Определение № 50552 от 20.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 2101/2019 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от [община] срещу въззивно решение № 36 от 15. 04. 2019 г., постановено от Бургаски апелативен съд по в.т.д. № 50 по описа на съда за 2019 г. в частта му, с която след частична отмяна на решение № 364 от 07. 12. 2018 г., постановено от Бургаски окръжен съд по т.д. № 191 по описа на съда за 2018 г., е прието за установено, че в полза на [община] не съществуват вземания към “МЕТРОМЕДИЯ ТЕХНОЛОДЖИ” ЕООД по изпълнителен лист от 03. 01. 2006 г., издаден по ч.гр.д. № 7/2006 г. по описа на Районен съд - Бургас, въз основа на който е образувано изп.д. № 5153/2006 г. по описа на СИС при Бургаски РС, което е било продължено като изп.д. № 204/2009 г. по описа на ЧСИ Д. Н., рег. № 804 на КЧСИ с район на действие Окръжен съд - Бургас, за сумата 41582.66 лв. - главница, представляваща сбор от дължими такси за поставени рекламни съоръжения за периода 09. 09. 2003 г. - 30. 09. 2005 г., и за сумата 7449.70 лв. - лихва за забава за времето от 06. 10. 2003 г. до 30. 09. 2005 г., които вземания са погасени по давност, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно. Излагат се доводи, че двугодишният срок за ново искане на касатора - взискател за извършване на изпълнителни действия следва да се изчислява от 12. 07. 2007 г. Сочи се, че действията на взискателя след 11. 05. 2007 г. представляват предприети действия за принудително изпълнение по чл. 116, б. ”в” ГПК, които прекъсват давността. Според касатора нормата на § 3, ал. 1, пр. 1 от ПЗР на ЗЧСИ намира приложение само по отношение на висящите изпълнителни производства, но не е приложима за конкретния случай, при който изпълнителното производство е образувано след влизане в сила на ЗЧСИ, което от своя страна обуславя валидност на наложения запор по образуваното ново изпълнително дело № 204 от 28. 07. 2009 г. и съответно прекъсване на давността. Оспорва се извода на въззивния съд, че прилагането на новото тълкуване, въведено с ТР № 2/26. 06. 2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, относно факти, които са се осъществили преди приемане на решението, всъщност ще доведе до обратно действие на това тълкуване. Излагат се съображения, че направеното тълкуване в т. 10 от ТР № 2/26. 06. 2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поражда действие занапред от обявяване на тълкувателното решение и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства. Отделно се твърди, че неправилно в нарушение на чл. 116, б. ”а” ГПК, съдът е изследвал извършените по делото изпълнителни действия, предвид разрешението в ППВС № 3/1980 г., според което по образувано изпълнително дело давност не тече. На последно място се сочат доводи, че необосновано въззивният състав е приел, че молбата на взискателя от 11. 05. 2007 г. не съдържа искане за конкретни изпълнителни действия, насочени към конкретно имущество и конкретен способ. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част, отхвърляне на предявения отрицателен установителен иск и присъждане на разноски в полза на касатора на всички съдебни инстанции.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като е формулирал следните правни въпроси:

1. „При наличието, преди постановяване на Тълкувателно решение № 2 от 26. 06. 2015 г. на ВКС по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК на противоречива съдебна практика /както е посочено и в цитираното Тълкувателно решение/, в т.ч. наличието и на такава в смисъл, че по време на изпълнителния процес давност не тече /както е съгласно Постановление № 3 от 18. 11. 1980 г. по гр.д. № 3/80 г., Пленум на ВС/, след приемането на Тълкувателно решение № 2 от 26. 06. 2015 г. на ВКС по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, следва ли да се приеме относно периода преди датата на постановяването му, че може да тече погасителна давност по време на изпълнителен процес?”

2. „В случай, че спрямо изпълнителни дела образувани преди даденото с т. 10 от TP №2/26. 06. 2015 г., постановено по Тълкувателно дело № 2/2013 г. на ОСГТК разрешение, приложимо се явява ППВС № 3/18. 11. 1980 г. /което означава, че по време на изпълнителното дело давност не тече/, трябва ли да се изследва, какви изпълнителни действия са извършени по изпълнителното дело, с оглед преценката дали вземането е погасено по давност?”

