Определение № 2807 от 08.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1477/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Подадена е частна касационна жалба от Н. Н. С., К. И. С. и Д. Д. Л., чрез адв. Д. П. от ВАК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу определение № 2390/22.05.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1059/2025 г. по описа на Окръжен съд-Варна, ТО, V с-в, с което след отмяна на определение № 3691/19.03.2025 г., постановено по гр. д. № 6776/2024 г. по описа на Районен съд-Варна, с което е оставена без уважение молбата на „Банка ДСК“ АД за изменение на първоинстанцинното решение в частта за разноските, тази молба е уважена, като на основание чл. 248, ал. 1 ГПК е изменено решение № 303/27.01.2025 г., постановено по гр. д. № 6776/2024 г. по описа на РС-Варна в частта, в която са присъдени разноски в полза на Н. Н. С., Д. Д. Л. и К. И. С. в размер на сумата от 934,23 лв. - държавна такса, както и в частта, в която са присъдени разноски в полза на Н. Н. С. и К. И. С. в размер на по 1730,62 лв. (за всеки един от тях) - адвокатско възнаграждение, като на основание чл. 78, ал. 2 ГПК Н. Н. С., Д. Д. Л. и К. И. С. са осъдени да заплатят на „БАНКА ДСК“ АД сумата от 27,27 лв. – допълнително присъдени съдебни разноски над тези, които са определени от районния съд. Частните касатори поддържат, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като въззивният съд не е съобразил, че макар и ответникът да е признал предявените отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за отричане със сила на пресъдено нещо на оспорените парични притезания, той е станал причина за образуване на настоящото исково производство. За да се отрече правото на принудително удовлетворяване на оспорените парични притезания поради покриването им с изтекла погасителна давност, единственият правен способ е предявяване на отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, поради което сезирането на съда е предпоставка за упражняване на субективните права на длъжника, като признанието на иска от кредитора не е достатъчно, за да се освободи от отговорността за разноските. Частните касатори обосновават искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставят следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. „Освобождава ли се кредиторът от отговорността си за разноски в производството по предявен иск по чл. 439 ГПК, ако след настъпване на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК взискателят е бездействал, не е предприемал мерки, не е искал извършването на принудителни изпълнителни действия?“; 2. „Достатъчно ли е признанието на предявения иск и липсата на изпълнително производство, за да се освободи ответникът от отговорността за разноски, когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективно право на длъжника и ищец по иск по чл. 439 ГПК и и трябва ли да се позове длъжникът на изтекла в негова полза погасителна давност пред кредитора извънсъдебно?“ и 3. „Достатъчно ли е наличието на изпълнителен титул, издаден в полза на кредитора отпреди изтичането на давностния срок за вземането, за да се приеме, че същият е дал повод за предявяване на отрицателен иск по чл. 439 ГПК, ако след изтичането на давностния срок за вземането кредиторът не е инициирал изпълнение срещу имущество на длъжника?“ (твърди се противоречие с постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 709/28.12.2012 г. по ч. гр. д.№ 592/2012 г. на ВКС, I г. о; определение № 71/21.01.2014 г. по гр. д. 17/2014 на ВКС; определение № 500/16.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2326/2013 г.; определение № 242/31.05.2018 г. по ч. гр. д. № 2062/2018 г. на ВКС, IV г. о.; определение № 708/28.12.2012 г. по ч. гр. д. № 592/2012 г. на ВКС, I г. о.; определение № 694/25.09.2023 г. по т. д. № 1325/2023 г. на ВКС, ІІ т. о.; определение № 1220/05.12.2023 г. по т. д. № 1809/2023 г. на ВКС и определение по ч. гр. д. № 592/2012 г., І г. о. на ВКС). Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на частната касационна жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в частната касационна жалба. Посочва практика в обратния смисъл на тази, на която частните касатори се позовават. Частната касационна жалба е предявена в преклузивния срок за обжалване от активно легитимирани правни субекти в процеса срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че с влязлото в сила първоинстанционно решение е прието за установено, че по предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК ищците не дължат на „Банка ДСК“ АД паричните притезания, за които е издаден изпълнителен лист въз основа на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и които представляват изпълняемо право по образувано, но впоследствие прекратено поради настъпила перемпция изпълнително дело. С оглед изхода на правния спор районният съд е присъдил на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищците сторените от тях съдебни разноски. Окръжният съд е изяснил, че разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК урежда основание за освобождаване на ответника от отговорност за разноски при две кумулативно проявени предпоставки: 1) да признае иска и 2) да не е дал повод за завеждане на делото. Следователно, определящо при разрешаване на въпроса за отговорността за разноски се явявало поведението на ответника. Въззивният съд е приел за безспорно, че ответникът е признал иска, като от доказателствата по делото не може да се обоснове правния извод, че той е дал повод за завеждане на делото - образуваното изпълнително производството е прекратено с постановление на ЧСИ от 27.02.2018 г., като липсват данни банката да е предприела последващи изпълнителни действия, насочени към събиране на отреченото вземане, нито да е изразена готовност такива да бъдат предприемани; процесният изпълнителен лист се намира по изпълнителното дело; банката не е подавала информация в ЦКР към БНБ за кредитна задлъжнялост на ищците; липсват данни банката да е оспорвала факта на погасяване на правото на принудително изпълнение на вземането, поради което след изтичане на погасителната давност това вземане продължава да съществува като естествено; липсвали данни ищците да са отправяли извънсъдебно искане до кредитора за зачитане на давността, което да е отхвърлено. Напротив, в рамките на образуваното съдебно производство ответникът не е претендирал изпълнение, а е признал твърдението за настъпила погасителна давност. При така приетите за установени правнорелевантни факти окръжният съд е обосновал правното съждение, че са породени уредените в чл. 78, ал. 2 ГПК процесуални предпоставки, поради което и разноските в производството следва да бъдат възложени върху ищците, вкл. и в полза на ответника трябва да се присъди допълнително юрисконсултско възнаграждение. Настоящият състав на ВКС намира, че след обобщаване и преформулиране на поставените три правни въпроса от изложението обжалваното определение трябва да се допусне до касационно обжалване по въпроса за предпоставките за приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК при предявен от длъжника отрицателен установителен иск за недължимост на вземането поради изтекла погасителна давност при непредприемане на изпълнителни действия от кредитора след прекратяване на изпълнителното производство поради настъпила перемпция (чл. 433, ал. 1, т. 3 ГПК) и при наличие на изпълнителен титул в полза на ответника. Въпросът е решаващ за изхода на спора пред въззивния съд съобразно приетото за установено от него, че липсват данни ответната банка да е предприемала по отношение на длъжника действия по принудително изпълнение на процесното вземане след изтичане на срока на погасителната давност, въз основа на което и при заявено признание на иска е обоснован правният извод за приложимост на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК за освобождаване на ответника от отговорността за разноски. По така поставения въпрос е формирана практика на Върховния касационен съд – както посочените от частните касатори определения, така и служебно известната на настоящия съдебен състав (Определение № 1220/5.12.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 1809/2023 г., II т. о., ТК и Определение № 2367/15.05.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 759/2024 г., IV г. о., ГК, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК), съобразно която предпоставките за недължимост на разноските от ответника, когато искът е уважен, са кумулативни и следва да се преценяват във връзка с предмета по конкретното дело. Разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК е в смисъл, че ответникът не трябва да понася съдебните разноски, когато неговото извънсъдебно поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на ищеца. Когато обаче сезирането на съда е предпоставка за упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответникът от отговорността за разноски, тъй като не е породена първата процесуална предпоставка, уредена в чл. 78, ал. 2 ГПК. Чрез материалноправното възражение за изтекла погасителна давност се упражнява потестативно субективно материално право, поради което то може да се релевира само когато титулярят на вземането, покрито от погасителната давност, претендира изпълнение. В този смисъл, това преобразуващо субективно право не може да бъде упражнено извънсъдебно. В конкретния случай дори и при прекратено изпълнително дело – на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (поради настъпила перемпция), банката притежава изпълнителен лист, който винаги овластява кредиторът да поиска образуване на ново изпълнително производство и да насочи принудително изпълнение по отношение на имуществените права на длъжника. В този смисъл, за да отрече със сила на пресъдено нещо процесуалното право на кредитора да удовлетвори удостовереното в изпълнителния лист изпълняемо право чрез помощта на държавната принуда, длъжникът следва да предяви отрицателен установителен иск, за което причина представлява поведението на кредитора. За да се освободи в този случай от отговорността за съдебните разноски, кредиторът следва да докаже, че с извънсъдебното си поведение не е създал предпоставки за предявяване от длъжника на отрицателния установителния иск, като не е достатъчно фактически да не е предприел действия по образуване на ново изпълнително дело, до който неправилен правен извод е достигнал въззивният съд. Както е изяснено в мотивите към т. 2 от ТР № 2/4.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 2/2023 г., ОСГТК изпълнителният лист представлява по своето правно естество процесуална ценна книга, поради което докато той не бъде предаден доброволно от кредитора на длъжника (преди образуване или след прекратяване на изпълнителното производство), носителят на изпълняемото право, удостоверено в изпълнителния лист, вкл. когато то е прехвърлено на трето лице (арг. чл. 429, ал. 1 ГПК), винаги може да предприеме изпълнителни действия за принудителното удовлетворяване на тези притезания. В случай че впоследствие кредиторът поиска издаване на дубликат на първообразния изпълнителен лист, длъжникът ще може да му противопостави всички възражения и оспорвания, вкл. и че първообразният изпълнителен лист не е изгубен или унищожен, а доброволно е предаден от кредитора (взискателя) на длъжника като доказателство, че изпълняемото право или процесуалното право за принудителното му удовлетворяване с помощта на държавната принуда е погасено (чл. 409, ал. 3 ГПК). Аргумент в полза на този правен извод се обосновава и от нормативното правило на чл. 109 ЗЗД, макар и изпълнителният лист да не е частен документ. По основателността на частната касационна жалба: Съобразно отговора на правния въпрос, обусловил допускане на касационното обжалване, въззивното определение се явява неправилно. При обосноваване на извода за доказаност на предпоставките по чл. 78, ал. 2 ГПК решаващият съд не е съобразил правнорелевантното обстоятелство, че оригиналът на изпълнителния лист като процесуална ценна книга се намира по прекратеното изпълнително дело, като взискателят (кредиторът) винаги би могъл да поиска от съдебния изпълнител този документ да му бъде върнат, а впоследствие по негова молба да бъде образувано срещу длъжниците ново изпълнително производство. Тази процесуална възможност надлежно би била възпрепятствана при доброволното фактическо предаване на оригинала на изпълнителния лист от кредитора на длъжниците, като в този случай би се приело, че титулярят на изпълняемото право извънсъдебно не е създал пречки за предявяване на отрицателния установителен иск, с който се цели със сила на пресъдено нещо отричане на правото на принудително удовлетворяване на процесните парични вземания - поради тяхното погасяване по давност. Както бе изяснено, за да се породят правните последици на материалноправното възражение за изтекла погасителна давност - погасяване на процесуалното право на кредитора да иска удовлетворяване на притежаваните от него притезателни права чрез помощта на държавната принуда, то не може да бъде упражнено извънсъдебно, поради което търсената от длъжниците правна защита следва да бъде обезпечена чрез отричане със сила на пресъдено нещо на процесуалното право на принудително удовлетворяване на изпълняемото право. В този смисъл, при разпределяне на отговорността за съдебните разноски са ирелевантни обстоятелствата дали след прекратяване на изпълнително производството банката не е предприела, респ. не е изразила готовност да предприеме изпълнителни действия; дали изпълнителният лист се намира по изпълнителното дело, а не е върнат на взискателя; дали банката е подавала информация в ЦКР към БНБ за кредитна задлъжнялост на длъжниците; дали е оспорвала факта на погасяване на правото на принудително изпълнение на вземането, дали длъжниците са отправяли извънсъдебно искане до кредитора за зачитане на давността, което да е отхвърлено. Следователно, при съществуващата процесуална правна възможност кредиторът отново да образува изпълнително производство – при връщането от съдебния изпълнител на оригинала на процесния изпълнителен лист, не може да се приеме, че ответникът в настоящото исково производство чрез своето извънсъдебно поведение не е станал причина за предявяване на отрицателния установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, поради което не е възникнала една от кумулативно уредените в чл. 78, ал. 2 ГПК процесуални представки за освобождаване на банката от отговорността ѝ за сторените в исковия процес съдебни разноски. По така изложените съображения, обжалваното определение следва да бъде отменено, а молбата на банката на основание чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските трябва да бъде отхвърлена. Воден от горното, съдът