Определение № 654 от 18.08.2023 г. на ВКС по т. д. № 2369/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Е. Г., чрез пълномощника щ адвокат М. Р. от Варненската адвокатска колегия, против решение № 191 от 17.06.2022 г. по т. д. № 168/2022 г. на Варненския апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 260112/06.12.2021 г. по т.д. № 178/2020 г. на Окръжен съд-Добрич с което е отхвърлен предявеният от касаторката срещу ЗК „Лев Инс“АД осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1, във връзка с чл. 477, чл. 498, ал. 3 от КЗ, чл. 45 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за осъждането на ответното дружество да щ заплати обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от смъртта на съпруга щ И. М. Г., настъпила в резултат на пътнотранспортно произшествие, предизвикано на 10.09.2017 г. по вина на водач, чиято гражданска отговорност е била застрахована от ответника. Въззивното решение се обжалва до размер на сумата от 70 000 лв., респ. касаторката не го обжалва за разликата над тази сума до пълния размер от 120 000 лв.

В жалбата се твърди, че решението е неправилно поради допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон.

Изложено е, че в нарушение на чл. 172 от ГПК във връзка с чл. 175 от ГПК въззивният съд е отказал да кредитира като недостоверни гласните доказателства, събрани чрез разпита на свидетелката С. М. – дъщеря на ищцата Г., с които са установени претърпените от нея душевни болки и морални страдания в резултат от смъртта на съпруга щ И. Г., по съображения, че в рамките на досъдебното производство ищцата е признала неизгодния за нея факт, че през последните десет години преди смъртта на съпруга си е живяла във фактическа раздяла с него. Наведен е довод, че извънсъдебното признание на неизгодния за ищцата Г. факт на фактическа раздяла с починалия, не дава а priori основание за прилагане на чл. 172 от ГПК и за пълно изключване от доказателствения анализ на свидетелските показания на нейната дъщеря, с които е удостоверено, че ищцата е страдала от неговата загуба и е понесла душевни болки и морални страдания от нея. Неправилен според касатора, е изводът на въззивния съд, че сам по себе си фактът на продължителната фактическа раздяла изключва каквато и да е възможност тя да е преживяла тежко смъртта на съпруга си, както и да е претърпяла неимуществени вреди от нея. Поддържа се, че не е налице противоречие между извънсъдебното признание на ищцата и показанията на свидетелката М. относно едни и същи факти, което да обоснове противоречие между тях, тъй като тя не е удостоверила пред съда, че родителите щ са живели заедно, поради което съдът не е имал основание да игнорира нейните показания и да приеме за неоснователен иска за репариране на претърпените неимуществени вреди. Поддържа се, че съдът е следвало да основе изводите си на всички събрани по делото доказателства и да ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност, съобразно действителното им съдържание и смисъл, вместо което е предпоставил, че щом съпрузите са живеели разделени, то преживелият от тях не би могъл да претърпи неимуществени вреди от смъртта на другия съпруг. Счита за недопустимо въззивният съд да основе решението си само на признанието на неизгоден за страната факт, и да игнорира останалите доказателства по делото, а поддържа, че е следвало да прецени свидетелските показания с оглед на всички обстоятелства по делото, като ги обсъди в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други. Наведен е довод, че съдът не е съобразил, че бракът между касатора и починалия щ съпруг е продължил 30 години, че те са се намирали в нормални отношения и са били близки, въпреки раздялата им, често са били посещавани от дъщерите си и преживялата съпруга трудно се е възстановила от понесения от смъртта на съпруга си емоционален шок. Посочено е, че разделното живеене не означава по автоматизъм, че отношенията между съпрузите са били влошени, още по-малко, че ищцата не е претърпяла неимуществени вреди в резултат от неговата смърт.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК достъпът до касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК е обоснован със следните въпроси:

1. Възможно ли е въззивният съд да основе решението си само на извънсъдебното признание на неизгоден за страната факт и да игнорира останалите доказателства по делото?;

2. Възможно ли е въззивният съд да основе изводите си само на избрани доказателства или е длъжен да обсъди всички обстоятелства и събрани по делото доказателства, като обсъди признанието на неизгоден за страната факт наред с останалите доказателства по делото?

Поддържа се, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с казуалната практика на Върховния касационен съд по чл. 290 от ГПК, обективирана в р. № 182/13.12.2018 г. по гр. д. № 657 /2018 г. на ВКС. III г.о.; р. № 70/29.05.2013 г. по гр. д. № 579/2012 г. на ВКС. II г. о.; р. № 262/02.11.2017 г. по гр. д. № 676/2017 г. на ВКС. IV г.о.; р. № 3/15.03.2016 г. по гр. д. № 2526/2015 г. на ВКС. ІІІ г.о.;. р. № 8/ 06.04.2020 г. по гр. д. № 1618 / 2019 г. на ВКС. IV г.о.

3. Продължителната фактическата раздяла между съпрузите изключва ли поначало правото на преживелия съпруг на обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане по повод смъртта на другия съпруг?;

4. Презюмират ли се „лоши лични отношения“ по смисъла на р. III от ППВС № 4/1961 г. между съпрузите, даващи основание за отказ от присъждане на обезщетение за неимуществени вреди на преживелия съпруг, само защото същите са били във фактическа раздяла към момента на непозволеното увреждане, или влошените лични отношения следва да бъдат установени във всеки отделен случай, независимо от фактическата раздяла?;

5. Съответства ли на принципа за справедливост отричането на правото на обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане на преживелия съпруг, само заради наличието на фактическа раздяла между съпрузите, когато по делото е установено, че такива вреди действително са били претърпени?

Поддържа се, че споменатите въпроси са от значение за развитието на правото и точното прилагане на закона по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото ППВС № 4/1961 г., което изключва присъждането на такова обезщетение при продължителна фактическа раздяла на съпрузите не съдържа отговор на споменатите въпроси, в частност, дали се дължи обезщетение за неимуществени вреди на преживелия съпруг при фактическа раздяла между съпрузите, ако по делото не е установено да са налице влошени лични отношения между тях.

Направено е искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение при условията на посочените в изложението селективни критерии.

Ответникът по касация ЗК „Лев Инс“АД оспорва касационната жалба и обосноваността на основанията за допускане на касационното обжалване. В писмения отговор, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК чрез пълномощника му адв. С. Д. от АК-Добрич, е посочено, че претенцията на жалбоподателката за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на съпруга щ, с когато към момента на неговата смърт, се е намирала във фактическа раздяла, продължила повече от 10 години, е в противоречие с ППВС № 4 от 25.05.1961 г. на Върховния съд, според което фактическата раздяла между съпрузите сочи влошаване на личните отношения между тях, което изключва възможността преживелият съпруг да е понесъл неимуществени вреди от смъртта на починалия. Оспорено е оплакването на касаторката за процесуални нарушения при обсъждането на доказателствата с довода, че въззивният съд е обсъдил извънсъдебното щ признание, във връзка с единствените ангажирани от нея доказателства - показанията на нейната дъщеря, които след правилната им преценка по реда на чл. 172 от ГПК е приел, че не следва да се кредитират. Изразено е становище, че поставените въпроси не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като техният отговор не би допринесъл за развитието на правото и точното прилагане на закона. Направено е искане да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

По делото е установено, че касаторката Д. Е. И. е съпруга на починалия И. М. Г., с когото се намира в брак от 21.06.1986 г. Установено е също, че на 19.09.2017г. на един километър от разклона за [населено място] в посока [населено място], по вина на водача на седлови влекач „Даф“ с рег. [рег.номер на МПС] е било предизвикано пътнотранспортно произшествие, при което е осъществен челен сблъсък с управлявания от И. Г. седлови влекач „Волво“, с рег. [рег.номер на МПС], вследствие на което са загинали и двамата водачи. Според приетия по делото протокол от 3.10.2017 г., разпитана като свидетел пред органите на разследването Д. Г. е дала показания, че от 10 години е във фактическа раздяла със съпруга си с известно прекъсване, като е обяснила, че двамата съпрузи „просто са си дали почивка един от друг“. Посочила е, че за последен път се е срещнала с него десет дена преди смъртта му, в дома на дъщеря си С., при която е отишъл съпругът щ, по време, когато и тя се е намирала там. В показанията си, дадени пред първоинстанционния съд свидетелката С. М. е заявила, че когато е узнала за смъртта на съпруга си, майка щ Д. Г. е изпаднала в шок - тя се е разплакала, прилошало щ е, а отношенията между двамата съпрузи е определила като „нормални“. Посочила е, че „винаги, когато има възможност“ майка щ ходи на гроба на съпруга си. При така установената фактическа обстановка, за да сподели становището на първоинстанционния съд за неоснователност на предявения от Д. Г. иск, въззивният съд е изложил съображения, че в качеството на съпруга на починалото лице тя е от кръга на лицата, имащи право на деликтно обезщетение по правилата на чл. 45 ЗЗД при смърт, съгласно приетите от Пленума на ВС Постановления № 4/1961 г., но е намерил, че е налице уреденото в р. ІІІ на същия тълкувателен акт изключение, доколкото изискването да бъде установено, че вредите са били действително претърпени не е осъществено, когато съпрузите са живели в дълга фактическа раздяла, защото е явно, че в тоз случай те не понасят никакви неимуществени вреди. Обосновал е извода си с признанието на ищцата, направено в досъдебното производство за продължилата 10 годни преди смъртта на И. Г. фактическа раздяла между тях. От този факт е направил обобщаващ извод, че разделното живеене без важна причина, която да го обосновава представлява фактическа раздяла, която, особено с оглед нейната дълготрайност, е индикатор за прекъсване на нормалната духовна и емоционална връзка между съпрузите, присъща на брачните отношения. Изложил е съображения, че ако между съпрузите са съществували отношения на взаимна близост и емоционална привързаност, те не биха се разделили без важна причина, дори и временно, и биха правили общи планове за възстановяване на съвместния брачен живот при отпадане или преодоляване на причините за временната раздяла. Като е преценил показанията на свидетелката С. М. – дъщеря на ищцата, при условията на чл. 172 от ГПК, въззивният съд не ги е кредитирал в частта относно удостоверените с тях отношения между съпрузите, определени от нея като нормални, а оттам и относно претърпените от ищцата неимуществени вреди - страдания и негативни преживявания, които, с оглед техния вид и интензитет, е справедливо да бъдат обезщетени. Същевременно е съобразил и липсата на доказателства, че въпреки разделното живеене на съпрузите те не са прекъснали изпълнението на останалите съпружески задължения, както и че са запазили духовната и емоционална връзка, присъща на съпружеските отношения, а оттам - че смъртта на съпруга щ негативно и пряко се е отразила на ищцата Г. и на нейния начин на живот.

При горните данни, по допускането на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият състав намира следното:

Съгласно задължителните указания, дадени с ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК, материалноправният или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение, но не и за неговата правилност, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл. 290 от ГПК. Формулираният въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение (чл. 290, ал. 2 от ГПК). Във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК, формулираните от касатора въпроси определят рамките, в които касационната инстанция осъществява селекцията за достъп до касационно обжалване, поради което съобразно правомощията си съдът може само да ги уточни и конкретизира, но не и да допусне касация по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, посочен от касатора.

Първият въпрос дали е възможно (в смисъл - допустимо) въззивният съд да основе решението си само на извънсъдебното признание на неизгоден за страната факт и да игнорира останалите доказателства по делото, както и дали е длъжен да обсъди всички обстоятелства и събрани по делото доказателства, като обсъди признанието на неизгоден за страната факт наред с останалите доказателства по делото, не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК. По въпроса за приложението на чл. 175 от ГПК в хипотезата на извънсъдебно признание на релевантен за предмета на спора факт, включително и когато то е направено пред държавен орган, или в друго производство, е формирана трайна съдебна практика, в смисъл, че извънсъдебните признания на страната за неизгодни за нея факти следва да бъдат ценени наред с всички доказателства по делото, както и че когато страната е направила писмени изявления пред орган на досъдебното производство за факти, касаещи правоотношенията щ с насрещната страна по гражданскоправния спор, то тези извънсъдебни признания за неизгодни за нея факти съставляват доказателство, което следва да бъде ценено от гражданския съд (решение № 210 от 19.09.2016 г. по гр. д. № 861/2016 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС; решение № 235 от 4.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г., на ВКС IV г. о.; решение № 69 от 24.06.2011 г. по гр. д. № 584/2010 г., на ВКС, III г. о. и решение № 22 от 19.03.2015 г. по гр. д. № 2979/2014 г. на ВКС, ІV г.о.). Трайна е практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, вкл. и тази, цитирана в изложението на касатора, относно дължимата от съда преценка на признанието, разбирано като позитивно изявление на страната за осъществяването на неблагоприятен за нея факт или за това, че не се е осъществил благоприятен за нея такъв, по реда на чл. 275 от ГПК, а именно, че тя се извършва с оглед на всички обстоятелства по делото, установени от събраните доказателства. В конкретния случай следва обаче да се разграничи установяването на фактическата раздяла въз основа на направеното от ищцата пред орган на досъдебното производство признание, от доказване характера на отношенията между съпрузите, като предпоставка да се приеме, че преживелият съпруг е понесъл подлежащи на обезщетяване неимуществени вреди от смъртта на починалия. Продължителната фактическа раздяла, която въззивният съд е приел за установена въз основа на извънсъдебното признание на ищцата не се оспорва от нея. С оглед инвокираните в касационната жалба оплаквания, спорен е въпросът дали трайната и продължителна фактическа раздяла на съпрузите е съвместима със запазването на духовната и емоционална близост между тях, която да предпоставя възможността преживялата съпруга да понесе негативни емоционално-психически изживявания от смъртта на починалия съпруг, които подлежат на обезщетяване. Не кореспондира на данните по делото предпоставеното във формулираните въпроси твърдение на жалбоподателката, че съдът е пренебрегнал показанията на свидетелката М., като е основал изводите си за спорното право единствено на извънсъдебното признание на ищцата. Видно от мотивите на въззивното решение съдът е обсъдил показанията на свидетелката, но е приел, че предвид възможната щ заинтересованост поради родствената щ връзка по произход с ищцата Д. Г., те следва да бъдат преценени при условията на чл. 172 от ГПК – с оглед на всички други данни по делото. Изложил е съображения, че показанията на тази свидетелка са единственото ангажирано от ищцата доказателство за характера на отношенията между съпрузите, а оттам - че липсват други доказателства, при съпоставката с които да бъде проверена достоверността на това гласно доказателство. На следващо място, именно въз основа на анализ по същество на свидетелските показания, съдът е приел, че те не удостоверяват факти, относими към предмета на доказване, а общи твърдения, „без конкретика и подробности“, каквото е оценъчното твърдение на свидетелката, че отношенията между съпрузите са били „нормални“, както и за нейните посещения при родителите щ, които са относими към отношенията между нея и съпрузите – нейни родители, но не и за тези между самите тях, които са релевантни за правото на обезщетение. В този смисъл са и изложените в решението мотиви, че крайният извод на въззивния съд е основан не само на отказ да се кредитират показанията на дъщерята на ищцата, които по реда на чл. 172 от ГПК е преценил като недостоверни, но и защото извън установения в специалната норма рестриктивен критерий за оценката им, предпоставен от произтичащото от родствената връзка предположение за заинтересованост, те не удостоверяват факти, от естество да обосноват извод, че въпреки разделното живеене съпрузите не са преустановили изпълнението на останалите съпружески задължения, като са запазили духовна и емоционална връзка, присъща на брачната връзка. Т. е. въззивният съд не е изключил показанията на свидетелката от кръга на доказателствата, а напротив: обсъдил ги е в контекста на цялостната доказателствена съвкупност по делото, като е изложил съображения, че както поотделно, така и при съобразяване с останалите доказателства те не са от естество да мотивират тезата на ищцата за съхранени лични отношения между нея и починалия щ съпруг, въпреки раздялата им.

Това се отнася и до втория процесуален въпрос за допустимостта въззивният съд да основе изводите си само на избрани доказателства, респ. за задължението му да обсъди всички обстоятелства и събрани по делото доказателства, а признанието на неизгоден за страната факт - наред с останалите доказателства по делото. В случая, противно на твърдението на касаторката, въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на събраните доказателства, като ги е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност, и е изложил мотиви защо не кредитира показанията на свидетелката М., както и дали извън преценката им по реда на чл. 172 от ГПК те са от естество самостоятелно да установят фактите и обстоятелствата, за които ищцата носи доказателствената тежест при условията на пълно и главно доказване. Ето защо така формулираните въпроси не удовлетворяват нито общия, нито специалния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Втората група въпроси, въз основа на които се претендира допускане на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото, е свързана със съотношението между продължителната фактическа раздяла между съпрузите и правото на преживелия от тях на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на другия. Първият от групата въпроси е свързан с характера на това правоизключващо обстоятелство, а именно дали сам т по себе си то е достатъчно основание да бъде отречено такова право на преживелия съпруг, или е само индиция за характера на отношенията между тях, чието логическо продължение е възможността въпреки липсата на съвместно живеене, да бъдат запазени съдържателните елементи на брачната връзка, от която произтичат понесените от преживелия съпруг неимуществени вреди. Оттам по консеквентност следва вторият от тази група въпроси, а именно дали при фактическа раздяла, продължила и към датата на непозволеното увреждане се презюмират „лоши лични отношения“ между съпрузите, по смисъла на р. III от ППВС № 4/1961 г., даващи основание за отказ от присъждане на обезщетение за неимуществени вреди на преживелия съпруг, или влошените лични отношения следва да бъдат установени във всеки отделен случай, независимо от фактическата раздяла. Третият въпрос, който предполага положителен отговор на първите два, касае преценката на съда за съответствието с принципа за справедливост, установен в чл. 52 от ЗЗД, на отричането на правото на преживелия съпруг на обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на фактическа раздяла.

В ППВС № 4 от 25.05.1961 г., правото на обезщетение за неимуществени вреди на посочените в него лица се определя освен от тяхната принадлежност към кръга на субектите, определен чрез степента на родство с починалия (ограничен с ППВС № 2 от 30.11.1984 г. по гр. д. № 2/1984 г., до най-близките по степен негови роднини по произход- низходящи и възходящи), така и от наличието на действително претърпени вреди, но само от онези лица, които през продължителен период от време са създали с починалия такива трайни фактически отношения, които са сходни с тези между роднините по произход, респ. между съпрузите. Затова с ППВС № 5 от 24.11.1969 г., в кръга на лицата, легитимирани да получат такова обезщетение е включено и лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без между тях да е бил сключен брак, ако това съжителство не противоречи на правилата на морала. По тълкувателен път, с оглед установения в нормата на чл. 52 от ЗЗД принцип на справедливост по отношение кръга на лицата, с право на обезщетение за неимуществени вреди при смърт, Върховният съд е приравнил правните последици от трайно установеното фактическо състояние на тези, произтичащи от юридическата обвързаност на сключен брак, стига по своето конкретно съдържание това състояние да покрива съществените белези на брачната връзка, включително и по отношение на съвместното съжителство между лицата. В мотивите на р. ІІІ от ППВС № 4 от 25.05.1961 г., е разгледана обратната хипотеза, а именно на предшестваща смъртта на единия съпруг продължителна фактическа раздяла, за която е прието, че независимо от произтичащата от брака формална юридическа обвързаност, изключва възможността преживелият съпруг да е понесъл подлежащи на обезщетяване неимуществени вреди от смъртта на другия. Това тълкувателно разрешение очевидно кореспондира на посочената в мотивите на постановлението цел на обезщетението за неимуществени вреди, предвидено в чл. 52 ЗЗД, а именно да възмезди страданията или загубата на морална опора и подкрепа, понесени от увредения (в случая, от преживелия съпруг), каквато не е налице, след като още приживе на починалия отношенията между съпрузите са достигнали до такова състояние на взаимно отчуждение, което е направило неприемливо съвместното им съжителство. Дълбоката емоционална близост между съпрузите като индивидуално субективно-психическо изживяване, както и формалната юридическа обвързаност, произтичаща от брака, сами по себе си не са достатъчни за да се приеме, че преживелият съпруг е понесъл неимуществени вреди от смъртта на другия. Необходимо е те да са намерили външен обективен израз в поведението на съпрузите, респ. фактическите отношения между тях да изпълват брачната връзка с реално съдържание, което съответства на обичайните за битовата култура представи за семейни отношения. Според чл. 15 от СК, съпрузите живеят съвместно, освен ако важни причини налагат да живеят разделено. Трайната и продължителна фактическа раздяла между съпрузите (каквато в случая не се оспорва от касаторката), при липсата на важни обстоятелства, които да я обосновават, сочи настъпило отчуждение между съпрузите, което изключва възможността преживелият съпруг да е понесъл неимуществени вреди от смъртта на починалия. За да се отрече репаративното право на преживелия съпруг в тази хипотеза не е необходимо отношенията да между съпрузите са ескалирали до състояние на взаимна нетърпимост - достатъчно е брачната връзка между тях да е била изпразнена от съдържание, защото при фактическа раздяла е невъзможно да се осъществят целите на създадената от брака юридическа обвързаност, като е без значение дали това състояние на разделно живеене е установено по инициатива на единия от двамата съпрузи, или по тяхно общо решение. Затова, релевантни за правото на обезщетение са не само негативните субективно-психически изживявания, които преживелият съпруг е понесъл като спонтанна емоционална реакция от смъртта на другия, а външното обективиране на съпружеските отношения на близост, емоционална привързаност, взаимопомощ и подкрепа, характерни за брачната връзка, като конкретен модел на поведение, докато той е бил жив, включително и чрез съвместното им съжителство, като съществен белег на брачните отношения. От това следва, че при установена продължителна фактическа раздяла претендиращият обезщетение за неимуществени вреди преживял съпруг следва да докаже наличието на обективно съществуващи важни обстоятелства, по смисъла на чл. 15 in fine от СК, които са обусловили това състояние, и които е възможно да са свързани с осигуряване благополучието на семейството (чл. 17 от СК- напр. продължителна работа в чужбина), или с изпълнението на нравствен дълг към трето лице (напр. трайно полагане на грижи за гледане на възрастен родител в друго населено място), доколкото те са съвместими със запазването на емоционалната връзка между съпрузите и на отношенията на привързаност и взаимопомощ, при реална перспектива за прекратяване на това състояние след отпадане на причините, които са го предизвикали. Само тогава може да се приеме за опровергано житейското предположение (praesumptio hominis), че фактическата раздяла е естествен резултат от настъпилото между съпрузите субективно отчуждение, което на свой ред изключва възможността преживелият съпруг да е понесъл неимуществени вреди от смъртта на починалия. Именно в този смисъл са и изложените от въззивния съд съображения, основани на нормата на чл. 15 от СК (неправилно посочен като чл. 16), че по делото ищцата нито е твърдяла наличието на такива важни причини, мотивирали съпрузите да вземат решение за преустановяване на съвместното им живеене, нито са ангажирани доказателства за наличието на такива. Това разбиране съответства и на обясненията, дадени от ищцата пред разследващите органи, че чрез фактическата раздяла съпрузите „са си дали почивка един от друг“, което не сочи наличието на важни причини, по смисъла на чл. 15 от СК, а обратно- на настъпило между тях отчуждение. Що се отнася до въпроса дали изключването на правото на обезщетение при трайна фактическа раздяла на съпрузите съответства на принципа за справедливост, преценката за такова съответствие е направена от ВСРБ при постановяване на споменатия тълкувателен акт, който съставлява задължителна тълкувателна практика, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради което е недопустимо да бъде инцидентно ревизирана в производството по селекция на касационната жалба по реда на чл. 288 от ГПК.

Предвид горното настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,