Определение № 852 от 19.11.2012 г. на ВКС по т. д. № 358/2012 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационни жалби на всяка от страните, против решение № 1910 / 12.12.2011 год. по т.д.№ 2754 / 2011 год. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 7 състав, с което е частично отменено, с отхвърляне на иска, и частично потвърдено в останалата му част, решение № 2771 / 12.05.2011 год. по гр.д.№ 12 756 / 2009 год. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, І – 14 състав, съответно: Касаторът – ищец С. К. К. обжалва въззивното решение, в частта в която е отменено първоинстанционното за уважаване иска му за обезщетение на имуществени вреди, за разликата между сумата от 12 851,62 лв. и до присъдените 16 347,12 лева, като искът му е отхвърлен. Разликата съизмерява претендирани от ищеца разходи за болногледач, за период от 5 месеца, в размер от 3 495, 50 лева. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон. Обосновава същото в аспект на правото на лицата - негови близки, които доброволно и безвъзмездно са полагали грижи за възстановяването му след увреждането, да бъдат възмездени за труда си, в съответствие с конституционно залегнали принципи и права. Касаторът - ответник [фирма] обжалва въззивното решение само в частта, в която със същото е потвърдено първоинстанционното по присъдени лихви върху присъденото обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, търпими от настъпило на 26.06. 2009 год. ПТП, по вина на водача на лек автомобил, застрахован по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ при дружеството, присъдени от увреждането до окончателното изплащане на обезщетенията, вместо до датата 09.06.2011 год., на която ответникът твърди отправена до ищеца покана за откриване на банкова сметка. С оглед междувременно влезлия в сила Закон за ограничаване плащанията в брой / обн. ДВ бр.16 от 22.02.2011 год. / страната твърди, че това е единственият законовоуреден начин за заплащане на дължимите обезщетения. Сочи неправилност на въззивното решение в тази му част, като постановено в противоречие със закона, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост: противоречие с материалния закон - чл.95 ЗЗД / забава на кредитора освобождаваща длъжника от последиците на собствената му забава / вр. със Закон за ограничаване плащанията в брой, предвид въведен от същия задължителен начин на разплащане по сметка, при дължимост на суми от и над 15 000 лева, както и нарушение на чл.236 ал.2 от ГПК - на задължението на съда да изложи мотивирано преценката си по всички доказателства по делото, което нарушение е довело и до неверни фактически констатации, обуславящи необоснованост. Всяка от страните оспорва касационната жалба на другата, с доводи относими към преценка за правилността на решението, не и със становище по допустимостта на касационното обжалване. Върховен касационен съд, второ търговско отделение констатира, че жалбите са подадени в срока по чл.283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни, обуславящи правен интерес от обжалването и са насочени срещу валиден и допустим съдебен акт. По преценка допустимостта на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: Ищецът С. К. е претендирал обезщетение за неимуществени вреди / решението по които е влязло в сила / и за имуществени вреди, като обжалваемият му интерес - 3 495,50 лв. се формира от претендирани разходи за болногледач за 5 месеца, считано от увреждането, за който период изслушаната по делото съдебно – медицинска експертиза е потвърдила нуждата от полагането на такива грижи. Същите са полагани от бивша съпруга на ищеца и негова братовчедка, безвъзмездно. На това основание и позовавайки се на т.4 от ППВС № 4 / 30.10.1975 год. на Пленума на ВС, въззивният съд е отменил решението на първоинстанционния съд в тази му част и отхвърлил претенцията за обезщетяване на имуществени вреди с този предмет, предвид липса на установена имуществена загуба за лицата, полагали съответните грижи / пропуснати приходи предвид полагането на грижите /. Съдът се е обосновал и с присъдените за същия период разходи за болногледач, като включени в разходите за лечение и рехабилитация в Балнеосанаториум „ Здраве „ [населено място]. Във връзка с възражението на ответника, основано на чл.95 от ЗЗД / забава на кредитора /, съдът действително не е изложил подробни мотиви, приемайки че непосочването от ищеца на банкова сметка, по която ответникът да приведе обезщетението, след отправена от същия покана за това, в съответствие с изискванията на Закона за ограничаване плащанията в брой / обн. ДВ бр. 16 / 22.02.2011 год./ не го поставя в забава, освобождаваща длъжника от последиците на собствената му забава, тъй като същият е могъл да изпълни без забава чрез други способи. С оглед този му извод, коментирането на съдържанието на представените във въззивна инстанция писмени доказателства - покана за откриване на банкова сметка / уведомление изх.№ 240 -00-3891 / 30.05.2011 год. / и отговор на ищеца / заведен от застрахователя с вх.№ 200 -00-3288 / 09.06.2011 год. / не е било необходимо. Съдът е счел въз основа на заявените обстоятелства, че възражението е неоснователно и не са настъпили последиците на забава на кредитора по чл. 95 ЗЗД. В обосноваване допустимост на касационното обжалване ищецът С. К. не формулира конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, обоснован с допълнителния селективен критерий, в някоя от формално посочените три хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Позовава се на нарушение на принципа за „ законност „, въведен с чл.5 от ГПК, при отказа на съда за обезщетяване на имуществени вреди - в конкретния случай възмездяване грижи на близки, без установена като търпима, в причинност с така полаганите грижи, тяхна имуществена загуба. Не е мотивиран аспект на нарушението на принципа за законност, обвързан с даден от въззивния съд отговор на правен въпрос, свързан с приложението на процесуалната норма, който да се явява в противоречие със закона и практиката. Т. 4 на ППВС № 4 / 30.10.01975 год. на Пленума на ВС дава отговор на въпроса за обхвата на обезщетимите имуществени вреди в конкретната хипотеза. В този смисъл неприложимо е предл. второ на чл.5 от ГПК - съдът при разглеждането на иска не е бил задължен да приложи правила на обичая и морала, предвид липсата на закон, респ. задължителна съдебна практика по приложението му. Касаторът [фирма] излага съображения за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила - необсъдени от въззивния съд доказателства / преждепосочените покана на ответника за откриване на банкова сметка и отговор на ищеца ,с отказ за същото / които са от съществено значение за изхода на спора. Формулира въпрос: „ Задължително ли е обсъждането, и то всестранно, на всички доказателства по делото ? „. Както се посочи по-горе, правните изводи на въззивният съд по възражението на ответника по чл.95 от ЗЗД, са основани на преценена изначална несъстоятелност на заявените от ответника обстоятелства по обосноваване на забавата, поради което и конкретната преценка на съдържанието на доказателствата би била ирелевантна за формиране на противен извод .По - важното е, че страната не формулира процесуалноправен въпрос, покриващ общия критерий на чл.280 ал.1 ГПК, в хипотезата на т.1 на същия текст. Допускането на съществени процесуални нарушения е основание за преценката по същество на правилността на въззивното решение, по чл.281 т.3 от ГПК и след допускането му до обжалване. Не са наведени доводи в аспект на вложено от въззивния съд, при приложението на конкретна процесуална норма съдържание, различно от смисъла, вложен от законодателя и тълкуван в практиката, със задължителен за същия съд характер. Неспазването на процесуална норма е различно от превратното й прилагане, с оглед влагане на различно съдържание и смисъл, който случай би могъл да обоснове процесуалноправен въпрос по допускане на касационното обжалване. Не такъв е настоящият случай. Непокриването на общия селективен критерий изключва необходимостта, а и възможността от преценка на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Формулиран е и втори материалноправен въпрос ,в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК: „ Не е ли превеждането по банкова сметка, на дължими в размер от и над 15 000 лева суми, след влизане в сила на Закон за ограничаване плащанията в брой / обн. ДВ бр. 16 от 22.02.2011 год. /, единственият законосъобразен начин за изпълнението на длъжника и отказът на кредитора да открие такава банкова сметка не го ли поставя в забава, по смисъла на чл.95 ЗЗД, с последиците съгласно чл.96 ал.1 предл. второ от ЗЗД, предвид неоказано съдействие за изпълнение задължението на длъжника ? „. Видно е, че въззивният съд е изключил изпълнението на парично задължение чрез „ внасяне по платежна сметка „ като единствен способ за изпълнение на задължението и оттук - посочването на банкова сметка от кредитора, като действително необходимо съдействие за изпълнение на задължението на длъжника, съгласно чл.95 от ЗЗД, с последиците на чл. 96 ЗЗД. Следователно, поставеният материалноправен въпрос покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 от ГПК - включен е в предмета на спора и обуславя решаващите изводи на съда. Не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Касаторът се мотивира с обстоятелството, че самият Закон за ограничаване плащанията в брой е относително нов / обн. ДВ от 22.02.2011 год./ и по прилагането му няма съдебна практика. Не е посочена ,обаче, неясна, непълна или противоречива сама по себе си или в съотношение с други, правна норма от същия, предпоставяща тълкуване, което в случая е обусловило отговора на конкретния материалноправен въпрос. Касае се за приложението на Закона за ограничаване плащанията в брой / впрочем съдържащ и друга хипотеза на законосъобразно разплащане, освен чрез „ внасяне по платежна сметка „ - чрез „ превод „, очевидно с различен от превод по платежна сметка смисъл, изхождайки и от целите на закона - за ограничаване недокументираните разплащания в ущърб на фиска / кумулативно и в съответствие с останалото действащо законодателство, уреждащо платежните услуги и инструменти / Закон за платежните услуги и платежните инструменти, обн. ДВ бр.23 / 27.03.2009 год., в сила от 01.11.2009 год. вр. с Наредба № 3 / 16.07.2009 год. за условията и реда за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти – чл. 2 ал.5 – откриване платежна сметка в полза на трето лице и без негово участие при сключване на договора с доставчика на платежната услуга /, както и уреждащо и други законосъобразни способи за документирано разплащане между правните субекти ,извън ползването на платежна сметка / напр. възможността за заплащане чрез пощенски запис /. Приложението на Закона за ограничаване на плащанията в брой в съответствие с останалото законодателство, не обуславя селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като същият предпоставя неясна, непълна, противоречива правна норма - сама по себе си или в съотношение с други правни норми, каквито в случая не са посочени, чието тълкуване да се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Доколко ответникът е бил длъжен да изчерпи възможните хипотези на плащане, без изискване съдействието на кредитора, преди предприемане на законосъобразно плащане по Закона за ограничаване плащанията в брой, неотречено от съда като способ, предпоставящо съдействие на кредитора, е релевантен въпрос, който обаче не е формулиран от касатора, с надлежно обоснован допълнителен критерий. Водим от горното, Върховен касационен съд, второ търговско отделение