Определение № 183 от 12.02.2016 г. на ВКС по д. № 5002/2014 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на съединените за общо разглеждане 3 касационни жалби - по настоящото дело, по гр.д. №2626/15 г. и по ч.гр.д. №6221/15 г., образувано по частна жалба, която има характер на касационна, съгл. ТР №1/13 г., т.8 ОСГТК - и по допускане на обжалването. Жалбите са подадени от Н. Н. срещу първоначалното и допълнителното въззивни решения по гр.д. №13567/12 г. на Градски съд София, постановени съответно на 6.12.13 г. и на 16.12.14 г. С първоначалното въззивно решение е отхвърлен частичният иск на касатора срещу първия ответник по исковата молба Прокуратура на РБ по чл.49 ЗЗД, за обезщетяване на неимуществени вреди в размер на 5100 лв. и след обезсилване на първоинстанционното решение е прекратено производството за солидарно обезщетяване на тези вреди срещу Н. В. и Държавата, чрез Министерство на финансите/МФ/, на осн. чл.45 и чл.49 ЗЗД. С допълнителното въззивно решение от 6.12.14 г. е отказано допълване на първоначалното решение относно размера на иска, като е прието, че съдът не е посочил в диспозитива на решението конкретна сума, а мотивите не се ползват със СПН, поради което следва да се приеме, че се е произнесъл изцяло по предявените искове, а следователно и в увеличения / от 2 000 на 5 100 лв./им размер.. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащи на обжалване съдебни решения и са допустими. За допускане на обжалването на първоначалното решение касаторът се позовава на недопустимостта му в частта, с която, след обезсилване на първоинстанционното решение е прекратено производството по исковете срещу втория и третия ответник. Твърди още, че в тази част, по въпроса за процесуалната легитимация на ответниците, въззивното решение противоречи на приложените към жалбата опр. по ч.гр.д. №212/11 г. и по ч.гр.д. №23/12 г. на четвърто г.о., по ч.гр.д. №3266/13 г. на трето г.о. на ВКС / по чл.274, ал.3 ГПК/, р. по гр.д. №17/06 г. на четвърто г.о. на ВКС, по ГПК, отм., опр. по ч.гр.д. №2484/10 г. и по ч.гр.д. №11803/11 г. на ГС София, както и на постановеното по самото дело опр. по ч.гр.д. №9233/11 г. на СГС. С последното е отменено определението на първоинстанционния съд за прекратяване на производството по иска срещу Държавата, чрез МФ. Отменителното определение е задължително за долустоящия съд на осн. чл.278, ал.3 ГПК и въззивният съд при второинстанционното разглеждане на делото не може да пререшава разрешения вече в отделно производство процесуален въпрос за допустимостта на иска срещу третия ответник, на осн. чл.297 ГПК и поради забраната по чл.299 ГПК. ВКС намира, че са налице основания по чл.280, ал.1,т.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която след обезсилване на първоинст. решение е прекратено производството по иска срещу ответника Държавата, чрез МФ поради противоречието му по поставения процесуален въпрос с определение на ВКС, четвърто г.о. по ч.гр.д. №212/11 г. и опр. по ч.гр.д. №23/12 г., с опр. по ч.гр.д. №3266/13 г. на трето г.о. и други служебно известни на съда актове на ВКС, представляващи задължителна практика по см. на чл.280, ал.1,т.1 ГПК, както и с опр. по ч.гр.д. №11 803/11 г. на СГС. С исковата молба отговорността на ответниците Прокуратура на РБ, Н. В. и Държавата, чрез МФ за обезщетяване на понесените от ищеца неимуществени вреди се претендира солидарно – за твърдяните неправомерни, увреждащи ищеца действия на втория ответник, като служител на първия ответник, който е държавен правозащитен орган. Отговорността на държавата според ищеца е гаранционно - обезпечителна, съгл. чл.7 от Конституцията на РБ, чл.47 от Х. за основните права в ЕС и чл.13 от ЕКЗПЧОС – затова, че не е осигурила ефикасни средства за защита на ищеца от деликта, извършен от втория ответник, на който са предоставени от държавата властнически правомощия. За да обезсили първоинстанционното решение и прекрати производството по иска срещу държавата въззивният съд е приел, че функционалният имунитет на магистрата не изключва отговорността на държавата чрез МФ за незаконни актове или действия на нейни органи или дл. лица на осн. чл.7 КРБ. Държавата обаче не отговаря самостоятелно, а чрез своя процесуален субсититуент, с когото причинилото вредата лице е в трудови или служебни правоотношения – в случая Прокуратура на РБ. След като последната участва в процеса като материално правно легитимиран ответник с правото на регресен иск срещу причинилото вредите длъжностно лице на осн. чл.9 ЗОДОВ, производството по иска с пр. осн. чл.49 ЗЗД срещу Държавата чрез МФ е недопустимо. Противно на горното в опр. по ч.