Определение № 1446 от 14.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 309/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „ЕОС Матрикс“ ЕООД срещу определение № 17040 от 25.10.2024 г. по в. ч. гр. д. № 11855/2024 г. на Софийски градски съд, IV-А състав, с което е оставена без уважение подадената от дружеството частна жалба срещу определение № 20122803 от 20.05.2024 г. по гр. д. № 33121/2018 г. на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 44 състав. С първоинстанционния съдебен акт е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК на ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД за изменение на постановеното по същото дело решение № 20089182 от 02.05.2023 г. в частта за разноските, с което „ЕОС Матрикс“ ЕООД е осъдено да заплати по сметка на Софийски районен съд, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, държавна такса в размер на 967.25 лв. и на основание чл. 38, ал. 2 ЗА – адвокатско възнаграждение в полза на адвокат Е. Г., пълномощник на ищцовата страна, в размер на 2 576.30 лв. Частният касатор моли за отмяна на въззивното определение като неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Излага подробни съображения в подкрепа на поддържаната и в предходните инстанции своя теза, че в случая са осъществени и двете предпоставки, визирани в чл. 78, ал. 2 ГПК за освобождаването му от отговорността за разноски. Оспорва извода на съда, че е дал повод за завеждане на делото, като твърди, че, като кредитор, недвусмислено е показал бездействие и дезинтересиране от процесното вземане и това е установено със самото решение, постановено по делото. Като обосноваващ допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „Дали само с наличието на изпълнителен лист се счита, че кредиторът е дал повод за завеждане на делото по чл. 439 ГПК“. По отношение на така поставения въпрос се поддържа, че е „от значение за точното прилагане на закона“ и че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, с позоваване съответно на: определение № 75 от 21.04.2017 г. по ч. гр. д. № 1371/2017 г. на I г. о., определение № 95 от 22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г. на IV г. о., определение № 318 от 25.07.2018 г. по ч. гр. д. № 2828/2018 г. на III г. о., определение № 420 от 16.11.2018 г. по ч. гр. д. № 3300/2018 г. на III г. о., определение № 468 от 18.12.2018 г. по ч. гр. д. № 4586/2018 г. на III г. о.,, определение № 534 от 06.12.2019 г. по ч. гр. д. № 4484/2019г. на III г. о. и определение № 474 от 07.11.2019 г. по ч. гр. д. № 3063/2019 г. на IV гр. о. Заявено е и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното определение. Ответникът по частната касационна жалба – С. А. Д. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на частната касационна жалба без уважение като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 10.02.2025 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените от страните становища, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че в случая не е налице едната от двете кумулативни предпоставки по чл. 78, ал. 2 ГПК за освобождаване на ответника от заплащането на разноски, тъй като същият е станал повод за завеждане на исковете по чл. 439 ГПК. Аргументирал се е с наличието на издаден изпълнителен лист за процесните суми, като е застъпил становището, че дори и при прекратяване на изпълнителното дело поради перемпция, кредиторът разполага с възможността по-късно да поиска предприемане на изпълнителни действия. В тази насока съдебният състав се е позовал на мотивите по т. 3 от Тълкувателно решение № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС и на постановеното по реда на чл. 274, ал.3 ГПК определение № 2637 от 15.05.2024 г. по ч. гр. д. № 759/2024 г. на ВКС, IV г. о. Като ирелевантно за преценката по чл. 78, ал. 2 ГПК въззивният съд е приел обстоятелството, че длъжникът не е отправил до своя кредитор извънсъдебно изявление за изтекла погасителна давност за процесните вземания, доколкото същото не е гаранция, че впоследствие няма да бъде образувано изпълнително дело срещу него. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. По отношение на формулирания въпрос е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обуславящ изхода на делото по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Не е доказано обаче поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От определенията на ВКС, на които се позовава частният касатор, съдебна практика по смисъла на посочената разпоредба представляват единствено определение № 95 от 22.02.2018г. по ч. гр. д. № 510/2018 г. на IV г. о. и определение № 474 от 07.11.2019 г. по ч. гр. д. № 3063/2019 г. на IV гр. о., докато всички останали актове нямат такъв характер – с тях не е допуснато касационно обжалване и не е разрешен значимият за делото въпрос. Двете определения, за които е изпълнено изискването да са обуславящи за изхода на делото, не доказват твърдяното противоречие с практиката на ВКС, тъй като са постановени при фактическа обстановка, различна от тази по настоящото дело. Разликата е в това, че в посочените дела липсва издаден изпълнителен лист и не е образувано изпълнително производство срещу длъжника (дори и перемирано), каквито са налице в конкретния случай. Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, същото изобщо не подлежи на обсъждане предвид ненадлежното му заявяване. Съгласно задължителните указания в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, „точното прилагане на закона и развитието на правото“ формират едно общо основание за допускане на касационно обжалване. В случая, с твърдението, че „въпросът е от значение за точното прилагане на закона“, частният касатор е заявил само част от посоченото основание. На последно място, въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационен контрол и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Макар да няма легална дефиниция на понятието „очевидна неправилност“, същото е изяснено във формираната от Върховен касационен съд практика, която е в смисъл, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е аргументирано с оплакването в касационната жалба за неправилност на извода на въззивния съд за наличие и на двете предпоставки на чл. 78, ал. 2 ГПК за освобождаване на ответника от отговорността за разноски по делото, т. е. твърди се неправилност, която обаче не покрива изведените в практиката критерии за „очевидност“. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение