Определение № 298 от 13.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2508/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 21688/12.04.2022 г. на С. М. Ц., чрез адв. Д. С., срещу определение № 1371/17.02.2022 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 15460/2021 г. на Софийския градски съд, с което е оставена без уважение частната жалба на жалбоподателя срещу протоколно определение № 20197514/12.10.2021 г. по гр. д. № 65608/2020 г. на Софийския районен съд за прекратяване на производството по делото поради недопустимост на иска. В жалбата се поддържа, че определението на въззивния съд е нищожно, недопустимо и неправилно, и се иска неговата отмяна. В изложението си жалбоподателят сочи, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по следните въпроси: 1) „допустим ли е иск по чл. 270, ал. 2 ГПК с издаване на заповед по чл. 410 ГПК“; 2) „допустимо ли е след възражение за нищожност съставът, издал заповедта по чл. 410 ГПК, да се произнесе по нейната валидност“. Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК – нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на въззивното определение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира частната касационна жалба за допустима. По предпоставките за допускане на касационното обжалване приема следното: Производството по гр. д. № 65608/2020 г. на Софийския районен съд е образувано по искова молба, подадена от С. М. Ц. против „Топлофикация София“ ЕАД с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на разпореждането, предхождащо издаването на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр. д. № 43298/2017 г. на Софийския районен съд, както и на самата заповед за изпълнение. Въззивният съд е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 270, ал. 2 ГПК може да се иска прогласяване на нищожност не само на изрично посочените в нея съдебни актове - решения, но и на останалите актове на съда - определения и разпореждания, включително и такива за издаване на заповеди за изпълнение по чл. 410 и чл. 417 ГПК. Независимо от вида на съдебния акт, на чиято нищожност страната може да се позове - чрез иск или възражение, предпоставка за надлежното му предявяване е актът да е окончателен (влязъл в сила), т.е. само тогава, когато редът на защитата по общия предвиден в закона ред за инстанционен контрол е изчерпан. В настоящия случай, жалбоподателят е упражнил правото си да подаде възражение срещу издадената против него заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, като е образувано и висящо исково производство по чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, в което жалбоподателят, в качеството му на ответник, следва да изчерпи всичките си възражения срещу иска, включително и такива за нищожност на актове, постановени в заповедното производство. Предвид факта, че исковото производство се явява продължение на заповедното и окончателен съдебен акт в производството по чл. 422 ГПК все още не е постановен, настоящото производство е недопустимо. Въведените в жалбата доводи за нищожност, поради несъобразяване с правото на ЕС, както и евентуалното наличие на неравноправни клаузи касаят спора по същество, респ. - същите се явяват ирелеванти към предмета на жалбата. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за селектирането на частната касационна жалба, предвид следното: Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да посочи ясно и точно правния въпрос и в тези рамки касационната инстанция е длъжна да осъществи проверката за наличието на основания за допускане на касационния контрол. Преценката се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи във връзка с формулираните въпроси и с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК. Изложението към частната касационна жалба съдържа въпроси, които не удовлетворят общото основание за допускане на касационно обжалване, тъй като същите са неясно смислово формулирани (въпрос №1) и без конкретна връзка с решаващите изводи на въззивната инстанция (въпрос №2). Поради това въпросите са неотносими за производството по чл. 288 ГПК, което е достатъчно основание да не се допусне селектирането на жалбата. Не се установяват и бланкетно сочените основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. При служебната проверка за произнасянето на въззивния съд по правни въпроси, обуславящи валидността и допустимостта на обжалваното определение, такива не могат да бъдат изведени служебно нито от изложението, нито от оплакванията в частната касационна жалба, нито от съдържанието на съдебния акт. Не се констатира и обжалваното определение да е очевидно неправилно. Във фазата по селектиране на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, изложените от жалбоподателя аргументи не могат да обусловят наличието на такъв тежък порок на определението, който да може да се установи от самото него. А по формулираните в изложението правни въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като същите са неотносими за производството по чл.288 ГПК. Извън това, настоящият съдебен състав намира за необходимо да посочи, че решаващите изводи на въззивната инстанция са в съответствие с установената практика на Върховния касационен съд (вж. – решение №123/04.04.2012 г. по гр.д.№777/2011 г., І г.о., решение № 131/ 01.06.2021 г. по гр. д. № 3652/2020 г., III г. о., определение № 64/23.01.2015 по ч. гр. д. № 141/2015 г., ІV г. о., определение № 58/16.02.2022 г. по ч. гр. д. № 400/2022 г., IV г. о. и др.). В цитираните съдебни актове е посочено, че заповедта за изпълнение няма характера на съдебно решение, но тя съставлява съдебен акт, който има някои от последиците, присъщи на решенията, разрешаващи отнесен до съда правен спор. Влязлата в сила заповед има изпълнителна сила и не допуска същият спор да бъде отнесен за разрешаване по исков ред от съда, освен при новооткрити обстоятелства и доказателства. С оглед на това, нищожността на заповед за изпълнение, издадена по реда на глава 37 ГПК, може да бъде установявана по иск на длъжника по реда на чл. 270, ал. 2 ГПК, предявен против заявителя, на същите основания, на които нищожно би било издаденото за същото вземане осъдително съдебно решение. Искът по чл. 270, ал. 2 ГПК цели отпадане на силата на пресъдено нещо, респективно изпълнителната сила, с която влезлият в сила съдебен акт обвързва страните по делото. Доколкото исковият ред е самостоятелна форма на защита срещу нищожни съдебни актове, тя може да бъде реализирана след като инстанционният ред за разглеждане на спора е изчерпан, в какъвто смисъл се е произнесъл и въззивният съд. Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение