Определение № 2442 от 30.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 247/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба и по частна касационна жалба от Х. М. Б., ЕГН: [ЕГН] лично и като наследник на С. М. Б., ЕГН: [ЕГН], Хава С. М., ЕГН: [ЕГН], Ф. С. Б., ЕГН: [ЕГН], С. М. Б., ЕГН: [ЕГН] и Х. М. Б., ЕГН: [ЕГН], последните четирима като наследници на починалия в хода на процеса С. М. Б., ЕГН: [ЕГН], конституирани в процеса като страни на негово място с определение № 2703 от 23.10.2024 г. по в.гр.д. № 2622/2023 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав, всички със съдебен адрес в [населено място], чрез процесуален представител адвокат П. К..

С касационната жалба е обжалвано въззивно решение № 919 от 07.08.2024 г. по в.гр.д. № 2622/2023 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав, с което се потвърждава решение № 900254 от 12.05.2023 г., поправено с решение № 900370 от 17.07.2023 г., постановени по гр.д. № 119/2020 г. на Окръжен съд - Благоевград, ГО, 4 състав в обжалваните отхвърлителни части по предявените от С. М. Б. и Х. М. Б. против ЗК „Лев Инс“ АД искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, вр. с чл. 45 ЗЗД, ведно със законната лихва. С първоинстанционното решение e осъдено ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място] да заплати на С. М. Б. и Х. М. Б. по 140 000 лв. на всеки, предявени като частични в размери от по 170 000 лв., като част от по 190 000 лв. за всеки ищец, представляващи обезщетение за причинената смърт на сина им М. С. Б., в резултат на ПТП от 19.06.2019 г., ведно със законната лихва от 02.01.2020 г. до окончателното изплащане и са отхвърлени като неоснователни исковете над уважените размери до предявените 170000 лв., като частични от по 190 000 лв. за всеки ищец. С първоинстанционното решение е осъдено ЗК „Лев Инс“ АД да заплати на адвокат П. К. от АК - София, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство на двамата ищци в размер на 5 196 лв. с ДДС, съобразно уважената част от исковете.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност, необоснованост и очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, в частта, с която исковете за сумата над 140 000 лв. до 170 000 лв., частични искове от по 190 000 лв. за всеки един от двамата ищци - С. М. Б. и Х. М. Б. - главница за всеки един от ищците, са отхвърлени. Моли се за отмяна на въззивния съдебен акт в атакуваната му част и решаване на спора по същество, като бъдат присъдени по още 30 000 лв. на всеки един от двамата ищци за причинени неимуществени вреди от смъртта на техния син, ведно със законната лихва върху сумите от 02.10.2020 г. до окончателното им изплащане. Претендира се определяне на адвокатско възнаграждение съгласно чл. 38, ал.1, т. 2 ЗА, заедно с начислен ДДС. Прави се изрично възражение за недължимост, евентуално за прекомерност на разноските на ответника.

Твърди се, че обжалваното решение е постановено при грубо нарушение на процесуалните и материалните нормативни разпоредби, а в случая и на морала, при определяне размера на обезщетението. Сочи се, че неправилно е приложен принципът на справедливост. Според касаторите изводът на съда, мотивирал го да отхвърли претенциите от уважените 140 000 лв. до предявения размер от 170 000 лв. за всеки един от двамата ищци е неправилен поради несъобразяване с икономическата обстановка, инфлацията и средната заплата, както и нивата на застрахователното покритие. Касаторите излагат съображения, че съдът не е съобразил горепосочените критерии, в какъвто смисъл е установената съдебна практика, като е присъдил обезщетения в занижени размери, съизмерими с обезщетенията, присъждани от съда преди 5-10 години.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулират се следните въпроси, които според касаторите са от значение за изхода на делото:

1/ „За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните изисквания, въведени с ППВС № 4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги оцени адекватно и в тяхната съвкупност, и обоснове точен паричен еквивалент на търпените неимуществени вреди?“

По този въпрос се твърди противоречие с ППВС № 4/1968 г. и цитираната в изложението съдебна практика, поради което според касаторите е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

2/ „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят и как се оценяват и съобразяват, при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, конкретизиран във връзка с конкретното дело и сочената съдебна практика, както следва:

• Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания от ищците и настъпили последици, и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите?;

• Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика - ППВС 4/68г.?“

Според касаторите по така конкретизираните въпроси решението противоречи на решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на II т.о., ВКС, решение № 104/25.07.2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на I т.о., ВКС, решение № 28/09.04.2014 г. по т.д. № 1948/2013 г. на II т.о., ВКС, което е предпоставка за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК. Като допълнително основание се сочи и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

3/ „Длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди, и да се позове на събраните по делото доказателства, задължителната им преценка в тяхната съвкупност и значимост?“

Според касаторите по този въпрос решението е постановено в нарушение на задължителното ППВС 4/68 г. и е в противоречие и с решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012г. на II т.о., ВКС, решение № 104/25.07.2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на I т.о., ВКС, решение № 88/09.07.2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на II т.о., ВКС.

4/ „Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите?“

Твърди се, че този въпрос е от изключително значение за правилно решаване на делото, като е решен в противоречие със следната съдебна практика: решение № 124/11.11.2010 г. по т.д. № 708/2009 г. на II т.о., ВКС, решение № 88/17.06.2014 г. по т.д. № 2974/2013 г. на II т.о., ВКС, решение № 177/27.10.2009 г. по т.д. № 14/2009 г. на II т.о., ВКС, решение № 1/05.02.19 г. по т.д. № 1002/2017 г. на I т.о., ВКС - предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.

5/ „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и тези условия към 2019 г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива, присъждани за събития години преди това и след това?

Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия?

Общественото разбиране за справедливост през последните 3-4 години и конкретно през 2019 г. предпоставя ли присъждане на значително по-ниски обезщетения от присъжданите преди?

Нарушен ли е принципът на справедливост при определяне на обезщетения в много по-нисък размер /в случая 100 % по-нисък/ от определени такива за напълно аналогични случаи, но при лимит 10-30 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия - освен ако към средата на 2019 г. няма някакви специфични изисквания и има ли такива?“

Сочи се, че по тези въпроси обжалваното решение е постановено в пълно отклонение от установените в ППВС № 4/23.12.1968 г. критерии и постоянната практика, обективирана в решение № 1/26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 23/25.03.2014 г. по т.д. № 1154/2013 г. на II т.о., ВКС, решение № 157/28.10.2014 г. по т.д. № 3040/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 94/24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г. на ВКС, I т.о., решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на II т.о., ВКС /относно съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението период/. Според изложеното поставените въпроси са от значение за изхода на делото и с оглед на гореизложеното е налице касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

6/ „Критериите на чл. 52 ЗЗД и икономическата конюнктура в страната към датата на ПТП - м. юни 2019 г. обосновават ли намаляването на обезщетенията?“

Счита се, че по този въпрос са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Изтъква се, че въпросът е пряко относим към изхода на делото, защото това са основанията на съда за определяне размера на обезщетенията и частичното уважаване на претенциите, поради което трябва да се отговори, дали правилно съдът се е позовал и е ценил тези критерии, а предвид, че такива не са въведени да се ценят като обосноваващи намаляване на обезщетенията, въпросът е от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото. Допълва се и наличието на противоречие с ППВС № 4/68 г., решение № 193/06.12.2017 г. по гр. д. № 60137/2016 г. на IV г.о., ВКС, решение № 169/14.11.2023 г. по гр. д. № 4809/2022 г. на I г.о., ВКС, решение №1/05.02.2019 г. по т.д. № 1002/2018 г. на I т.о., ВКС, решение № 851/16.05.11 г. по гр.д. № 968/10 г. на II СА, решение № 66/29.05.2017 г. по т.д. № 1464/2016 г. на II т.о., ВКС, решение № 78/07.05.2013 г. по т.д. № 490/2012 г. на II т.о., ВКС, решение № 215/ 03.02.2017 г. по т.д. № 2908/2015 г. на I т.о., ВКС.

Ответникът по касация в депозиран писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК по същество оспорва касационната жалба като неоснователна, претендира разноски и оспорва разноските на касаторите.

Частната касационна жалба е подадена от процесуалния представител на касаторите срещу частта от въззивното решение, имаща характер на определение, с което е оставена без уважение частна жалба от С. М. Б. и Х. М. Б. против определение № 900369 от 17.07.2023 г. по гр. д. № 119/2020 г. на Окръжен съд - Благоевград, ГО, 4 състав, с което първоинстанционният съд е отхвърлил искането им за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, присъдени на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.

Оплакванията на жалбоподателите са за неправилност на въззивния съдебен акт в обжалваната му част. Претендира се отмяната му и присъждането на допълнително сумата от 17 337,60 лв. - адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство на ищците пред първата инстанция. Твърди се, че неправилно е бил изчислен размерът на дължимото възнаграждение от страна на съда, като е било определено, че дължимият адвокатски хонорар за осъществената безплатна адвокатска помощ възлиза на сумата от 5 196 лв. с ДДС, вместо 22 533,60 лв. с ДДС, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 за МРАВ. Излагат се твърдения, че за да постанови решението си в частта за разноски съдът неправилно е приел, че следва адвокатският хонорар да бъде намален, съобразявайки решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С- 438/2022 г., въпреки че такова възражение не е било направено от застрахователя. Изтъква се, че в случая няма сключен договор между адвокат и клиент, по силата на който адвокатът да се е съгласил да осъществява представителство, като получи адвокатско възнаграждение в размер, по-нисък от определените в НМРАВ, поради което и не е нарушена свободата на договаряне и конкуренция, в какъвто смисъл е соченото решение на СЕС. Подчертава се, че процесуалният представител на ищците е извършил всички необходими действия във връзка със защита на техните правата и законни интереси, а самото дело се отличава по своя характер с правна и фактическа сложност.

Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 280, ал.1 ГПК жалбоподателите формулират следните въпроси, които според тях са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата воля на съда:

1/ „Когато правната и фактическа сложност се определя от спор по всички въпроси, следва ли съдът - като ориентир за присъждане и намаляване на адвокатски хонорар по редакцията на НМРАВ от бр. 88/ 04.11.2022 г. на ДВ, влязла в сила на 08.11.2023 г.- да приема и прилага разпоредбите на Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/2022 г.?“

2/ „Следва ли адвокатският хонорар да бъде намален, съобразявайки решение на СЕС от 25.01.2024 г., постановено по дело № С-438/2022 г., въпреки че няма направено такова възражение от страна на ответника?“

3/ „Приложими ли са разпоредбите на актуалната към датата на приключване на устните състезания редакция на НМРАВ, издадена на осн. чл. 36 от ЗА, при определяне на адвокатски хонорар на осн. чл. 38 от ЗА /при оказана безплатна правна помощ/ и текста на ал. 2 /“Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати.“/ и в кои случаи съдът не е обвързан от разпоредбите на наредбата във връзка с постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г., по дело № С-438/2022 г.?“

4/ „При определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в случай на предявени два субективно съединени иска, следва ли съдът да присъди адвокатско възнаграждение за всеки един от предявените и уважени искове?“

С оглед на гореформулираните въпроси жалбоподателите считат, че ако бъдат дадени отговори по тях, то те ще имат значение за точното прилагане на закона и развитие на правото.

Насрещната страна по делото в писмено становище оспорва основателността на подадената частна касационна жалба. Заедно с отговора ЗК „Лев инс“ АД е подал т.нар. от него „насрещна частна жалба“ с вх. № 24816/01.2024 г., с която се иска изменение на решението на Софийски апелативен съд в частта, касаеща присъденото адвокатско възнаграждение в размер на 5 196 лв. за двете съдебни инстанции, като иска намаляването му до размер от 405 лв., съобразно Наредба за заплащането на правната помощ, в сила от 01.01.2006 г., приета с ПМС № 4 от 06.01.2006 г., с оглед изхода на спора.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

По касационната жалба:

Същата е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК.

За да постанови обжалвания съдебен акт, съставът на Софийски апелативен съд е посочил, че първоинстанционното решение, като необжалвано, е влязло в сила в осъдителните му части, с които ЗК „Лев Инс“ АД е било осъдено да заплати на двамата ищци - С. М. Б. и Х. М. Б., обезщетение за неимуществени вреди в размер на по 140 000 лв. за всеки един от тях. Според Софийски апелативен съд спорът на страните пред въззивната инстанция обхваща въпросите за правилното приложение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и на чл. 429, ал. 3 КЗ.

С оглед възраженията на ищците за нарушение на чл. 52 ЗЗД, за установяване на претърпените от тях неимуществени вреди въззивният съд изцяло е възприел показанията на свидетелите, дадени пред първоинстанционния съд, тъй като същите, като близки роднини на семейството на ищците, са били очевидци на взаимоотношенията между членовете на семейството преди и след трагедията.

С оглед на размера на обезщетението, което следва да бъде заплатено на ищците от застрахователя, съдът е посочил, че съгласно чл. 52 ЗЗД той следва да бъде определен по справедливост, като съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. Съдът е уточнил, че понятието „справедливост” е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. За конкретния случай, от съвкупната преценка на обсъдените гласни доказателства, съдът е приел за установено, че между ищците и починалия техен син са съществували пълноценни взаимоотношения на обич и привързаност. Били са сплотено и весело семейство, живеели са в една къща. М. е работил и много е помагал на родителите си. Ищците са се осланяли на неговата подкрепа и опора за своите старини. Със смъртта на своя син ищците са загубили житейската си адекватност, емоционалният им свят е бил променен, а радостите и надеждите - прекършени. Трагедията, която е сполетяла ищците, е променила изцяло техния живот - вече не се веселели както преди, били тъжни и унили, спомняйки си за сина си, плачели неутешимо. Съдът е отчел, че починалият е бил в работоспособна възраст /44 г./, работел е не само на държавна работа, но изцяло е поддържал семейната къща, бил е много грижовен към своите родители и ги уважавал. Съдебният състав е отчел и възрастта на родителите му /към онзи момент 74 г. и 78 г./, но единствено в аспекта на обстоятелството, че родителите като хора на възраст са разчитали на своя син за старините си, те са били в невъзможност - физически и психически сами да се справят, дори ремонтът на семейната къща е останал недовършен, поради смъртта на техния син. Според съда скръбта по сина им не е преодоляна и ще съпътства дните им завинаги, тъй като загубата на дете е най-тежката за един родител.

Преценявайки конкретните обстоятелства за случая- отношенията между починалия и родителите му, болезненото преживяване на загубата му, начина на настъпване на смъртта, шокът, който безспорно са преживели родителите, научавайки трагичната вест, както и икономическите условия в страната към датата на процесното произшествие, намиращи отражение и в нивата на застрахователно покритие, съставът на Софийски апелативен съд е заключил, че справедливо обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от всеки от двамата ищци, представлява сумата от по 140 000 лв. Съдът е аргументирал преценката си със съществувалата към релевантния за спора момент - месец юни 2019 г., икономическа обстановка в страната, ориентир за която са както официално оповестените статистически данни за средна работна заплата, инфлация и пр., така и нормативно установените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди при застраховка „Гражданска отговорност“ /макар според съда последните да не се явяват самостоятелен критерий/, поради което е отхвърлил до пълните предявени размери исковите претенции, респ. жалбата на ищците. Обстоятелството, че починалият е имал отделно семейство, в случая не е било мотив за въззивния съд да присъди по-ниско обезщетение, тъй като по делото по безспорен начин е било установено, че между родители и син е съществувала силна връзка, изпълнена с уважение, грижа и подкрепа. Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на жалбоподателите - ищци, че присъденото обезщетение е било присъдено в занижен размер. Съдът е приел и за необосновано възражението на жалбоподателите, че размерът на обезщетението следва да се завиши, с оглед на факта, че след катастрофата ищцата е започнала да има проблеми с краката, а ищецът - със сърцето. Въззивният съд е отчел, че липсват доказателства тези две твърдени заболявания да са в причинна връзка с катастрофата, в която е загинал синът им. Според съда така определеното обезщетение се явява адекватно и възмездяващо страданията на ищците, отчитайки техния непреодолим и пожизнен характер, както и влошеното им психоемоционално състояние, при съобразяване и практиката на съда в други подобни случаи.

С оглед на изложеното въззивният съд е заключил, че въззивната жалба на въззивниците - ищци е неоснователна, а първоинстанционното решение в обжалваните отхвърлителни части на исковете по чл. 432, ал. 1 КЗ във вр. с чл. 45 ЗЗД, ведно със законната лихва, следва да бъде потвърдено.

По релевираното във въззивната жалба възражение на жалбоподателите относно началната дата, от която се дължи законната лихва за забава върху определените по справедливост обезщетения, въззивният съд е посочил, че доколкото в обжалваното решение липсва отхвърлителен диспозитив по отношение на този иск и не е проведено производство по чл. 250 ГПК, то въззивният състав не би могъл да разгледа този довод.

По частната касационна жалба:

Същата, като подадена от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 ГПК, е допустима.

За да постанови съдебния акт в обжалваната му част, Софийски апелативен съд е отбелязал, че в първоинстанционното производство ищците – жалбоподатели, са били защитавани от адвокат К., на основание договор за предоставяне на адвокатската помощ безплатно на материално затруднено лице, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Съдът е уточнил, че съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, дължимо от насрещната страна в размер, определен от съда и не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА. На следващо място обаче Софийски апелативен съд се е позовал на задължителното за националните съдилища решение по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което при определяне на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗА съдът не е обвързан от размерите в Наредба № 1/2004 г., защото такава обвързаност нарушава забраната по чл. 101, §1 ДФЕС в смисъла, разяснен от СЕС. С оглед на това въззивният съдебен състав е съобразил размера на дължимото адвокатско възнаграждение не с действащата редакция на чл. 7, ал. 2, т. 5 НМРАВ, а с действителната фактическа и правна сложност на спора, обема на извършената работа и размера на защитения интерес. Така мотивиран, въззивният съд е преценил, че сумата от 5 196 лв. с ДДС е достатъчна да овъзмезди труда на адвоката, изготвил искова молба и участвал в две съдебни заседания, с оглед на факт, че делото не се отличава с правна и фактическа сложност. С оглед на гореизложеното, Софийски апелативен съд е оставил без уважение частната жалба срещу определението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлена молбата за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, като го е потвърдил.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд решение и в двете му обжалвани чести.

По касационната жалба:

В частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част по исковете с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, въззивното решение не е очевидно неправилно, както това се твърди в самата касационна жалба.

В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В конкретният процесен случай в обосноваване твърденията си за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, касаторите излагат оплаквания, относими изцяло към правилността на въззивния съдебен акт, като основание за касирането му по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК, но не и към очевидната неправилност, законоуредена като основание за допускане на касационно обжалване в чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. При прочит на обжалваното съдебно решение, в рамките на правомощията си по чл. 288 от ГПК, настоящият касационен състав не намира, че въззивното решение, като единство от диспозитив и мотиви, разкрива белезите на очевидна неправилност, установени в практиката на ВКС и изложени по-горе. Поради изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Не са налице претендираните основания за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Поставените от касаторите въпроси /с изключение на петия такъв в частите му досежно конкретните, подлежащи на преценка, обективни условия през 2019 г., в която същият е относим към правилността на решението, доколкото отговорът му зависи изцяло от установените по делото обстоятелства от фактическа страна/, са правни и принципно годни да послужат като общо основание за допускане на касационно обжалване, като относими към задължението на въззивния съд, като инстанция по съществото на спора, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, да го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда, а конкретно в случаите като процесния – да съобрази и установените в практиката /задължителна за съдилищата такава на ВС и ВКС/, и казуалната на ВКС, критерии за определянето на справедлив размер на процесното обезщетение.

По отношение на тези въпроси на касаторите обаче не е налице поддържаният допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По отношение задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според същата, обективирана в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., доразвиващото го № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година и формирана въз основа на тях казуална практика на касационната съдебна инстанция, обективирана примерно, но не само в определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр.д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г.о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о. и други, изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните, и подкрепящите ги доказателства, не следва да се абсолютизира. Същото следва да е изпълнено в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото, и подкрепящите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите му по съществото на спора.

В конкретния процесен случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на въззивния съд към обжалваното му решение, частично възпроизведени и в настоящите мотиви, според касационния състав, въззивният съд в достатъчна за целите на производството степен, освен че е изпълнил императивно вменените му от процесуалния закон задължения за обсъждане твърденията на страните и доказателствата по делото, но и за нуждите на определянето на конкретен, съответстващ на обстоятелствата по делото, справедлив размер на процесното обезщетение, е съобразил както общите критерии, от които следва да се ръководи при това определяне, така и спецификите на случая, като е изложил в решението си и съответни мотиви за това. Крайните изводи на съда досежно определения размер на обезщетението за неимуществени вреди, са резултат от така извършената от съда преценка, базирана освен на общите принципи, от които съдът следва да се ръководи при това определяне, но и на конкретните обстоятелства по делото, поради което степента на възможното генерализиране на изискванията към съда в случаи, като процесния, не следва да се абсолютизира, а твърденията на касаторите в обосноваване на тези им въпроси разкриват всъщност несъгласието им с определения му краен размер на обезщетение за неимуществени вреди.

При изложеното налага се извод, че касационно обжалване на въззивното решение в частта му по съществото на спора, обжалвана от касаторите, не следва де се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПТ.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е заявено общо, без обосноваване с конкретни твърдения измежду посочените в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. и задължителни за съдилищата при преценка досежно наличието на този допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба, поради което касационно обжалване не следва да се допусне и при условията на този законов текст. Дори и да се приеме обратното, за каквото приемане няма основание, същият критерий е и неприложим в случая, при наличието на обилна и еднопосочна практика на касационната съдебна инстанция по поставените от касаторите във връзка с него въпроси, част от която е сочена и от касаторите в изложението им, и по отношение на която практика не са налице установените в т. 4 от цитираното тълкувателно решение предпоставки за изоставянето, изменението и/или актуализирането й.

По частната касационна жалба:

Вторият и четвъртият от въпросите на жалбоподателите в частта им, относима към оплакванията в частната касационна жалба, не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., доколкото заложените в тях предпоставки не са обсъждани от въззивния съд в мотивите му, съдържащи изводите на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция в тази му част, съответно – и отговорите на същите въпроси са ирелевантни за същия изход.

По отношение на първия и третия въпрос не е налице претендираният допълнителен критерий за селектиране на жалбата по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, според точния смисъл на разпоредбата, разяснен с т. 4 от посоченото тълкувателно решение, доколкото по същите въпроси е налице еднопосочна и постоянна практика на касационната съдебна инстанция, по отношение на която не е налице необходимост от промяната, изоставянето и/или актуализирането й, с оглед изменения в законодателството и обществените условия /която тук не се възпроизвежда нарочно, за да не се утежнява изложението/, и наличието на която изключва приложението по отношение на същите въпроси, на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Именуваната от подалата я страна ЗК „Лев инс“ АД „насрещна частна жалба“ с вх. № 24816/01.2024 г., съобразно съдържанието и петитума й - искане за изменение на постановеното по делото въззивно решение в частта му за разноските, има характер на молба по чл. 248 ГПК, по която компетентен да се произнесе е постановилият решението, чието изменение се иска въззивен съд, включително по отношение на това дали с оглед датата на подаването й същата е депозирана в законоустановения в процесуалния закон /чл. 248, ал. 1, предл. 1 ГПК/ срок.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение