Определение № 325 от 09.11.2012 г. на ВКС по д. № 734/2012 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на М. И. и И. П. срещу въззивното решение на Окръжен съд Ямбол/ОС/ по гр.д. №85/12 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното решение е уважен насрещният иск на М. А. срещу касаторите с пр. осн. чл.74 от ЗС – за сумите от съответно 5 378 лв. и 1 344 лв. - стойност на подобренията, направени от ищцата в прехвърления й от ответниците / сега касатори/ срещу задължение за гледане и издръжка недвижим имот, след развалянето на този договор с влязлата в сила част от решението по делото. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК, но е допустима само срещу въззивното решение, постановено по иска срещу касаторката М. И., с цена над 5000 лв. Искът срещу касатора Ив. П. е с цена под 5000 лв. и в частта по него въззивното решение не подлежи на касационно обжалване – чл.280, ал.2 от ГПК. За допускане на обжалването касаторката се позовава на чл.280, ал.1,т.3 от ГПК. Поставя като значими за спора и за точното прилагане на закона и развитието на правото въпросите: по кои правила- за добросъвестно или за недобросъвестно владение, следва да се уредят отношенията на страните по разваления договор за подобренията в имота, когато длъжникът виновно не е изпълнявал задължението си за гледане и издръжка; може ли при липса на твърдение за дарствени намерения от страната, предоставила парични средства, да се приеме, че това е основанието за предаването им. Първият от въпросите не е от значение за спора, за което е възразила и ответницата по жалба – първоинстанционният съд е приел, че ищцата е с качеството на недобросъвестен владелец и има право на по –малката сума измежду сумата на направените разноски и тази, с която се е увеличила стойността на имота. В. съд е потвърдил решението, поради липса на жалба от ищцата, на която е присъдена по-малката сума. Вторият въпрос е от съществото на спора – въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел за установено твърдението на ищцата, че вложените от ответницата по банковата сметка на ищцата / страните са баба и внучка/ суми са й дарени, а не дадени й за ремонт на имота. Поставеният въпрос е за обосноваността на тези изводи - основание по чл.281,т.3 от ГПК, за което ВКС не се произнася в това производство – ТР №1/19.02.10 г.. Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.