Определение № 225 от 05.03.2010 г. на ВКС по т. д. № 144/2010 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Обжалвано е определение №ІІІ-363 от 16.12.2009г., постановено по ч.гр.дело № 577/2009г. на Бургаския окръжен съд, с което е върната частната жалба на “И” А. - София срещу разпореждането от 11.08.2009г., постановено по ч.гр.дело №5724/2009г. на Бургаския районен съд. Жалбоподателят “И” А. иска отмяна на определението като неправилно. Ответниците по частната жалба З. Ч. Г. и Ч. Г. не вземат становище по частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Частната жалба е процесуално допустима, подадена е от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. С обжалваното разпореждане Бургаският окръжен съд е приел, че разпореждането му за отстраняване на нередовностите на частната жалба е връчено на частния касатор “ИНВЕСТБАНК” АД на 30.11.2009г. и в срока до 7.12.2009г. не са отстранени. В посочения срок Б. е трябвало да представи платежно нареждане за внесена ДТ в размер на 1076.65 лв. Спорът по делото е за определяне на ДТ при обжалване на разпореждане на първоинстанционен съд, с което се оставя без уважение искане за издаване на заповед за изпълнение. Според въззивния съд ДТ се определя по чл.18, ал.1 във връзка с чл.12 от Т. за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. В частната жалба се поддържа, че при обжалване с частна жалба на разпореждане на съда се прилага чл.19 от Т., т.е. ДТ е 15 лв. Определението на въззивния съд е правилно. Съгласно чл.12 от Т. за ДТ, които се събират от съдилищата по ГПК по заявление за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист, респ. на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, какъвто е случая, се събира ДТ 2% върху интереса, но не по-малко от 25 лв. При обжалване пред въззивна инстанция се събира ДТ 50 на сто от таксата, дължима за първоинстанционното производство, върху обжалваемия интерес/ чл.18 от Т. /. В случая жалбоподателят е обжалвал отказа на районния съд да му издаде заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, поради което ДТ се определя по реда на чл.18 от Т., независимо от това, че производството се развива като частно/ чл. 418, ал.4 ГПК/. Посоченият от законодателя процесуален ред не е определящ по отношение на размера на дължимата държавна такса. Определената в чл. 19 от Т. ДТ е приложима в случаите, в които предмет на частната жалба е разпореждане на районния съд, с което поради процесуални недостатъци заявлението за издаване на заповед за изпълнение не е разгледано по същество, какъвто не е разглеждания случай. Основание за постановения от първоинстанционния съд отказ да се издаде исканата заповед за изпълнение е използването на заповедното производство за издаване на заповед за изпълнение по отношение на лица, спрямо които то не се прилага – чл.411, ал.2, т.3 и т.4 ГПК. Б., след като не е внесла определената от съда ДТ не е отстранила нередовността на частната жалба, поради което тя правилно е била върната на основание чл.275, ал.2 във връзка с чл. 262, ал.2, т.2 ГПК. Обжалваното определение е правилно, поради което ще следва да бъде потвърдено. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение