Определение № 6788 от 04.06.2024 г. на ВАС по адм. д. № 4734/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на “Крамас” ООД, със седалище и адрес на управление гр. Габрово, подадена чрез процесуален представител – адв. Л. Димитров - САК, срещу Определение № 587 от 23.04.2024 г. по адм. дело № 131/2024 г. на Административен съд – Габрово, с което е оставена без разглеждане жалбата на дружеството срещу бездействие на министъра на културата на Република България. Частният жалбоподател счита обжалваното определение за неправилно и незаконосъобразно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Позовавайки се на съдебна практика на Върховния административен съд, счита, че неправилно първоинстанционният съд е прекратил производството и е оставил жалбата му без разглеждане, като вместо това е следвало да се произнесе с решение по съществото на спора, следователно да осъди ответника да изпълни дължимото се действие или да отхвърли иска, както се предвижда в разпоредбата на чл. 256, ал. 3 АПК. Излага подробни доводи в полза на защитната си теза и сочи, че в разпоредбата на чл. 256 АПК се обединява както защитата срещу незаконосъобразни фактически бездействия, така и срещу тези бездействия, които не могат да се определят като строго фактически, при което задължението за действие по определен начин произтича пряко от нормативен акт и има своите правни последици, засягащи правната сфера на гражданите и организациите, но не представляват административен акт, по смисъла на чл. 21 АПК. Посочва, че забраната за регистрация на марка, може да бъде преодоляна единствено при едно изпълнено от заявителя условие, а именно - да е представил доказателства за съгласие от Министъра на културата, като компетентен орган по смисъла на чл. 11, ал. 3 от Закона за марките и географските означения (ЗМГО). Счита, че в приложното поле на чл. 256, ал. 1 АПК, попадат и онези дължими от министъра на култура действия, които са част от производството по издаването на крайния акт от Патентно ведомство, като допълва и че към момента на подаване на жалбата министъра на културата, все още не се е произнесъл по отправеното искане и на практика бездейства, а мерките за издаване на общ административен акт не могат да бъдат възприети, като такива прекратяващи бездействието. Твърди, че изпълнението на задължението на компетентния орган по чл. 11, ал. 3 ЗМГО, налага произнасяне във висящо производство пред Патентно ведомство, а не издаване на акт с еднократно правно действие, за неопределен брой лица по смисъла на чл. 65 АПК. Иска отмяна на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции съгласно представен списък. Ответникът – Министърът на културата - изразява подробни доводи за неоснователност на подадената жалба. Моли определението на съда да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски. След като прецени доказателствата по делото, във връзка с доводите и съображенията в частната жалба, Върховният административен съд, състав на Седмо отделение, приема следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 АПК, от надлежна страна – адресат на оспореното определение и срещу акт, който подлежи на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна по следните съображения: За да постанови оспорения съдебен акт първоинстанционният съд е приел, че от страна на “Крамас” ООД е подадена жалба срещу бездействие на министъра на културата на Република България, да се произнесе по подадено искане с вх. № ЗТМ-2 от 23.05.2023 г., на основание чл. 11, ал. 1, т. 11 във вр. с чл. 11, ал. 3 ЗМГО, за предоставяне на съгласие заявената комбинирана марка, вх. № 169722/2023 г., включваща словния елемент “ЕТЪРА”, да бъде регистрирана за стоки от клас 30 на Международната класификация на стоките и услугите (МКСУ). Приел е, че защитата, която се търси от дружеството, не е срещу неизвършването на фактически действия, а срещу неизвършването на правни действия, тъй като не са фактически, задълженията за волеизявление, тоест за издаване на административен акт. Съдът е обосновал извод, че въпросът дали министърът на културата ще даде съгласие, ще изрази несъгласие или ще се въздържи от положително/отрицателно изявление, във всички случаи представлява волеизявление чрез действие или бездействие, представляващо административен акт, предвид което защитата по реда на чл. 256 АПК е недопустима. Предвид изложеното съдът е оставил без разглеждане жалбата на дружеството и е прекратил производството. Определението е правилно като краен резултат. Защитата срещу неоснователни бездействия на административен орган за извършване на фактически действия е уредена в раздел II, глава ХV на АПК, в две хипотези, които се различават по това, че при първата задължението за извършване на фактическите действия произтича пряко от нормативен акт – чл. 256, ал. 1 АПК, а при втората хипотеза органът следва да бъде сезиран с искане да извърши фактически действия, които е длъжен да извърши по силата закона – ал. 2 на същата разпоредба. В случая се твърди бездействие на министъра на култура във връзка с подадено от дружеството жалбоподател искане за предоставяне на съгласие, заявената комбинирана марка включваща наименованието “ЕТЪРА” да бъде регистрирана за стоките от клас 30 МКСУ, което прави изводите на първоинстанционния съд правилни, че в търсената защита по този ред не се включват дължимите от административния орган правни действия. В настоящия случай, не е налице бездействие на административния орган, което да е годен предмет на обжалване по чл. 256 АПК. Бездействие, съгласно посочената разпоредба, е налице само в случаите, в които органът дължи фактическо действие по конкретно задължение, което произтича пряко от нормативен акт, какъвто в случая не е налице. Наличието на бездействие по смисъла на чл. 256 АПК е основание за допустимост на подадения пред съда иск, с оглед на което неоснователно се явява възражение на частния жалбоподател, че неговият иск е следвало да бъде разгледан по същество. Следва да се посочи, че със Заповед № РД09-399 от 09.05.2024 г. издадена от министъра на културата, се определя редът за разглеждане на постъпилите в Министерство на културата, на основание чл. 11, ал. 1, т. 11 във вр. с чл. 11, ал. 3 ЗМГО, заявления за издаване на становище, съдържащо съгласие или отказ от съгласие по искане за регистрация на марка (становище за РМ), която се състои от или включва наименование или изображение на културна ценност или части от културни ценности, определени по Закона за културното наследство (ЗКН). Именно от посочената заповед произтича задължението на министъра на културата като компетентен орган да разглежда подадените заявления на посочените основания, което не се отнася до изпълнение на фактически действия, а до изпълнение на правни такива. Видно от съдържанието на същата в раздел V “Изготвяне на експертно становище” в т. 2.1 и т. 2.2 са посочени основанията за издаване на становище със съгласие/несъгласие за регистриране на марка при наличието на подробно изброени основания, което представлява именно извършването на правни действия по издаването на административен акт с определено съдържание. Изрично заповедта обхваща и заявления, които са подадени по-рано, като в т. 6 е добавено, че “разглеждането на заявления за издаване на становище за регистрация на марка, която се състои от или включва наименование или изображение на културна ценност или части от културни ценности, подадени в Министерство на културата преди влизане в сила на настоящата заповед, се извършва по реда на раздел V”. От изложеното по горе следва извод за правилност на заключението на първоинстанционния съд, че не са предмет на защита по реда на чл. 256, ал. 1 АПК, задълженията на административния орган за извършване на правни действия, поради което и търсената защита е недопустима. С оглед изложеното постановеното определение е валидно, допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход от спора, направено от ответника искане и на основание чл. 143 АПК, съдът следва да осъди частния жалбоподател да заплати на ответника направените пред касационната инстанция разноски. Същите, видно от доказателствата по делото, са за юрисконсултско възнаграждение, размерът на което съдът определя на 100,00 лв., на основание чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Така мотивиран и основание чл. 221, ал. 2, предл. първо във вр. с чл. 236 АПК, Върховния административен съд, Седмо отделение в настоящия състав