3. „След като едва в Тълкувателно решение № 2 от 26. 06. 2015 г. на ВКС по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК изрично е посочено кои действия имат характер на изпълнителни действия, годни да прекъснат давността и кои действия не са изпълнителни действия, а съгласно чл. 116, б. „в“ от ЗЗД, давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение, а и е била налице такава практика в изпълнителното производство до постановяването на цитираното Тълкувателно решение № 2/2015 г., съгласно която всяко поискано /предприето действие /вкл. напр. извършване на справка относно имущественото състояние на длъжника/ има характер на изпълнително действие и прекъсва давността/, следва ли да се приеме относно периода преди датата на Тълкувателно решение № 2/2015 г., че само предприемането на посочените в същото като изпълнителни действия, е довело до прекъсване погасителната давност, т.е даденото разрешение в Тълкувателното решение прилага ли се за изпълнителните производства образувани в периода преди постановяването му?“

Твърди се, че въпросите от № 1 до № 3 са решени в противоречие с решение № 170/17. 09. 2018 г. по гр.д. № 2382/2017 г. на ВКС, ІV г.о.

4. „След като едва в Тълкувателно решение № 2 от 26. 06. 2015 г. на ВКС по т.д. №2/2013 г. изрично, но неизчерпателно е посочено кои действия имат характер на изпълнителни действия, годни да прекъснат давността и кои действия не са изпълнителни действия, прекъсват ли давността действията на съдебния изпълнител за уточняване размера на дължимите суми с оглед представени от длъжника документи пред съдебния изпълнител, за изплатени суми?“

5. „При наличието преди постановяване на Тълкувателно решение № 2 от 26. 06. 2015 г. на ВКС по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, на противоречива съдебна практика /както е посочено и в цитираното Тълкувателно решение /в т.ч. наличието и на такава в смисъл, че погасителната давност за вземане започва да тече от датата на прекратяване на изпълнителното дело с постановление на съдебния изпълнител, следва ли да се приеме относно периода преди датата на Тълкувателно решение № 2/2015 г., че може да тече погасителна давност преди издаване или при липса на постановление на съдебния изпълнител за прекратяване на изпълнителното дело?”

6. „Какво е правното значение на постъпленията според избрания изпълнителен способ - запор на банковите сметки на длъжника? Откога се смята прекъсната давността, както и срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК - от датата, на която е наложен запор или същата се прекъсва с извършване на плащане от трето задължено лице /на което е връчено запорното съобщение и от този момент същото е придобило качество на пазач по отношение на сумите /в конкретния случай „Уникредит Булбанк” ЕАД/?”

Сочи се, че въпросите от № 4 до № 6 са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради липсата на формирана по тях съдебна практика.

7. „Налице ли е прекъсване на давността, когато е налице признание, което се отнася до съществуването на вземането, по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, за дължимостта на вземането, направено в рамките на давностния срок и изразено с конклудентни действия?“ Според касатора въпросът е решен в противоречие с решение № 100/20. 06. 2011 г. по т.д. № 194/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на касационната жалба от “МЕТРОМЕДИЯ ТЕХНОЛОДЖИ” ЕООД – [населено място], в който се поддържа, че не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Твърди се, че поставените от касатора въпроси са решени в съответствие с практиката на ВКС и в частност с постановките в Тълкувателно решение № 2 от 26. 06. 2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, както и че въззивната жалба е неоснователна по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.

С определение по делото № 62 от 23. 03. 2020 г. е прието, че поставените от касатора въпроси от № 1 до № 3, свързани с времевото действие на отмяната на ППВС № 3/18. 11.1980 г., извършена с т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26. 06. 2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г на ВКС, ОСГТК, са значими за правния спор по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, и производството по делото е спряно на основание чл. 292 ГПК до приключване на производството по тълк.д. № 3/2020 г. за приемане на тълкувателно решение на съдиите от Гражданска и Търговска колегия на ВКС, образувано по аналогичен въпрос: „От кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18. 11. 1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26. 06. 2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му?“

Посоченото тълкувателно дело е приключило с Тълкувателно решение № 3 от 28. 03. 2023 г. по тълк.д. № 3/2020 г., ОСГТК на ВКС, с което по задължителен за съдилищата начин е прието, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26. 06. 2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26. 06. 2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС.

С оглед изложеното, налице са условията за възобновяване на производството по делото, съответно – и за произнасяне на касационния състав по реда на чл. 288 от ГПК.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявения срещу касатора отрицателен установителен иск, въззивният съд е изложил в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че страните не спорят относно фактите.

Посочил е, че изпълнителното производство е образувано при действието на ГПК от 1952 г., действал до 01. 03. 2008 г., от която дата влиза в сила сега действащия ГПК. В чл. 330, ал. 1, б. „д“ ГПК (отм.) и чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е предвидено идентично основание за прекратяване на изпълнителното производство, а именно: непоискване от взискателя извършването на изпълнителни действия в продължение на две години.

В конкретния случай според въззивния съд се установява, че с молбата за образуване на изпълнителното производство от 26. 04. 2006 г. взискателят е поискал да се пристъпи към принудително изпълнение чрез публична продан на лек автомобил, собствен на дружеството - длъжник. От тази дата на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД е прекъсната давността за погасяване на процесните вземания. До 26. 04. 2008 г. взискателят не е поискал извършването на други изпълнителни действия.

С молба на взискателя от 11. 05. 2007 г. е поискано от съдебния изпълнител да извърши проверка за притежаваното от длъжника имущество и въз основа на резултата от проверката да се пристъпи към принудително изпълнение чрез „запор на сметки, респективно публична продан на имуществото на длъжника“. Тази молба обаче, според въззивния състав, не съдържа искане на конкретни изпълнителни действия, насочени към конкретно имущество и конкретен изпълнителен способ, т.е. с нея не са поискани изпълнителни действия по смисъла на тълкуването на това понятие, дадено в мотивите по т. 10 от ТР № 2/2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Тъй като в продължение на две години взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, на 26. 04. 2008 г. изпълнителното производство се е прекратило по силата на закона, без за това да е бил необходим изричен акт на съдебния изпълнител.

Според въззивния съд по-натам, давността е била прекъсната отново през 2009 г., защото на 15. 06. 2009 г. взискателят е поискал преместване на изпълнителното дело при ЧСИ Д. Н., а на 27. 07. 2009 г. на основание чл. 18 ЗЧСИ с молба от същата дата овластил ЧСИ сам да избере изпълнителния способ и да предприеме действия по изпълнение. На 28. 07. 2009 г. ЧСИ наложил запор върху сметките на длъжника в „Уникредит Булбанк“ АД. Давността е била прекъсната на 27. 07. 2009 г., но отново в рамките на следващите две години взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия и това е довело до прекратяване на изпълнителното производство. До 27. 07. 2011 г. по изпълнителното дело не е постъпила дори молба за проучване на имуществото на длъжника.

Последвалите шест молби за проучване на длъжниковото имущество в периода 2011-2017 г., според въззивния състав съдържат бланкетно искане за извършване на изпълнителни действия, без да посочват конкретно имущество, върху което да се насочи изпълнението, поради което не водят до следващо прекъсване на давността.

Въззивният съд е посочил, че в хипотезата на прекратено изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК следва да се отговори на въпроса от коя дата започва да тече нова погасителна давност. Съгласно т. 10 на ТР № 2/2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, когато взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. В тази връзка е обявено за изгубило сила ППВС № 3/1980 г., с което се приема, че по време на изпълнителния процес не тече давност, поради което не е необходимо да се предприемат нови действия за принудително изпълнение за прекъсване на погасителната давност.

По този въпрос решаващият състав на въззивния съд е приел, че с т. 10 на ТР № 2/2015 г. се дава ново тълкуване на правна норма, която вече е била предмет на тълкуване с ППВС № 3/1980 г. В такъв случай новото тълкуване следва да действа само занапред и не може да се прилага за правоотношения, възникнали преди обнародването на новия тълкувателен акт, тъй като правните субекти са имали основание да съобразяват поведението си със стария тълкувателен акт и не следва да търпят неблагоприятни последици от новото тълкуване, което не са могли да узнаят и предвидят. (В този смисъл Решение № 170/17. 09. 2018 г. по гр.д. № 2382/2017 г. на ВКС, ГК, Четвърто ГО). Според съда в процесния случай следва да се приеме, че след прекратяването на изпълнителното производство е започнала да тече нова давност от датата на прекратяването, а не от датата на последното валидно изпълнително действие.

Вследствие на горното въззивният съд е формирал главния си, решаващ за изхода на делото във въззивната инстанция свой извод в следния смисъл: След като погасителната давност е била прекъсната през 2009 г. и изпълнителното производство е било прекратено за втори път на 27. 07. 2011 г., новата погасителна давност за всички вземания по изпълнителния лист е изтекла на 27. 07. 2016 г. Запорът, наложен през 2017 г., при това положение се явява без значение, защото вземанията са били вече погасени.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В случая първият въпрос на касатора е правен, обусловил е изхода на делото във въззивната инстанция и съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на него обаче не е налице поддържаният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос е не в противоречие, а в съответствие с постановеното по задължителен за съдилищата начин в Тълкувателно решение № 3 от 28. 03. 2023 г. по тълк.д. № 3/2020 г., ОСГТК на ВКС /въззивният съд изрично е приел, че обявяването с Тълкувателно решение № 2 от 26. 06. 2015 г. на ВКС по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, на ППВС № 3/1980 г. за изгубило сила, има действие занапред, т.е. че през времето на висящността на изпълнителния процес давност не тече, а изводите му за изтекла преди завеждането на делото давност, са базирани на приемането, че такава е започнала да тече след прекратяването на изпълнителното производство, поради настъпила перемпция след двугодишен период, през който взискателят не е инициирал действия по изпълнението/. При наличието на задължителна за съдилищата съдебна практика, евентуалното противоречие на въззивното решение с друга каузална практика на ВКС не може да обоснове допускане на касационно обжалване.

Същото се отнася до втория и третия въпрос, отговорите на които не са обхванати от диспозитива на Тълкувателно решение № 3 от 28. 03. 2023 г. по тълк.д. № 3/2020 г., ОСГТК на ВКС, но пък са разрешени от въззивния съд изцяло в съответствие с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26. 06. 2015 г. на ВКС по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК и мотивите към нея /за приложимостта на последното, с изключение на частта му за обявяване за изгубило сила, на ППВС № 3/1980 г., към заварените изпълнителни производства, вж. мотивите по-долу към въпросите, поставени към претендираното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 т. 3 от ГПК/.

Четвъртият и петият въпроси на касатора са правни, обусловили са изхода на делото във въззивната инстанция и съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на тях обаче не е налице претендираният от касатора, с твърдение само, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради липсата на формирана по тях съдебна практика, допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Точният смисъл на сочената законова разпоредба е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., според което разяснение правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.

Нищо от изложеното в настоящият процесен случай не е налице. Касаторът не обосновава наличието на поддържания от него допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК с конкретни твърдения в насока на приетото по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от цитираното тълкувателно решение, а се ограничава само декларативно да заяви, че по така формулираните въпроси следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, тъй като същите са съществени за точното прилагане на закона и за развитие на правото, доколкото по тях нямало практика. Поначало не всяка липса на практика разкрива наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, а изложеното в случая съставлява само възпроизвеждане на съдържанието на уреждащата конкретното основание за селектиране на касационната жалба, правна норма на процесуалния закон. При така само бланкетно заявеното и липсата на конкретно обосноваване относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, касационно обжалване на въззивното решение при условията на същата законова норма, не следва да бъде допуснато дори и само поради това.

В допълнение следва да се посочи, че както в доктрината, така и в практиката /каквато всъщност има, но не бива цитирана тук, за да не се утежнява излишно изложението/, няма спор относно това, че задължителното тълкуване на правна норма има ретроактивно действие – от момента на приемането ѝ. Даденото в Тълкувателно решение № 3 от 28. 03. 2023 г. по тълк.д. № 3/2020 г., ОСГТК на ВКС разрешение в обратния смисъл – че новото задължително тълкуване има действие само занапред, произтича от спецификите на разглежданата материя и се отнася само за случаи, като конкретно разгледания – при постановено ново задължително тълкуване в различен смисъл, при наличието на предходно също задължително такова, на една и съща норма, и която при това не е изменяна, или поне не е изменяна съществено в периода между двете задължителни тълкувания. Това е видно и от мотивите на самото Тълкувателно решение № 3 от 28. 03. 2023 г. по тълк.д. № 3/2020 г., ОСГТК на ВКС, от съдържанието на които също така не остава никакво съмнение, че с изключение, както се посочи, на частта му по т. 10, с която е обявено за изгубило сила ППВС № 3/1980 г., Тълкувателно решение № 2/26. 06. 2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, на общо основание изяснява действителния смисъл на тълкуваните с него правни норми от момента на приемането им, т.е. има обратно действие, съответно – и задължителността му се проявява веднага и за заварените случаи. При така изложеното и настоящият касационен състав намира, че доколкото на приложимите в случая правни норми, е вече дадено задължително тълкуване от касационната съдебна инстанция и не се налага промяна на създадената поради неточното им тълкуване съдебна практика или осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, то и касационно обжалване на въззивното решение в случая не следва да се допуска и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване шестият и седмият въпроси на касатора. Шестият – доколкото въобще не е обсъждан от въззивния съд в мотивите към решението му, поради което и отговорът му в никаква степен не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както това изисква по задължителен начин т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., за да му се признае качеството на годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Седмият въпрос – като основан на правно твърдение, което касаторът е заявил едва пред касационната съдебна инстанция. Същият въпрос следва да бъде разглеждан във връзка със съответстващото му оплакване в касационната жалба, базирано на твърдението, че доколкото длъжникът /ищец и ответник по касация/ не се е противопоставил на направено от касатора възражение за прихващане в друго, приключило съдебно производство между тях, решението по което е влязло в сила, това съставлявало направено в рамките на давностния срок и изразено с конклудентни действия, признаване на съществуването на насрещното вземане на касатора, с което прихващането е извършено, с действието по чл. 116, б. „а“ от ЗЗД – обстоятелство, което въззивният съд не бил кредитирал. Освен, че се отнася само за малка част от сумите по процесния изпълнителен лист, която не е и предмет на настоящото производство по чл. 288 от ГПК /сумата 2800 лв., предмет на соченото прихващане първоначално е била част от общата сума по исковата молба, първоинстанционното решение в частта относно нея е обезсилено от въззивния съд и производството в тази му част е прекратено, в която му част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила/, правното значение на прихващането като признаване на вземането от длъжника с действието по чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, е развито като правна теза от касатора едва в изявленията му пред касационната инстанция. Същото прихващане действително е описано още в отговора на исковата молба, но само като основание за оспорване по размер на предявения срещу касатора установителен иск в частта му за лихвата, посочена в исковата молба, и доколкото погасителния му ефект е настъпил преди предявяването на иска. Правното значение това прихващане, като признаване на вземането от длъжника и с действие прекъсване на давността по чл. 116 б. „а“ от ГПК обаче, не е релевирано от касатора своевременно – с отговора на исковата молба, а и въобще пред инстанциите по същество. Същото е заявено като такова едва с касационната жалба, поради което и отговорът на основания на него, седми правен въпрос на касатора, не е релевантен за изхода на делото във въззивната инстанция, съответно – и въпросът не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. При така изложеното по отношение на шестия и седмия въпрос на касатора, не се дължи преценка за наличието или липсата на заявените допълнителни критерии за селектиране на касационната жалба.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация има право на претендираното от него адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение