Определение № 73 от 31.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3778/2016 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от В. М. Г. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат А. против въззивно решение № 564 от 28.03.2016г. по в.гр.д. № 3505 по описа за 2014г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 28.03.2014г. по гр.д.№ 662/2012г. на Кюстендилски окръжен съд и вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен предявения от него иск с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД срещу А. З. Г. от [населено място] за заплащане на сумата 31 500лв., получена от ответника по силата на банков превод от 27.07.2010г. с наредител ищеца при липса на валидно правно основание като неоснователен и са присъдени разноски. Към жалбата е приложено изложение, в което касаторът се позовава на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по няколко въпроси, които настоящият съдебен състав счита, че могат да се обособят в четири групи. Първата е свързана с приложението на нормата на чл.64 ал.1 т.3 ГПК и по-специално – допустимо ли е събирането на гасни доказателства за установяване на договорни уговорки по сделка на стойност 31 500лв.? Когато се твърди и със свидетелски показания се установява, че са извършени множество неформални сделки, всяка на стойност под 5 000лв., трябва ли страната да докаже какви са конкретните договорки за всяка една от тях? Според касатора въззивният акт е в противоречие с приетото в постановени по реда на чл.290 ГПК решения № 524 от 28.12.2011г. по гр.д. № 167/2011г. на ІV г.о., № 546 от 23.07.2010г. по гр.д. № 856/2009г. на ІV г.о., № 82 от 12.05.2015г. по гр.д. № 5122/2014г. на ІІІ г.о., Втората група въпроси са свързани с правното основание на иска в хипотеза, при която първата инстанция в доклада е разпределила доказателствената тежест и се е произнесла по иск с правно основание чл.59 ЗЗД, а въззивният съд – без да заяви пред страните и да преразпредели доказателствената тежест е приел, че е сезиран с иск по чл.55 ал.1 изр.1 ЗЗД. В тази връзка се поставя въпроса за наличие на допусната процесално нарушение. К. се позовава на противоречие на въззивния акт с т.2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.5 от ППВС № 6/21.02.1979г. на ВС, решения № 51 от 7.04.2009г. по т.д. № 623/2008г. на ІІ т.о., № 164 от 14.01.2010г. по т.д. № 764/2008г. на ІІ т.о., № 89 от 20.06.2013г. по гр.д. № 1184/2012г. на ІІІ г.о. Третата група въпроси, произтича от твърдение на касатора за изразено от съдебния състав становище по съществото на спора преди приключване на съдебното дирене /по време на разпит на свидетел/. Поставя въпросите – дали подобно действие, следва да се счете като израз на предубеденост на съда и ако да – какъв е порока на постановения съдебен акт? Съставлява ли нарушение на процесуалните правила, поведение на съд, при което отправя лични квалификация към свидетеля и какви следва да са процесуалните последствия? Съставлява ли подобно поведение – нарушение на принципа на справедлив,безпристрастен съд и ако е така – може ли да се счете, че съдебният състав е незаконен, а постановеният от него акт- нищожен? Съставлява ли подобно поведение – основание за отвод и при направен такъв, следва ли е съдът да уважи искането? В тази връзка се позова и на нормата на чл.21 ал.1 ГПК, като поставя въпроса – дали изразяването на становище от страна на съда относно достоверността на свидетелските показания, съставлява нарушение на тайната на съвещанието и дали съставлява процесуално нарушение, опорочаващо крайния съдебен акт? Според касатора така поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Четвъртата група въпроси, поставени от касатора, са свързани с изискванията на чл.235 ал.2 ГПК и по-специално със задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото и да се произнесе по наведените от страните възражения, като формира собствени изводи за фактите, въз основа на преценка на всички ангажирани доказателства. К. се позовава на противоречие на въззивния акт с решения № 260 от 30.10.2013г. по т.д. № 1286/2012г. на ІV гр.о., № 123 от 30.05.2011г. по гр.д. № 890/2010г. на ІІІ гр.о., № 380 от 2.06.2009г. по гр.д. № 758/2009г. на ІІІ г.о., № 232 от 20.03.2009г. по гр.д. № 2716/2008г. на ІV г.о. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от противната страна, с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 680лв., реалното извършване на които установява с представен договор за правна защита и съдействие № 00000165582 от12.07.2016г., съдържащ отбелязване, че сумата е платена в брой и списък. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Първоинстанционният съд е квалифицирал предявения от ищеца иск като такъв по чл.59 ЗЗД, за сумата 31 500лв., неразрешен превод на средства от сметката на ищеца в [фирма] по операционна бележка № 18 от 27.07.2010г. по сметка на ответника, с която сума той неоснователно се е обогатил, ведно със законната лихва. Разпределението на доказателствената тежест е било по следния начин: ищецът да докаже своето обедняване, обогатяването на ответника и че същите произтичат от един и същи факт. В тежест на ответника е да докаже основанието за настъпилото имуществено разместване. В доклада/на стр.166/ е прието, че подлежащите на доказване от ищеца обстоятелства, в случая са приети за безспорни от страните, защото между тях не съществува спор, че процесната сума е постъпила по сметката на ответника, на посочената дата. За ответника е посочено, че следва да установи направеното от него възражение /стр.66/, че между него и дъщерята на ответника е налице съгласие за сключване на изброените сделки /по закупуване на стоковата наличност и оборудването на експлоатирано от него заведение/ и че ищецът е поел задължение да погаси задълженията на дъщеря си. В. съд – при постановяване на съдебния си акт - е дал различна правна квалификация в сравнение с тази на първата инстанция - по чл.55 ал.1 изр.1 ЗЗД, за връщане на полученото ответника при първоначална липса на основание. Приел е, че процесният превод е извършен съзнателно и доброволно /при спазване на надлежната форма и въз основа на редовен от външна страна документ, съдържащ всички изискуеми реквизити/ и при наличие на валидно правно основание – заплащане на уговорена продажна цена на оборудване за кафене и стокова наличност. Според въззивният съд – съвкупната преценка на събраните по делото гласни и писмени доказателства установяват с категоричност „наличност на договорни отношения между ответника и дъщерята на ищеца” по повод „прехвърляне на дейността по експлоатацията на кафене в центъра на [населено място]”. Изводът е направен на базата на свидетелски показания за изразена воля от ответника да продаде не само дружествените дялове в фирмата си, но да се разпореди с цялото оборудване и стока за цена от 30 000лв., въз основа на показанията на дъщерята на ищеца, че е разполагала с оборудването след като е започнала да експлоатира обекта, на писмен договор за продажба на дяловете за 5 000лв. от 22.07.2010г. и договор от 1.11.2008г., сключен между ответника и трето лице. Съдът не е коментирал конкретно за каква стоковата наличност и оборудване става въпрос. При тези данни, настоящият съдебен състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване по първия, втория и четвъртия от поставените от касатора въпроси, за които счита, че освен отговарят на изискванията за общо основание за допустимост /доколкото са от значение за изхода на спора и са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд/, още и са разрешени в противоречие с установената и цитирана съдебна практика. Съгласно същата, предметът на спора се определя от заявените в исковата молба фактически основания и петитум. Регламентацията на процесуалните действия на първата инстанция по изготвяне на доклада по делото е императивна и е от определящо значение за ориентацията на страните относно предмета на спора и подлежащите на доказване факти. Втората инстанция не е обвързана от изводите на първата относно правната квалификация. Ако тя констатира непълнота или неточност на доклада, не е длъжна да изготвя нов доклад по смисъла и съдържанието на чл.146 ГПК, но следва да уведоми страните и да им даде указания относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство /вж. т.2 от ТР № 1 от 9.12.2013г. по т.д.№ 1/2013г. на ОСГТК на ВКС/. В този смисъл – когато въззивната инстанция счете, че коректното правно основание не е чл.59 ЗЗД /както е приела първата инстанция/, а е чл.55 ал.1 изр.1 ЗЗД, тя следва да заяви това и да даде възможност на всяка една от страните да предприеме действия по посочване на относими за делото доказателства. Съгласно разясненията, дадени в Постановление № 1 от 28.05.1979г. по гр.д.№ 1/79г. на Пленума на ВС - съставът на чл.59 ЗЗД е различен от този по чл.55 ал.1 изр.1 ЗЗД, в практиката е необходимо точното им разграничаване с оглед правилното им подвеждане под нормата на закона, с оглед процесуалните изисквания за разпределение на тежестта на доказване и с оглед различните правни последици. Липсата на дадени указания рефлектира и върху втория поставен от касатора въпрос, касаещ приложението на нормата на чл.164 ал.1 т.3 ГПК, съгласно която не се допускат свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5 000лв., когато не са сключени между съпрузи или роднини в посочената степен на родство или сватовство. Когато ищецът е предявил един иск за общо посочена сума /както е в случая за 31 500лв./, съдът е сезиран с него и следва да се произнесе в посочените рамки. Ако счита, че се касае до отделно заявени договорни претенции – всяка на стойност под 5 000лв., съдът е следвало да заяви това на страните, след което да уважава доказателствени искания в тази връзка. Съдът произнася окончателния си акт след като обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност. Той следва да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други, както и е длъжен да обсъди всички доводи на страните, касаещи ясно определения предмет на спора /вж.освен посочените и още ТР № 1 от 9.12.2013г. по т.д.№ 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК решения по гр.д.№ 4744/2008г. на І гр.о.,гр.д.№ 241/2011г.на І г.о., т.д.№ 1656/2013г. на ІІ т.о./ Изводът за наличие на основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допустимост на касационната жалба по посочените въпроси, прави безпредметно произнасянето и по последния, поради което настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд,