Определение № 3455 от 05.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1232/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Н. Н. П. и К. Д. С., действаща като ЕТ „Састик- К. С.“, [населено място], и двамата чрез адв. Ю.Г. против решение №88 от 13.02.2025г., постановено по в.т.д. №628/2024г. по описа на Апелативен съд- София, с което е потвърдено решение №63/22.05.2024г., постановено по т.д. №150/2023г. по описа на Софийски окръжен съд, като на въззиваемата страна са присъдени разноските за въззивното производство в размер на 1 000 лева. С първоинстанционното решение е признато за установено по иск по чл.464 ГПК, предявен от „Многопрофилна болница за активно лечение - Пирдоп” АД срещу двамата касатори, че не съществува вземането на Н. Н. П. - присъединен взискател по изпълнително дело №124/2018г. по описа на ДСИ от СИС при РС- Пирдоп, по изпълнителен лист №162 от 23.06.2023г., издаден от РС- Пирдоп по ч.гр.д. №313/2023г. срещу длъжника К. Д. С. в размер на 50 000 лева - главница по издаден на 10.01.2023г. запис на заповед от К. С., ведно със законната лихва върху посочената сума за периода от 20.06.2023г. до окончателното й изплащане, както и 1 000 лева - разноски в заповедно производство, като на ищеца са присъдени направените съдебни разноски в размер на 6 650 лева.

Касаторите считат, че обжалваното решение е неправилно, постановено в нарушение на закона и необосновано. Твърдят, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения- произнесъл се е по въпрос, с който не е бил сезиран /нищожност на неустоечна клауза в предварителен договор/ и не е отстранил допуснат от първоинстанционния съд порок /непълен устен доклад по делото/. Излагат доводи, че съдът се е произнесъл и при нарушение на материалния закон, като е уважил иска въпреки наличието на валиден запис на заповед, от който произтича процесното вземане. Поддържат аргументи, че записът на заповед е бил издаден да обезпечи задължението за неустойка по представения предварителен договор, като в нарушение на закона, излагайки формални мотиви и без да съобрази всички относими факти и обстоятелства, съдът е счел неустоечната клауза за нищожна поради накърняване на добрите нрави. Намират за необосновани крайните изводи на решаващия състав за недоказаност на съществуването на процесното вземане, като навеждат и доводи, че дори да не се установи съществуването на вземане по каузалното правоотношение, следва да се установи вземането по абстрактната сделка, каквато е записът на заповед. Молят да бъде отменено решението и да бъде отхвърлен изцяло предявеният иск, както и евентуално съединеният иск с правно основание чл.135 ЗЗД. Претендират разноски за трите инстанции.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

Касационните жалбоподатели поддържат, че съдът се е произнесъл по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора:

„1. Длъжен ли е въззивният съд да следи служебно за съответствието на неустоечната клауза с добрите нрави без да е направено нарочно възражение за нищожност от ответната страна и следва ли в преценката си да вземе предвид всички заложени в т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС критерии и представлява ли предпоставка за съобразяване на тези критерии, правилното разпределение на доказателствената тежест по делото и изготвянето на пълен доклад с всички реквизити по чл.146 от ГПК?

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си и да вземе предвид всички факти и обстоятелства, наведени от страните по делото, както и всички събрани доказателствени средства поотделно и в тяхната съвкупност, имащи отношение към размера на уговорената неустойка в преценката за противоречието й с добрите нрави и дали действително излиза извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция?“- с твърдение за противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решения: решение №222 от 27.03.2018г. по т.д. №505/2017г., II т.о., ППВС №1/5 г., ППВС №7/1965г., ППВС №1/1985г., ТР №1 от 4 януари 2001г. по гр.д. №1/2000г. на ОСГК, решение №212 от 01.02.2012г. по т.д. №1106/2010г., II т.о., решение №17 от 23.07.2014г. по т.д. №811/2012г., II т.о. и др.

„3. Какви са обективните предели на задължителност на тълкувателните актове - Тълкувателни решения и Тълкувателни постановления на колегиите на ВКС и ВАС и по-конкретно ползват ли се със задължителен характер мотивите на същите или правила за поведение представляват само дадените отговори по поставените въпроси?

4. Кои са критериите, които следва да бъдат съобразявани в преценката на съдилищата за противоречието на неустоечната клауза с добрите нрави и дали същата излиза извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция?“- с твърдение, че последните два въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

„5. Нищожен ли е записът на заповед в случай, че не е доказано от поемателя или издателя наличието на каузално правоотношение, от което произтича вземането по ценната книга, но самият запис на заповед е изряден от формална страна и удостоверява изискуемо вземане?

6. Достатъчно ли е за целите на доказване съществуването на вземането, произтичащо от запис на заповед, издателят и поемателят да установят наличието на редовен от външна страна документ?

7. При наведено твърдение за наличие на каузално правоотношение, но липса на проведено пълно и главно доказване за него, запазва ли се абстрактният характер на записа на заповед и поражда ли последният правновалидни последици, обвързващи издателя и поемателя по ценната книга?

8. Какво е значението на релевираното в процеса каузално правоотношение и недоказването му, за обезпечаването на което е издадена запис на заповед, вземането по която ценна книга се оспорва от друг взискател в образувано изпълнително производство по реда на чл.464 от ГПК?“- с твърдение за противоречие по последните четири въпроса с практиката на ВКС, обективирана в т.17 от ТР №4 от 18.06.2014г. по тълк.д. №4/2013г., ОСГТК на ВКС; решение №248 от 23.01.2015г. по т. д. №3437/2013г., І т.о. на ВКС и решение №85 от 05.07.2012г. по т.д. №438/2011г., І т.о. на ВКС.

Ответникът „МБАЛ – Пирдоп“ АД оспорва касационната жалба, като излага доводи за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационното обжалване. Счита, че обжалваното решение е правилно- законосъобразно и обосновано, съобразено със съдебната практика, поради което следва да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният отрицателен установителен иск по чл.464 ГПК, въззивният съд препраща по реда на чл.272 ГПК към установените от първоинстанционния съд факти, като излага и подробни мотиви за неоснователността на изложените във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на закона и необоснованост на изводите за несъществуване на оспореното вземане.

Решаващият съдебен състав приема за безспорно установено, че ищецът е взискател по изп.д. №124/2018г. по описа на ДСИ при РС- Пирдоп с вземане в общ размер на 42 325.54 лева срещу длъжника ЕТ „Састик- К. С.“, ЕИК[ЕИК]; че ответникът Н. Н. П. с молба от 29.06.2023г. е поискал да бъде конституиран като присъединен взискател по изпълнителното дело въз основа на издаден му изпълнителен лист от 23.06.2023г. въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК №184 от 22.06.2023г., издадена по ч.гр.д. №313 от 2023г. на РС- Пирдоп, като с разпореждане от 30.06.2023г. на ДСИ при РС- Пирдоп молителят е конституиран като присъединен взискател. Със заповедта по чл.417 ГПК е разпоредено К. С. да заплати на Н. П. сумата от 50 000 лева, представляваща парично вземане по запис на заповед с дата на издаване 10.01.2023г., с падеж на плащане 30.05.2023г., ведно със законната лихва за период от 20.06.2023г. до изплащане на вземането, както и държавна такса в размер на 1 000 лева. Съдът приема, че с предварителен договор за покупко - продажба на имот от 10.01.2023г. продавачът ЕТ „Састик- К. С.“, ЕИК[ЕИК] се задължава да продаде на Н. Н. П. описания недвижим имот за цена в размер на 151 675 лева и в срок до 15.06.2023г., като в чл.12 е уговорено, че ако продавачът не изпълнил задълженията си по договора до 30.05.2023г. и не осигури липсата на тежести за имота, предмет на настоящия договор, вследствие на което да е невъзможна окончателната продажба на имота, то продавачът дължи на купувача неустойка в размер на 50 000 лева, за гарантирането на което вземане на купувача от продавача е уговорено издаването на запис на заповед на стойност 50 000 лева с падеж 30.05.2023г. /чл.13/. Със запис на заповед от 10.01.2023г. с падеж 30.05.2023г., издателят К. Д. С. се е задължила да заплати на поемателя Н. Н. П. безусловно, неотменяемо, без протест и разноски сумата в размер на 50 000 лева. Приема за установено, че недвижимият имот- предмет на предварителния договор, е бил изнесен на публична продан /с обявления от 16.11.2022г., 01.02.2023г. и 04.04.2024г. по и.д. №76/2019г. на СИС при РС-Пирдоп са обявени три публични продани на този имот, при начална цена съответно 139 412.00 лева, 125 470.80 лева и 121 340.00 лева/, изготвен е разпределителен протокол.

Апелативният състав счита, че предявеният иск с правно основание чл.464, ал.1 ГПК е допустим – предявен е на 28.07.2023г. в законоустановения едномесечен срок от разпределението, извършено на 03.07.2023г. по изп. дело №124/2018г. по описа на ДСИ при РС-Пирдоп, от активно легитимирано лице - взискател по посоченото изпълнително дело, преди предаването на сумата определена за кредитора с оспореното вземане - присъединен взискател в изпълнителното производство. Съдът съобразява, че самите ответници заявяват по делото, че оспореният запис на заповед, въз основа на който е постановена заповедта по чл.417 ГПК, е издаден за обезпечаване на вземането на продавача по гореописания предварителен договор за покупко-продажба на имот от 10.01.2023г., сключен между тях. Доколкото обезпечителният характер на ценната книга е разкрит от самия издател и поемателя, на изследване подлежи и каузалното правоотношение, за да бъде съобразено налице ли е валидно възникнало задължение, обезпечено с процесния запис на заповед, съответно налице ли е вземането- предмет на иска по чл.464 ГПК. Като се позовава на разясненията в ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк.д. №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, ТР №1 от 27.04.2022г. на ВКС по тълк.д. №1/2020г., ОСГТК и ТР № 1 от 15.06.2010г. по тълк. д. № 1/2009г., ОСТК на ВКС, въззивният състав приема, че следва да се произнесе по нищожността на клаузата в предварителния договор, с която страните уговарят неустойката, за чието обезпечаване е издадена процесната запис на заповед и без изрично възражение от ищеца. Предвид въведените твърдения от поемателя и издателя по записа на заповед – ответници по предявения иск, за наличието на каузално правоотношение, по повод и във връзка с което е издаден процесният запис на заповед, разпределената доказателствена тежест между страните относно релевентните факти и доколкото в случая нищожността произтича пряко от сделката и е значение на решаването на правния спор, и предвид задължението на съда да следи служебно за спазването на добрите нрави, при иск за присъждане на неустойка, респ. при претенция, основаваща се на неустоечна клауза, съдът е длъжен да се произнесе служебно по валидността на клаузата за неустойка и без възражение от заинтересованата страна.

Приема, че с разпоредбата на чл.12 от предварителния договор е предвидено, че ако продавачът не изпълни задълженията си по договора до 30.05.2023г. и не осигури липсата на тежести за имота, предмет на договора, в следствие на което да е невъзможна окончателна продажба на имота, то продавачът дължи на купувача неустойка в размер на 50 000 лева. Решаващият състав стига до извод, че процесната клауза за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, като уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да установи нищожността / ТР №1 от 27.04.2022г. на ВКС по т.д.№ 1/2020г., ОСГТК/. Подчертава, че преценката се прави към момента на сключването на договора, като съобразява, че е уговорена компенсаторна неустойка за неизпълнение на непарични задължения, в размер на почти една трета от цената по договора; че липсва яснота относно очакваните от неизпълнението на задължението вреди /при подписването на договора купувачът е дължал сумата от 10 000 лева или 6,59 % от цената, за които липсват доказателства, че са платени/; че задълженията на продавача са определени в чл.5, чл.6, чл.7 и чл.8 от договора, като срокът за изпълнението им е до 30.05.2023г., от който момент се дължи неустойката, докато окончателната продажба на имота е уговорено да се извърши до 15.06.2023г. Като взема предвид гореизложените обстоятелства, както и фактът, че продавачът дължи неустойка в размер на почти една трета от цената по договора за неизпълнение на непарични задължения към по-ранен момент /30.05.2023г./ от определения момент за сключване на окончателен договор /15.06.2023г./, към който задълженията биха могли да бъдат изпълнени, съдът намира, че неустоечната клауза излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като противоречи на добрите нрави, съответно на принципа на справедливостта, което я прави нищожна /чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД/.

Апелативният съд счита, че след като разпоредбата на чл.12 от предварителния договор за покупко-продажба на имот от 10.01.2023г. е нищожна поради противоречие с добрите нрави, то не е възникнало задължение за продавача да заплати сумата от 50 000 лева неустойка, съответно не е налице и задължение за плащане по записа на заповед от 10.01.2023г., послужил като основание за издаването на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК №184 от 22.06.2023г. Предвид изложеното, съдът намира, че твърденията за редовен от външна страна запис на заповед не е обосновават различен извод, тъй като не е налице валидно възникнало задължение по каузалното правоотношение, което се обезпечава от процесния запис на заповед. Подчертава, че ответниците не са доказали при условията на главно и пълно доказване съществуването на твърдяното от тях вземане, поради което и предявеният главен иск е основателен. Съдът стига до извод, че главният иск с правно основание чл.464, ал.1 ГПК е основателен и правилно е уважен от първоинстанционния съд, което изключва необходимостта от разглеждане на евентуалния иск с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД.

Въззивният съд намира за неоснователни възраженията във въззивната жалба, вкл. за допуснати процесуални нарушения във връзка с доклада, като сочи, че първоинстанционният съд е направил устен доклад по делото в откритото заседание на 23.04.2024г., като процесуалният представител на ответниците е заявил, че няма възражения по доклада и няма искания. Приема, че при разпределяне на доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти, съгласно изискванията на чл.146, ал.1, т.5 ГПК, съдът се е съобразил изцяло с ТР №8 от 27.11.2013г. по тълк. д. №8/2012г., ОСГТК на ВКС, като по отношение на ответниците е указал, че „трябва да изложат и докажат всички обстоятелства, от които произтича твърдяното от тях и оспорвано от ищеца право, а именно сключването на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, въз основа на който е издаден запис на заповед, неизпълнението на задължението на продавача по договора, както и основанието и размера на произтичащата от последния неустойка“. Въззивният съд акцентира, че по отношение на неустоечната клауза, предвид разясненията в ТР №8 от 27.11.2013г. по тълк. д. № 8/2012г., ОСГТК на ВКС, е указал на страните във въззивното производство, че ще разгледа въпроса за нищожността на клаузата за неустойка по чл.12 от процесния предварителен договор за покупко-продажба, като им е осигурил възможност да изразят становище по този въпрос и евентуално да посочат доказателства.

Въззивното решение е валидно, като няма основание за допускането му до касационно обжалване за проверка за вероятна недопустимост.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното

дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора.

Първата част от първия правен въпрос отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд е обосновал уважаването на отрицателния установителен иск с липсата на валидно вземане по каузалното правоотношение, обезпечено с процесния запис на заповед, а изводът му за несъществуване на това вземане е основан на установената нищожност на неустоечната клауза, обективирана в чл.12 от сключения между ответниците предварителен договор за продажба на недвижим имот, поради накърняване на добрите нрави. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие със задължителната съдебна практика на ВКС. С ТР №1 от 27.04.2022г., тълк.дело №1/2020г. на ОСГТК на ВКС е прието, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Разяснено е, че при нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката. В този случай съдът не може да се произнесе служебно по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани по делото. В други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в самия договор, напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да

установи нищожността. С ТР №1/2009г. от 15.06.2010г., тълк.дело №1/2009г. на ОСТК на ВКС е разяснено, че добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. В настоящата хипотеза въззивният съд с оглед самото съдържание на предварителния договор е стигнал до извод, че уговарянето на неустойката е извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Позовавайки се на разясненията в ТР №1/2020 от 27.04.2022г. по т.д. №1/2020г. на ОСГТК на ВКС, решаващият състав е приел, че в тази хипотеза порокът произтича пряко от съдържанието на договора, поради което дължи служебно произнасяне по валидността на клаузата за неустойка.

Останалата част от първия и вторият от формулираните от касаторите въпроси не отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са съобразени с мотивите, изложени от въззивния съд и не са обусловили решаващите му изводи. Въпросите са поставени с оглед оплакванията на касаторите за допуснати процесуални нарушения- произнасяне на съда относно нищожността на неустоечната клуза поради накърняване на добрите нрави без разпределение на тежестта на доказване с доклада по делото и без осигуряване на възможност да бъдат представени доказателства за съотношението между размера на неустойката и очакваните вреди, както и за необсъждане на всички релевантни факти и обстоятелства, имащи отношение към валидността на неустойката. В настоящия случай първоинстанционният съд служебно се е произнесъл по валидността на неустоечната клауза и по-конкретно дали противоречи на добрите нрави, без да укаже на страните за това, респ. без да им даде възможност да вземат становище и да ангажират доказателства. В подадената от ответниците въззивна жалба е наведено оплакване на допуснатото процесуално нарушение, като е изразено и становище относно обосноваността на изводите на съда и са посочени факти, по-голямата част от които произтичат от съдържанието на самия договор, които следва да бъдат съобразени при преценката на валидността на клаузата за неустойка. Ответниците- въззивници не са направили доказателствени искания. В открито съдебно заседание на 23.10.2024г. въззивният съд е докладвал въззивната жалба, констатирал е допуснатото от първоинстанционния съд нарушение и изрично е указал на страните, че ще разгледа въпроса за нищожността на клаузата за неустойка в чл.12 от предварителния договор за продажба от 10.01.2023г. и че може да не зачете правните последици на нищожната клауза. Съдът е дал възможност на страните да изразят становище и евентуално да посочат доказателства. С обжалваното решение, апелативният състав се е произнесъл по валидността на неустоечната клауза, като е обсъдил наведените от страните доводи, вкл. подробно е анализирал договорните клаузи на предварителния договор /поетите от страните задължения; срокове за изпълнение; размера на продажната цена; размера на авансово дължимата сума и липсата на доказателства за плащането й; вида и размера на неустойката; задълженията, за които същата е предвидена/. По отношение на твърденията за очаквани от неизпълнението вреди, представляващи направени разходи за консултантски услуги, брокери и т.н., не са ангажирани доказателства по делото. Въззивниците не са направили доказателствени искания с въззивната жалба, не са присъствали в открито съдебно заседание и не са взели становище въпреки дадената от съда възможност.

С оглед изложеното, поставените от касаторите въпроси не отговарят на процесуалните действия на въззивния съд и на мотивите на обжалваното решение, респ. не са обуславящи за крайния изход на спора.

Третият и четвъртият от поставените правни въпроси не обуславят допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като първият е общ и теоретичен, не е обсъждан от въззивния съд, а по отношение и на двата не е обоснована допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Не са изложени доводи за необходимостта от тълкуване на конкретни правни норми, които са непълни, неясни или противоречиви, нито е обоснована нуждата от промяна на създадената съдебна практика поради неточно тълкуване на закона или за нейното осъвременяване поради настъпило изменение в законодателството или обществените условия.

С ТР №1/2009г. от 15.06.2010г., тълк.дело №1/2009г. на ОСТК на ВКС е прието, че „автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. В този смисъл ограничението се отнася както за гражданските, така и за приватизационните договори, а също и за търговските сделки - арг. от чл.288 ТЗ. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал.1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения.“. С оглед изложеното са изцяло необосновани изложените от касаторите доводи, че по въпроса за противоречието с добрите нрави на клауза за неустойка в граждански договор липсва задължителна съдебна практика, доколкото горецитираното тълкувателно решение е относимо единствено към приватизационен договор и търговски сделки.

За да стигне до извод, че процесната неустоечна клауза противоречи на добрите нрави, съдът е счел, че тя е договорена в нарушение на принципа на справедливостта в гражданските и търговските правоотношения, извън присъщите й функции /обезпечителна, обезщетителна и санкционна/, като е съобразил и примерно посочените в ТР №1/2009г. от 15.06.2010г., тълк.дело №1/2009г. на ОСТК на ВКС критерии, вкл. естеството и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; вида на уговорената неустойка и неизпълнението, за което е предвидена като обезщетение и санкция; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. Съгласно чл.130, ал.2 ЗСВ тълкувателните решения и постановления са задължителни за органите на съдебната власт, поради което задължителното тълкуване на правните разпоредби /чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, вр. чл.92 ЗЗД/ изключва наличието на допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.

Последните четири въпроса не отговарят на общия критерий за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са съобразени с изложените от въззивния съд мотиви, обусловили уважаването на предявения иск. Въззивният съд не е приел, че процесният запис на заповед е нищожен, нито че липсва редовна от външна страна ценна книга, нито е изложил мотиви, че при липса на доказано твърдение за наличие на каузално правоотношение, следва да бъде отречено съществуването на вземане, основано на издадената за обезпечение ценна книга. Въззивният съд приема, че е доказано по категоричен начин твърдението на ответниците - издател и поемател по процесната ценна книга, че същата е издадена за обезпечаване на вземането на купувача за неустойка по чл.12 от предварителния договор за продажба на недвижим имот от 10.01.2023г. За да стигне до извод, че не съществува оспореното вземане по записа на заповед, решаващият състав намира, че след като клаузата за неустойка е нищожна и вземането за неустойка не е възникнало, то не съществува и вземане по издадения като обезпечение запис на заповед. В този смисъл нито поставените от касаторите въпроси, нито цитираната съдебна практика са относими към изложените от въззивния съд мотиви.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд