Определение № 1022 от 13.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2794/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. А. А. и Д. Р. А. против решение № 395/05.08.2022 г. по т.д.№ 45/2022 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260350/23.07.2021 г. по т.д.№ 340/2019 г. на Пловдивски окръжен съд. С потвърденото решение е уважен предявеният от „Юробанк България „ АД против касаторите иск, по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК, за установяване вземане на банката от същите, на основание договор за кредит за рефинансиране на жилищно-ипотечен кредит - № HL 67744, в размер на 130 378,48 лева / частичен иск от общо дължима сума от 149 839,91 лева /, представляващо неиздължена редовна главница и дължима при обявена предсрочна изискуемост на кредита остатък от главница по същия, ведно със законната лихва от датата на исковата молба. Касационната жалба възпроизвежда установимата от доказателствата, според касаторите, фактическа обстановка, след обстойно проследяване хронологията на развилото се между страните правоотношение. Касаторите изразяват несъгласие с решаващия извод на въззивния съд, за дължимост на главницата при условия на предсрочна изискуемост на кредита. Считат, че неправилно съдът не е съобразил приложимостта на чл. 21 ал. 1 вр. с ал.2 от сключения договор, според който при промяна на размера на дължимите погасителни вноски банката изготвя служебно нов погасителен план за остатъка от дълга, за което кредитополучателите предварително са дали съгласие. Предвид това същите считат, че неправилно действията на служителя на банката Л. Д., вкл. изпращането от същата на кредитополучателите на нов погасителен план, с който те твърдят да са съобразявали последващите си плащания / след 03.01.2018 г. /, след предварително погасяване на забавените си задължения, не са отчетени от съда като надлежно предоговаряне условията на кредита / ерго - като отказ на банката от правото й да се удовлетвори при условия на предсрочна изискуемост /. Акцентира се на служебното задължение на съда да следи за неравноправни клаузи в договорите с потребители, каквито касаторите считат, че са. Видно от т. 21 и т. 22 от касационната жалба касаторите визират неравноправни клаузи в предходно сключен с банката договор за кредит във валута / швейцарски франкове /, за рефинансиране на който са сключили процесния, като се позовават на непредоставена им предварително информация за последиците от сключването на договора в тази валута и при съответните условия, довело до изцяло поемане от тях на валутния риск в дългосрочен план. Същински касационни доводи за неправилност на въззивното решение, с позоваване на нарушени процесуални и материалноправни норми, на основанията по чл. 281 т. 3 ГПК, не са въведени. Ответната страна – „Юробанк България „ АД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неудовлетвореност на общия селективен критерий. Според страната отговорите на така формулираните въпроси са без значение за правния спор. Неудовлетворени, според нея, са и допълнителните селективни критерии в сочените хипотези. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Между страните е сключен договор за кредит № HL 67744, за рефинансиране на предходен договор за жилищноипотечен кредит. Рефинансираният договор за кредит е сключен във валута „швейцарски франкове „, но процесният е сключен в лева – предоставена в лева сума от банката и съответно дължими в лева погашения от кредитополучателите. Ищецът „Юробанк България„ АД се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение, на основание процесния договор, като твърди упражнено потестативно право за обявяване кредита за предсрочно изискуем. Основното възражение на ответниците е, че бидейки трайно в чужбина, във взаимоотношения с банката – кредитодател са встъпвали чрез пълномощник – Г. Г.. Твърдят, че след узнаване за обявената предсрочна изискуемост са се свързали със служител на банката - Л. Д., изготвила и отправената до тях нотариална покана за доброволно изплащане на задълженията, с която твърдят постигнато съгласие да продължи изпълнението на договора за кредит, след предходно пълно издължаване на забавените плащания, при условията на нов погасителен план, изпратен им от същата служителка. Представят депозирано писмено заявление с това искане, изходящо от пълномощника им Г. Г. и адресирано до банката, по което не твърдят да са получили отговор. Считат, че неоправдано банката е отказала да съобрази действията на пълномощника им за валидни. Независимо от това, с оглед разговорите и действията на Л. Д. / изпратен им нов погасителен план /, ответниците твърдят че са извършвали насетне плащания, съобразно новия погасителен план. Ищецът оспорва да е постигал съгласие за продължаване действието на договора и предоговаряне погасителния план за остатъка по кредита. Л. Д. и Г. Г. са разпитани като свидетелки. Първата отрича осъществената с ответниците комуникация да съставлява договаряне от името и за сметка на банката и дава пояснения за изпратения им погасителен план – единствено с цел информиране за условията, при които ще се погасява остатъка по кредита / ако би било продължено действието на договора, респ. ако банката се откаже от правото си да събере вземанията си при условията на предсрочна изискуемост на кредита /. Свидетелката твърди, че това не е нов погасителен план, а автоматично генериран от системата, отразяващ всички междувременно възникнали промени в условията на кредита. Последните – конкретно промяната в размера на възнаградителна, санкционна лихви и др. акцесорни вземания – са останали неизследвани по делото, вкл. с назначената ССЕ. Същата е установила размер на предоставената от банката сума в лева, общ размер на погасена главница, вкл. след датата на упражнено потестативно право за обявяване кредита за предсрочно изискуем / 18.11.2017 г. / и остатък от непогасена главница – 149 839,91 лева. След датата 18.11.2017 г. / таблица № 1 от заключението / са описани плащания от ответниците в различен размер. Вещото лице е установило начислена от банката възнаградителна лихва върху редовна главница до 18.11.2017 г., изцяло погасена към 04.12.2018г. /датата на подаване заявлението за издаване заповед за незабавно изпълнение, по реда на чл. 417 ГПК/, начислена лихва за забава върху просрочена главница до 04.12.2018г. и дължима към този момент в размер 16 237,52 лева. Св.Г. признава, че ищецът е отказал да договаря с нея, в качеството на пълномощник на ответниците, считано от м. септември 2017 г.. Потвърждава, че по подаденото заявление от 24.11.2017 г. / стр. 108 по номерацията на първоинстанционното дело /, съдържащо предложение за погасяване на просрочени вноски по договор HL 67744 / неправилно квалифициран като договор за жилищно – ипотечен кредит, а по същество – договор за кредит, с цел рефинансиране на предходния / до 15.12.2017 г., не е получила отговор от банката. Съпоставянето на „новия„ погасителен план от 03.01.2018г. / стр. 78 и сл. по номерацията на първоинстанционното дело / и този към сключения договор за кредит / стр. № 215 и сл. / действително водят до извод за различен размер на погасителните вноски по главницата / изменението в размера на възнаградителната лихва е ирелевантно, тъй като може да е повлияно от промени в приложимия лихвен процент /, но по делото не е установено, че извършените след м.ноември 2017 г. погашения от ответниците са осчетоводявани като погасяване на редовна и просрочена главница и лихви, съгласно новия погасителен план, а не като погашения на кредита, съгласно обявената предсрочна негова изискуемост, за да би се ценило това обстоятелство като конклудентно постигнато съгласие за продължаване действието на договора за кредит, съобразно предоговорен погасителен план и като потвърждаване договарянето от лице без представителна власт за това, съгласно чл. 301 ТЗ, ако за такова би се приело поведението на служителката Л. Д.. Първоинстанционният съд е уважил иска, като не е споделил за основателно и доказано това им основно възражение / останалите възражения и мотивите на съда по същите са извън обхвата на изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК, поради което настоящият състав не ги коментира /. По същество мотивите му се свеждат до липсата на установено, постигнато между страните съгласие за продължаване действието на договора, съгласно нов погасителен план. Съдът е приел, че са били налице предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита и кредиторът е упражнил надлежно това си потестативно право, като въз основа заключението на ССЕ е приел, че погашенията след 18.11.2017 г. са осчетоводявани от банката, съобразно реда за погасяване на паралелно съществуващи задължения от различен вид, по чл. 76 ал. 2 ЗЗД / приложение № 1 към заключението /. Приел е за установен размера на неиздължена главница по договора за кредит в идентичен на претендирания размер. Във въззивната си жалба ответниците, аналогично на касационната жалба, са преразказали съдържанието на осъществилото се с банката правоотношение по процесния договор за кредит и установимата от доказателствата, според тях, фактическа обстановка. Конкретни въззивни доводи за неправилност не са формулирани, аналогично на липсата на такива касационни. Изводимо от съдържанието на жалбата е единствено несъгласие на ответниците с възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка и правните му изводи, но без позоваване на противоречие с материалния закон, необоснованост на изводите му за факти, с оглед превратно прилагане правилата на логиката, научните и опитни правила и без посочване на допуснати съществени процесуални нарушения от първоинстанционния съд, освен това, че е бил длъжен служебно да назначи експертиза, за установяване на неравноправни клаузи в договора за кредит, с оглед което е отправено и следното доказателствено искане: да се допусне ССЕ, която, след запознаване с процесния и предходно сключения договор за жилищно-ипотечен кредит, за рефинансиране на който е сключен процесния, защото от там произтичат правата и задълженията на спорещите страни, да отговори дали тези договори съдържат нищожни или неравноправни клаузи, водещи до намаляване размера на иска или до неговото отхвърляне. Въззивният съд е оставил без уважение това искане, с мотива, че отговорите не са от компетенцията на вещите лица, въпросите са правни и отговорите им – в компетенцията на съда. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното, като са споделени решаващите изводи в същото. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ Допустимо ли е въззивният съд да потвърди осъдително съдебно решение на първоинстанционния съд, ако е нарушен принципа на служебното начало – пред втората инстанция е заявено твърдение за наличие на неравноправни клаузи с потребител в договора за банков кредит и за установяването му е заявено искане за допускане на съдебно-счетоводна експертиза, останало неуважено ? Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателства, независимо че не са поискани пред първоинстанционния съд, ако заинтересованата страна е заявила искането си в предвидените в ГПК средство и срок – в конкретния случай, с подаване на въззивната жалба ? – допълнителният селективен критерий се обосновава с решения на въззивни съдилища и с определение по гр.д.№ 3648/2017 г. на ІІІ г.о. на ВКС; 2/ Допустимо ли е въззивната инстанция, без да приложи принципа на чл. 7 ал. 1 ГПК, да постанови съдебно решение без събиране на доказателства за наличие на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител ? – допълнителният селективен критерий е обосноваван идентично – със същите актове на въззивна инстанция и същото определение на ІІІ г.о. на ВКС; 3/ Следва ли въззивният съд да уважи исковата претенция и процесуално допустимо ли е въззивната инстанция да постанови решение, без да събере доказателства – поставяне въпроси към ССЕ – за наличие на неравноправни клаузи с потребител в процесния договор за банков кредит и наличие на неравноправни клаузи в предхождащия го договор за банков кредит, сключен между същите страни ?; 4/ Допустимо ли е въззивният съд да постанови осъдително съдебно решение, с което се уважава исковата претенция на банката – ищец, без да бъде отчетено и преценено законосъобразно ли е процесуалното поведение на служител на търговското дружество – ищец, с което се правят писмени волеизявления от името на същото ?; 5/ Налице ли е съществено процесуално нарушение, като е уважен осъдителен иск в полза на банката - ищец, в отсъствието на изискани с отговора на исковата молба от ищеца всички относими писмени доказателства, съпътстващи договарянето, подписването и изпълнението на процесния договор за банков кредит и допустимо и правилно ли ще е решението на съда в отсъствието на тези писмени доказателства ? и 6/ Допуснато ли е съществено процесуално нарушение от решаващия съд, като е приел, че е ирелевантен за процесния казус и не е отчел поведението на банката - ищец, която е създала процесуална изненада със запорирането чрез действията на ЧСИ Л. Мурджанова, на разплащателната банкова сметка на ответниците, за друго тяхно задължение към същата банка, но което вземане е възникнало по друг потребителски кредит между страните и въпреки знанието, че средствата по тази банкова сметка са за изпълнение по привилигировано ипотечно вземане ? – допълнителния селективен критерий по всички - от 3 до 6 вкл. - въпроси е обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, с формално цитиране на разпоредбата. Всички въпроси са формулирани по начин, който изисква отговор за допустимостта/правилността на конкретния въззивен акт, което изначално изключва характеристиката им на правни – не позволяват еднозначен отговор по приложението на правна норма или правен принцип, независимо от фактологията на спора и извършените от съда и страните процесуални действия. Формулирането им е и правно несъстоятелно, доколкото отнася към порока недопустимост обстоятелства, относими към порока неправилност на съдебния акт, както и приравнява постановяването на същия в определен, неизгоден за страната смисъл, на съществено процесуално нарушение. Първите три въпроса кореспондират с единствения, ясно изводим от касационната жалба довод за допуснато процесуално нарушение - поради отказ на съда да допусне ССЕ, вкл. поискана с въззивната жалба, със задача установяване на неравноправни ,по смисъла на чл. 143 ЗЗП, клаузи в процесния и в предходно сключения с ищеца договор за жилищно - ипотечен кредит, за рефинансиране на който е бил сключен процесният. Въпроси 1 - 3 вкл. не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Ответниците не са се позовали на неравноправни клаузи в процесния договор за кредит, който единствено е относим към предмета на спора. Неравноправни клаузи в договора за жилищно - ипотечен кредит, сключен между страните предходно, биха били относими към процесния спор, само в хипотеза на възражение за прихващане претендираната сума от неиздължена главница по процесния договор за кредит, с вземания на ответниците от надплатени по договора за жилищно-ипотечен кредит суми, в резултат на приложени неравноправни клаузи, но такова не е направено. Ответниците така и не са посочили конкретна неравноправна клауза по процесния договор, а служебното задължение на съда, за съобразяването с неравноправни клаузи и без изричното позоваване на страната, се простира до обективно установима от съдържанието на договора и събраните доказателства неравноправност, каквато неравноправност – вкл. досежно формирането на възнаградителната и санкционна лихви, с оглед препращане в клаузите на договора към Методология на банката за формирането на „ референтния лихвен процент ПРАЙМ за обезпечени кредити в лева „ / чл.3 / - не е установима от съдържанието на договора и събраните по делото доказателства / ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк.дело № 1/2020 г. на ОСГТК /. Действително е невярно съображението на съда, че с оглед предявен единствено иск за главницата, евентуално неравноправни клаузи на договора за кредит биха били без каквото и да било значение. Същите биха имали значение, с оглед наличието на задължения с различен произход и погасяването им по реда на чл. 76 ал. 2 ЗЗД спрямо претендираната главница. Сам по себе си, обаче, с оглед осъществената от ответниците процесуална защита и доказателствата по делото, това неправилно съображение на съда не е от естество да обоснове неправилност на правния резултат в цялост. При това, правилни са съображенията на съда, че неравноправността на договорна клауза не е предмет на специални знания на вещи лица от счетоводна експертиза, тъй като преценката предпоставя единствено правни знания. В този смисъл, въпросите изхождат от неотносима предпоставка – задължение на съда да установи неравноправност чрез конкретното доказателствено средство - ССЕ, каквото задължение същият няма и това е достатъчно да обоснове тяхната ирелевантност за правния резултат, респ. неудовлетвореност на общия селективен критерий. Впрочем, неудовлетворен би бил и допълнителния такъв, тъй като практиката на въззивна инстанция и определенията на ВКС в производство по чл.288 ГПК, тъй като последните не формират сила на пресъдено нещо, не попадат в обхвата на съобразима в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК съдебна практика. Следващите три въпроса не кореспондират с конкретен касационен довод за порок на въззивното решение, което е достатъчно за изключване характеристиката им на правни въпроси. Последните два не кореспондират и с надлежно въведено в процеса от ответниците, в преклузивния срок за това, възражение. Четвъртият въпрос очевидно касае приетото от съда, досежно действията на служителя на банката - Л. Д., но е нелогично формулиран, в аспект на незаконосъобразност на тия действия / при все че точно от тях, като такива, обективиращи оферта от името на банката, за сключване на споразумение за продължаване действието на договора за кредит, страната извежда изгодни за себе си правни последици/, при това с характеристиката им на процесуални действия, каквито те не са, което е достатъчно да се компрометира логичността на въпроса и правната му състоятелност. Досежно петия формулиран въпрос: в самата въззивна жалба страната признава, че е удовлетворено от първоинстанционния съд искането й, за задължаване ищеца да представи цялото кредитно досие, но представеното се е оказало непълно. Последното не резултат от процесуално нарушение на съда, нито е обусловило последващи процесуални претенции на страната, останали неудовлетворени от съда. Шестият въпрос е формулиран в пряка относимост към изпълнението по договора за жилищно-ипотечен кредит, без обосноваване на каквото и да било значение на отговора за разрешаването на настоящия спор, както бе пояснено по-горе. Поради това въпросите не удовлетворяват общия селективен критерий, нито би бил удовлетворен допълнителния такъв, с формалното позоваване на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, след като е невъзможно отнасянето им към конкретна правна норма – непълна, неясна или противоречива, по чието приложение е формирана противоречива съдебна практика или за чието приложение са налице предпоставки за преодоляване на иначе еднозначно формирана съдебна практика, предвид промяна в обществените условия или изменение на законодателството, съгласно задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение