Определение № 105 от 09.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 1075/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място], срещу решение № 1488/07.12.2020г., постановено по в.гр.д.№ 2351/2020г. от Софийски апелативен съд, в частта, с което е потвърдено решение № 8672/18.12.2019г. по гр.д.№ 8908/2018г. на Софийски градски съд за осъждане на касатора да заплати Д. П. Г. и на И. К. М., действащи чрез законния си представител майка им К. М. К., [населено място], суми от по 52500 лв., представляващи обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на техния брат Й. К. К., ведно със законната лихва от 01.11.2015г. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Ответниците не вземат становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 01.11.2015г. при ПТП е починал Й. К., като гражданската отговорност на виновния водач Л. Р. е застрахована при ответника по исковете – настоящ касатор. Увредените лица са брат и сестра на пострадалия, родени съответно през 2009г. и през 2006г. Изложени са съображения, основани на свидетелските показания, че братята и сестрата са живели в едно домакинство. Починалият, като значително по-голям (роден през 1988г.) брат се е грижил за тях, тъй като майката имала здравословни проблеми. Големият брат замествал отсъстващата фигура на бащата в семейството, той водел децата на лекар, ходел на родителски срещи и между пострадалия и увредените била установена трайна емоционална връзка, поради което причинените болки и страдания били над обичайните и нормално присъщите за родствената връзка. Касаторът в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е въвел следните въпроси: 1.“Следва ли решаващият съд при определяне на елементите за имуществено репариране от значение за приложение на чл.52 ЗЗД да заяви мотиви относно обществено възприеманото разбиране за понятието обичайни характеристики на житейските и емоционални връзки между роднини, съответно да извърши съпоставка спрямо съдържанието, вложено от решаващия съд в разбирането за понятието „особени“ обстоятелства и кои се определят като такива като задължителна предпоставка за формиране на определящия извод относно наличие на право на обезщетение?“; 2.“Следва ли дадената оценка да се основава само на установени конкретни факти и обстоятелства, обсъдени при преценка на строго въведени от нормата критерии за това и допустимо ли е даденото обсъждане да се основава на общи оценъчни понятия с оглед определяне на вложеното съдържание, за да се приеме наличие на право на обезщетение и спрямо отделните критерии за приложение на чл.52 ЗЗД?“ и 3.„Дали с оглед правилното приложение на материалния закон е допустимо при формиране на правните изводи относно изхода на спора и относно обема на спорното право съдът може да обоснове определянето на елементите на имуществено репариране, съответно – конкретното им съдържание, с оглед прилагане на принципа на чл.52 ЗЗД, върху разбиране за фактите по делото?“. Касаторът се позовава на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както и на противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС по Тълкувателно решение № 1/21.06.2018г. по тълк.д.№ 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК също е свързано с прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице заявените основания за допускане на касационно обжалване. Всички поставени въпроси са свързани с прилагането на критерия за справедливост, както и с разясненията дадени в ТР № 1/2016г. за кръга на лицата и предпоставките, при които подлежат на обезщетяване претърпените от тях неимуществени вреди. Въпросите са обуславящи за изхода на делото, поради което отговарят на общото изискване по чл.280, ал.1 от ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, на която се е позовал въззивният съд, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление №4/1961г. и Постановление № 5/1969г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. Според тълкувателното решение възможността за обезщетяване на други лица, извън очертания в двете постановления на Пленума на ВС най-близък семеен и родствен кръг, се допуска по изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях - ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). По отношение на активната материалноправна легитимация на братята и сестрите е прието, че в традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите са част от най - близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаване на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, че правото на обезщетение принадлежи на най-близките на починалия. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че една връзка е трайна и дълбока емоционална по смисъла на тълкувателното решение, са различни за всеки конкретен случай и не могат да бъдат предмет на обобщаване в постановено по реда на чл.290 ГПК решение, а следва да се преценяват конкретно по всяко различно дело въз основа на събраните доказателства. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е придържал към цитираното тълкувателно решение и не се е отклонил от задължителните постановки на същото. В решението, въз основа на събраните по делото гласни доказателства, е мотивиран извод, че съществувалите между ищците и брат им отношения и претърпените от тях вреди надхвърлят обичайните за родствената връзка. По приложението на чл.52 от ЗЗД съществува задължителна съдебна практика, в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт – ППВС № 4/1968г. В същото е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са възрастта на увредения, както и действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение. С оглед доводите на касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК трябва да се посочи, че по делата за обезщетения за неимуществени вреди се съобразяват общите критерии за определяне на размера на обезщетенията, но разликата в присъжданите размери произтича от разликата във фактите и обстоятелствата по конкретния спор. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност (решение № 88 /09.07.2012 г. по т.д. № 1015/2017г. на ВКС, решение № 93/23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на II т.о., решение № 158/28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на I т.о.). Съгласно практиката на ВКС, като например: решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на II т.о., решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на II т.о., решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на II т.о., решение № 242/12.01.2017г. по т.д. № 3319/2015г. на II т.о., при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпеното разбиране в тази практика е, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – моментът на настъпване на увреждането. В настоящия случай, при определяне размера на обезщетенията за неимуществените вреди на ищците, въззивният съд е съобразил изяснените в задължителната практика на ВКС критерии и е взел предвид установените по делото релевантни обстоятелства, като ги е оценил адекватно поотделно и в тяхната съвкупност. Извършената от съда преценка досежно дължимия размер на обезщетенията е към датата на събитието, което сочи на отчитане от съда на социално-икономическите условия в страната към този конкретен момент, съответно на основата за формиране на съществуващите към този момент нива на застрахователно покритие. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да обоснове допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл.280, ал.1 ГПК. В този смисъл не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение поради явна необоснованост на въззивното решение, като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. По тези съображения касационното обжалване не се допуска. Разноски за производството не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд