Определение № 5046 от 05.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1538/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Й. Л. Т., против определение № 1146 от 17.10.2024 г. по ч. гр. дело № 1028/2024 г. на Окръжен съд - Благоевград, с което е потвърдено определение № 431 от 03.07.2024 г. по гр. дело № 589/2023 г. на Районен съд – Гоце Делчев за прекратяване на исковото производство на основание чл. 130 ГПК поради недопустимост на предявените искове. Частният жалбоподател твърди, че обжалваното определение е неправилно поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила за осигуряване на търсената защита на правото му на собственост и постановяването на същото в нарушение на закона. Иска отмяна на определението. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят обосновава наличието на специалните предпоставки, регламентирани по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като формулира следните правни въпроси: 1. Допустимо ли е съдебно отричане на право на собственост на лица, придобили го по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК въз основа на давностно владение на чужд дял от съсобствен имот; 2. Дължима ли е исканата от съда правна защита при абсолютното право на собственост, за което няма давност; 3. Обвързан ли е съдът с посочената от ищеца правна квалификация на иска, и 4. Допустимо ли е връщане на искова молба без съдът да се е произнесъл по съществото на правния спор, като се има предвид абсолютният характер на правото на собственост. Твърди разрешаването на тези въпроси от въззивния съд в противоречие с разрешенията, дадени в ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на частния жалбоподател, приема следното: Касационната частна жалба е редовна и допустима. Подадена е в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна - с правен интерес да обжалва определението на въззивния съд, въз основа на надлежно учредена представителна власт и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Първоинстанционното производство е образувано по подадена от Й. Л. Т. (сега частен жалбоподател) против Ж. Л. Т. и М. И. Т. искова молба с предявени искове по чл. 576 във вр. с чл. 574 ГПК за прогласяване на недействителност под формата на нищожност на нотариални удостоверявания по нотариални актове за собственост на недвижими имоти въз основа на давностно владение № 154 от 28.08.2014 г., № 169 от 23.04.2015 г. и № 152 от 21.12.2016 г., поради извършването им от нотариуса в противоречие със закона и добрите нрави, и искания по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на същите. Тези искания са обосновани с твърдения за придобиване по наследяване на идеална част от собствеността върху единадесет земеделски земи, описани в исковата молба, в землището на [населено място], общ. Г., в съсобственост и с неговия брат - ответника Й. Т., правата на които като наследници по закон са признати с решения на реституционния орган и издадените въз основа на тях нотариални актове от 1996 г. и 1998 г., снабдяването на ответника Й. Т. по време на брака му с М. Т. с процесните нотариални актове за придобиване на собствеността върху тези имоти по наследяване и давностно владение, без да се зачитат от ответниците и нотариуса, издал процесните нотариални актове, правата му в собствеността на тези земи и действителното положение за даденото от него съгласие за ползването им от ответника, а от трето лице само срещу заплащане на припадащата му се цена за ползването на същите, което е препятствало течението на придобивната давност, и необвързването му от процесните нотариални актове, за които е узнал през 2021 г. след дълго отсъствие от страната и удостоверяванията по които от нотариуса е извършено в противоречие със закона - чл. 5, ал. 1 ЗН, чл. 68, ал. 1 ЗС и чл. 586, ал. 2 ГПК, и добрите нрави, поради което и същите не са произвели вещен ефект. Първоинстанционният съд при проверката по чл. 130 ГПК е приел предявените искове за недопустими поради невъзможността исканата отмяна на процесните констативни нотариални актове, легитимиращи ответниците, да бъде постигната като последица от установяване на твърдяната недействителност на извършеното с тях нотариално удостоверяване, неправилната преценка за което удостоверяване не обосновава приложимостта на чл. 574 и чл. 576 ГПК. Изложени са съображения, че защитата на твърдяното право на собственост срещу посочените констативни нотариални актове, които не обективират правна сделка, може да бъде осъществена само при успешно проведено исково производство за спорното материално право, т. е. при уважена претенция за собственост срещу титуляра по нотариалните актове, каквато в случая не е предявена от ищеца, но не и чрез оспорване на действителността на нотариалните удостоверявания, исканията във връзка с която са изначално недопустими и недопустимостта на които не може да бъде поправена. С обжалваното въззивно определение е потвърдено преграждащото определение на първоинстанционния съд. Въззивният съд е изложил правни съображения за недопустимост на исковете за нищожност на нотариалните удостоверявания по процесните нотариални актове поради липсата на правна възможност с тях да отпадне легитимиращото действие на актовете за техния титуляр. Посочил е при съобразяване на предявените искания и изложените обстоятелства за тяхното обосноваване, че отпадането на легитимиращото действие на издаден по обстоятелствена проверка нотариален акт за собственост, търсено с предявените искове за нищожност на процесните актове, е възможно като последица по чл. 537, ал. 2 ГПК само при постановяване на съдебно решение с уважен иск за собственост по чл. 124 ГПК и чл. 108 ЗС на трето на акта лице, какъвто от ищеца Й. Т. като такова лице не е предявен в производството. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. Допускането на касационното обжалване на въззивното определение в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК е обусловено от посочване от страна на касатора – частен жалбоподател, на конкретен правен въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело и е с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК – т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като едновременно с него е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуална практика на ВКС; практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая поддържаните от частния жалбоподател основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК не са налице. Поставените въпроси за преценка на допустимостта на касационното обжалване на въззивното определение не са обосновани от решаващите правни изводи на въззивния съд и не съответстват на данните по делото, поради което те не осъществяват общото селективно основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. В мотивите на обжалваното определение въззивният съд е извел изводи за недопустимост на предявените искове за нищожност на извършените нотариални удостоверявания по процесните констативни нотариални актове и невъзможността с тях да се постигне защита на претендираното право на собственост (а не поради отричането на тази защита) на ищеца Й. Т. (сега частен жалбоподател) именно въз основа на изрично формулираните от него искания за прогласяване на нищожност на нотариалните удостоверявания по трите акта и изложените в исковата молба обстоятелства за тяхното обосноваване, а не въз основа дадената от ищеца в исковата молба правна квалификация на същите, за която е и поставеният трети въпрос в изложението. Трайна и непротиворечива е също и практиката на ВКС, че съдът разполага с правомощието да се произнесе по допустимостта на предявените искове на всеки етап от исковото производство, като това произнасяне принципно следва да предхожда не само произнасянето по поставените от страните предварителни въпроси и допускането на доказателствата, в какъвто смисъл е и разпоредбата на чл. 140, ал. 1 ГПК, но и размяната на съдебните книжа с връчването на препис от исковата молба заедно с приложенията към нея на ответника по арг. от чл. 130 ГПК. Тази проверка за допустимост на исковете, обуславя допустимостта на образувания въз основа на тях исков процес, а с това и правото и задължението на съда да разгледа и реши по същество правния спор между страните, а не обратното - в каквато насока, несъответно и на мотивите на обжалваното определение, е последният въпрос, посочен в изложението към частната жалба. Преценката за допустимостта на предявените от ищеца Й. Т. искове за нищожност на нотариалните удостоверявания в констативните нотариални актове е извършена от въззивния съд и в съответствие с установената практика на ВКС (решение № 75 от 16.07.2015 г. по гр. дело № 6599/2014 г. на ВКС, II г.о.). В тази практика е прието, че различието между двата вида нотариални актове - констативните нотариални актове, които удостоверяват съществуването на правото на собственост, и нотариалните актове за правни сделки, удостоверяващи насрещните волеизявления на страни по договор, целящи прехвърлянето на правото на собственост, обуславя правната възможност защитата срещу констативен нотариален акт да се извършва само чрез предявяване на иск за собственост, при уважаването на който констативният нотариален акт се отменя - чл. 537, ал. 2 ГПК, а не чрез прогласяване на нищожност на нотариалното действие и на самия нотариален акт. Констативният нотариален акт не удостоверява правна сделка и е недопустимо да бъде атакуван като нищожен на основанията по чл. 26 ЗЗД, сред които са и противоречието със закона и накърняването на добрите нрави, и които основания важат само за правните сделки, удостоверени в нотариалните актове. В съответствие и с тълкувателните разрешения, дадени в ТР № 3 от 29.11.2012 г. по тълк. дело № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. дело № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, са и изложените от въззивния съд мотиви в определението за възможната искова защита, която да има за последица и търсеното от ищеца Й. Т. оборване на легитимиращо действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост. В тях изрично е изяснено, че за да отпадне легитимиращото действие на констативния нотариален акт за принадлежността на правото на собственост и който единствено подлежи на отмяна по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК, е необходимо да се докаже по исков път, че титулярът на този акт не е бил или е престанал да бъде собственик, т. е. със сила на пресъдено нещо по предявен иск за собственост да се отрече удостовереното с акта право на собственост на лицето, легитимиращо се с констативния нотариален акт, или да се признае такова на третото лице по отношение на посочения в констативния нотариален акт титуляр. При липсата на предявен иск за собственост от ищеца Й. Т., а само на предявени недопустими искове за нищожност на нотариалните удостоверявания в процесните констативни нотариални актове, легитимиращи ответниците по същите, въззивният съд в съответствие с посочената задължителна и казуална практика на ВКС е приел, че е невъзможна и тяхната отмяна, респ. е извел извод за недопустимост на исковия процес. Не съответстват на данните по делото, респективно на формулираните в исковата молба искания и изложените в същата обстоятелства за тяхното обосноваване, и доводите на частния жалбоподател при формулирането на въпросите (и по-конкретно първите два въпроса) в изложението към частната жалба за предявен от него по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК отрицателен установителен иск за собственост. Искова претенция за отричане на претендирано от ответниците право на собственост върху процесните земи, респективно на идеална част от собствеността върху същите, не е предявявана с исковата молба, по която е образувано производството, липсата на която е и съобразена от въззивния съд при обосноваване на изводите му в обжалваното определение. Формулираните от ищеца Й. Т. искания са за нищожност на нотариалните удостоверявания по изрично наведените в исковата молба нотариални актове, за които са и изложените в същата обстоятелства за издаването им от нотариуса в противоречие със закона и при накърняване на добрите нрави поради несъобразяване с правата му в собствеността на тези земи и постигнатото съгласие относно начина на тяхното ползване. За пълнота следва да се посочи, че доводите в изложението за несъответствие на дадените в обжалваното определение разрешения с ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, постановено по въпроси, свързани с производството за отмяна на влезли в сила решения (Глава 24 ГПК), което е неотносимо не само по поставените в настоящото производство въпроси, а въобще за исковото производство при осъществяван инстанционен контрол, също не могат обосновават наличието на поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Изложените съображения, включително и за посочената установена практика на ВКС, които е ненужно да бъдат повтаряни, изключват наличието по въпросите в изложението и на формално посоченото в него допълнително основание (специална предпоставка) по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. При извършване на служебната проверка по чл. 280, ал. 2 ГПК не се установи вероятност обжалваният съдебен акт да е нищожен или недопустим, а и същият да е очевидно неправилен. Ето защо, обжалваното въззивно определение не следва да се допуска до касационно обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.