гр.д. №11803/11 г. на СГС и опр. по ч.гр.д. №212/11 г. на ВКС, четвърто г.о. е прието, че на основание чл. 7 от Конституцията на Република България, държавата отговаря пряко за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Когато тази отговорност не може да бъде реализирана по ЗОДОВ (специален закон, уреждащ отговорността на държавата при участие в процеса на съответните държавни органи като нейни процесуални субституенти), отговорността за вреди се реализира на основание чл. 49 ЗЗД, предвид което предявеният срещу държавата иск е допустим, а доколко е основателен е въпрос по съществото на делото. Отговорността на държавата за действия, които не попадат в обхвата на ЗОДОВ, се реализира по общия ред на чл. 45 и следващите от ЗЗД – опр. по ч.гр.д. №3266/13 г. на трето г.о., по ч.гр.д. №6711/14 г. на първо г.о., р. по гр.д. №93/12 г. на четвърто г.о. на ВКС и др. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на първоначалното въззивно решение в останалата му част. Производството по иска срещу втория ответник – Н. В. е прекратено поради функционалния имунитет по чл.132 КРБ, като е прието, че твърдяните вредоносни за ищеца негови действия като наблюдаващ досъдебното производство прокурор са по служба и не е установено, извършеното да е умишлено престъпление от общ характер. В този смисъл е цитираната във въззивното решение практика на ВКС – опр. по ч.гр.д. №323/12 г. на първо г.о. на ВКС и посочената в него константна задължителна практика, в която е прието, че процесуалната легитимация обуславя принадлежността на правото на иск и нейната липса е основание за недопустимост на иска. Касае се за абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно. Ако тя липсва, т. е. липсва право на иск по отношение на посочения ответник, съдът няма право да решава спора по същество, а следва да прекрати делото. Наличието на последователна съдебна практика, постановена при действието на новия ГПК, с която обжалваното определение е съобразено, сочи на липса на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 от ГПК. Дори да е имало противоречие по този въпрос, то е преодоляно с постановяване на посочените съдебни актове. С това определение е засегнат и въпросът отнася ли се функционалният имунитет за действия на магистрат, които са извън възложените му по служба. Прието е, че функционалният имунитет се прилага, когато в исковата молба се твърдят и отговорност се търси за действия на ответника, извършени служебно, в качеството на прокурор и по възлагане от прокуратурата / както е и в настоящия случай/, а не за негови лични действия в извънслужебното качество на гражданин. Не са налице основания за допускане на обжалването на първоначалното въззивно решение в частта, с която е отхвърлен искът по чл.49 ЗЗД срещу Прокуратура на РБ. Касаторът не поставя правен въпрос от предмета на спора във връзка с този иск, а излага доводи за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение в тази част поради необсъждане на събраните доказателства и допуснати съществени процесуални нарушения. В ТР №1/19.02.10 г. е пояснено, че осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК са различни от тези по чл.281,т.3 ГПК и са разграничени целта и приложното поле на двете групи основания. Освен това, според това ТР, за обосноваване на противоречие по чл.280, ал.1,т. 2 ГПК могат да послужат само решения на ВКС и съдилищата по реда на ГПК; затова сочените от касатора решения на ВКС по наказателни дела и на ВАС по административни дела са неотносими към сочените основания по чл.280, ал.1 ГПК. По същите съображения не са налице основания за допускане на обжалването и на допълнителното решение от 16.12.14 г. Освен това, макар с това решение формално да е отхвърлено искането на ищеца за допълване на въззивното решение с произнасяне по увеличения размер на исковете, в мотивите си ГС е приел, че се е произнесъл по целия процесен размер, тъй като в диспозитива на първоинстанционното решение и на потвърдилото го въззивно не е посочена определена сума. Така интересът на ищеца от произнасяне по частични искове в увеличения им размер на практика е удовлетворен и това е отчетено и от настоящия състав на ВКС при преценка за допустимостта на жалбите срещу постановеното по делото въззивно решение на осн. чл.280, ал.2 ГПК. ВКС в настоящия състав също приема, че предявените частични искове са с размер 5100 лв. след направеното увеличение, и касационните жалби срещу въззивното решение са допустими. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.