основанието за възникване на вземането било неизпълнението от страна на Е. Г. на сключения между нея и Д. Д. договор за поръчка от 28.03.2018 г., с който Е. Г. се задължила в срок до 30.05.2018 г. да извърши действия по „узаконяване и нанасяне в КККР на сграда“ в собствен на възложителя Д. имот срещу уговорено възнаграждение в размер от 5 000 евро, платено при сключване на договора. С неизпълнението на задължението на Г. за кредитора й Д. възникнало правото да иска разваляне на сключения договор, което пораждало и задължение за всяка една от страните да върне полученото по него. Разпоредителната сделка от длъжника Е. Г. била извършена след възникване на вземането на кредитора Д., поради което приложима била разпоредбата на чл.135 ал.1 ЗЗД, не на ал.3. Прилагането на вярната правна норма от първостепенния съд, вместо посочената първоначална правна квалификация в определението му по чл.140 ГПК и разпределена доказателствена тежест съобразно нея, не нарушило правото на защита на страните. Съдът отхвърлил довода на ответницата К., че договорът между другата ответница Г. и ищеца Д. бил антидатиран с оглед целите на процеса. Посочил, че К. не била обвързана от силата на пресъдено нещо на решението, установяващо вземането на ищеца срещу ответницата Г. и че възражението е допустимо. Договорът имал достоверна дата от 25.10.2021 г., но от материалите по приложеното дело било видно, че към месец ноември 2019 г. между Д. и Г. вече били водени разговори, че към този момент е налице пълно неизпълнение на поетите от последната ангажименти. Самата Г. не оспорвала обстоятелството, че договорът бил сключен на вписаната в него дата. Не било установено и наличието на други облигационни отношения между Д. и Г., а всички тези обстоятелства сочели на извод, че към 22.10.2019 г. между Д. и Г. е съществувала облигационна връзка и е било налице неизпълнение на поетото от Г. задължение. Предвид безвъзмездния характер на разпореждането, знанието на приобретателката и родствената й връзка с праводателката й били без значение. Налице били всички изискуеми се предпоставки от фактическия състав на чл.135 ал.1 ЗЗД, обуславящи основателност на предявения иск – вземане на ищеца, извършено безвъзмездно разпореждане с имущество на длъжника, което уврежда кредитора и знание у длъжника за това. При тези мотиви на инстанцията по същество формулираният от жалбоподателките правен въпрос обуславя обжалваното решение, но той е разрешен в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС. Съобразено е, че въззивната инстанция прави собствени правни и фактически изводи, въз основа на които преценява основателността на иска. Като съд по съществото на спора не обсъжда правилността на фактическите и правни констатации на първоинстанционния съд, а само съпоставя своето заключение по материалния спор с това на по-нисшата по степен съдебна инстанция, като прилага и относимата материалноправна норма към конкретния спор. Следователно въззивният съд може да преквалифицира претенцията и сам, защото става реч за нарушение на материален закон и да се произнесе съобразно приложимата правна норма, ако намери, че първоинстанционният съд е сгрешил /решение № 107/ 13.08.2018 г. по гр.д.№ 2446/ 2017 г., ІV г.о./. По аргумент от по-силното основание когато не се налага преквалификация на спорното право от въззивния съд, а до грешното му квалифициране в доклада на първоинстанционния съд, но при правилно определени релевантни факти и разпределена доказателствена тежест, въззивният съд не дължи отправяне на указания до страните. В този случай грешката в доклада не накърнява процесуалните им права. Въззивният съд е длъжен да даде на страните указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и да им укаже необходимостта да ангажират съответни доказателства само когато прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти. В конкретния случай въззивният съд е приел, че на страните са били дадени от първата инстанция точни указания относно подлежащите на доказване факти, макар при неправилна квалификация на спорното право в доклада й, като се е произнесъл именно по тези факти. Затова по поставения от жалбоподателките въпрос касационно обжалване не следва да бъде допуснато. То не следва да бъде допуснато и по твърденията за очевидна неправилност на обжалвания акт. Такава неправилност жалбоподателките извеждат именно от неправилното разрешаване на релевирания правен въпрос. След като този въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с установената практика, не е възможно актът му да се окачестви като очевидно неправилен. По тези съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 и 2 ГПК и