Определение № 3981 от 13.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 670/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на П. И. В., с адрес в [населено място], чрез адв. В. Р., против решение № 347 от 18 юли 2024 г., постановено по в.гр.д. № 489/2024 г. по описа на Окръжен съд – Русе, с което е потвърдено решение № 260000 от 1 април 2024 г., постановено по гр.д. № 7667/2015 г. по описа на Районен съд – Русе, с което са отхвърлени предявените от В. против Е. П. Т. и Т. Ц. Т. искове по чл. 26, ал. 2 ЗЗД за прогласяване нищожността на сключения между тях договор за продажба на недвижим имот с н.а. от 03.10.2005 г. поради липса на съгласие и поради привидност. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Съдът не преценил събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, поради което направил незаконосъобразни изводи за липсата на пороци при сключване на сделката, водещи до нейната нищожност. Неправилно съдът кредитирал показанията на свидетел, срещу когото ищцата водела друго дело, и направил изводи въз основа на поведението на трето лице, че В. била съгласна с прехвърлянето на процесния имот. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Ответниците Е. П. Т. и Т. Ц. Т. не представят отговор на касационната жалба. Предмет на делото са обективно съединени искове за нищожност на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 138/3.10.2005 г., с който ищцата В. е прехвърлила на Е. Т. по време на брака му с Т. Т. недвижим имот в [населено място]. Предявени са две отделни основания за нищожност: поради липса на съгласие и като привидна сделка, прикриваща обезпечаване на предоставен паричен заем от първия ответник по непозволен начин. От приетата по делото почеркова експертиза се установява, че подписът за продавач, положен в нотариалния акт, е на П. В.. Следователно е налице външно проявление на съгласието й за сключване на тази сделка. Във връзка с твърденията, че ищцата не е имала намерение да продаде имота си, а да го предостави като временно обезпечение на паричното си задължение за заплащане на допълнителна неустойка към кредитора си Е. Т., съдът е установил от фактическа страна, че Т. предоставил на ищцата заем в размер на 6000 лева на 19.10.2004 г. при поето задължение за връщане на заема на 19.11.2004 г. Това задължение е било обезпечено с ипотека върху имота, която е била заличена на 25.07.2005 г. по искане на кредитора Т., от което въззивният съд е направил извод, че заемът е върнат. Съдът е отчел още, че при сключването на оспорваната сделка на 03.10.2005 г. страните не са съставили обратно писмо, в което да са отразени действителните им намерения, т.е. условията по прикритата сделка. Твърденията на ищцата не се доказвали и от показанията на св. В.. Същият посочил, че ищцата и дъщеря й дошли при него в качеството му на посредник за покупко-продажби на недвижими имоти с искане да продадат процесния имот. Свидетелят предложил за купувач Е. Т.. Сделката била осъществена пред нотариус, а В. поискала да остане в имота, докато се уреди покупката й на гарсониера и купувачът се съгласил. Последвала поредица от прехвърлителни сделки, като предпоследният собственик на имота бил самият свидетел В. заедно със съпругата си. Купувачите ипотекирали имота в полза на „Българска пощенска банка“ АД, която отпуснала кредит за покупката му. Поради невръщане на кредита жилището било изнесено на публична продан и тогава ищцата била отстранена от него. Свидетелят е заявил още, че ищцата никога не му е пречела да заведе оценител или клиент да огледа имота. Въз основа на изслушаните показания съдът е приел, че ищцата е съзнавала, че се е разделила със собствеността върху имота окончателно и че след сключване на оспорената сделка не го е считала за свой. В подкрепа на този извод е тълкуван и представеният по делото предварителен договор за продажба на недвижим имот от 18.01.2006 г., с който М. В., дъщеря на ищцата, се задължила да купи от Е. Т. и Т. Т. процесния имот. Въззивният съд е съобразил, че срещу свидетеля В. и ответника Т. е водено наказателно производство и е постановена в първа инстанция оправдателна присъда, от мотивите на която се установява, че подсъдимите са практикували прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти в полза на кредитора с уговорката след връщане на главницата по съответния кредит да ги прехвърлят обратно на собствениците. Прието е обаче, че тези констатации не са свързани конкретно с П. В. и нейния имот, а по гражданското дело няма доказателства (писмени или гласни) че продажбата от 03.10.2005 г. се извършва с уговорка, че собствеността ще бъде върната след изплащане на конкретен остатъчен дълг. Затова предявените искове са приети за неоснователни. Касационният съд приема, че не се обосновават поддържаните основания за допускане на касационното обжалване. По поставения въпрос относно задължението на въззивния съд да се произнесе по всички оплаквания, изложени във въззивната жалба, да извърши преценка на всички относими към спора доказателства, както и да обсъди свидетелските показания, като съобрази възможна тяхна заинтересованост, в практиката на ВКС е утвърдено разбирането, че съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира някои от тези факти за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички искания и възражения на страните, които се основават на установени факти, както и доводите на страните, които имат значение за решението по делото. Съгласно чл. 172 ГПК, заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. Това означава, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност. Не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. В този смисъл са решение № 139 по гр.д. № 926/2012 г., IV г.о., решение № 327 по гр.д. № 2119/2016 г., ІV г.о., решение № 131 по гр.д. № 1/2013 г., IV г.о. В настоящия случай във въззивната жалба са повторени твърденията за нищожността на процесната сделка и е изразено несъгласие с изводите на въззивния съд, като въззивната страна е изложила своята интерпретация на осъществилите се в обективната действителност факти. Изложени са конкретни оплаквания, че показанията на св. В. не следва да се кредитират, тъй като същият е взел активно участие във всички сделки и е в близки отношения с ответниците. Действително никъде в мотивите на решението си въззивният съд не е отчел възможната заинтересованост на св. В. от изхода на делото предвид събраните данни, че след поредица от прехвърлителни сделки същият заедно със съпругата си е придобил процесния имот, който впоследствие са дарили на сина си. Освен това свидетелят заедно с ответника е подсъдим по наказателно дело за обвинение в престъпление по чл. 252, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК и по чл. 253, ал. 4, вр. ал. 3, т. 1 и т. 2, вр. ал. 1 НК, по което ищцата В. е конституирана като пострадал. Тези обстоятелства обосновават извода, че показанията на свидетеля следва да се ценят при условията на чл. 172 ГПК, което в случая не е сторено. Допуснатото нарушение обаче не се отразява на крайния резултат по делото, доколкото съдът не основава изводите си единствено на показанията на св. В.. Съдът е ценил в тяхната съвкупност всички обстоятелства и събрани доказателства по делото – липсата на обратно писмо между страните за действителните им намерения за сключване на сделката; липсата на доказателства за допълнителна претенция към ищцата да заплати още 1000 лева неустойка; изготвеното експертно заключение, че подписът в нотариалния акт е изпълнен от ищцата и представения по делото предварителен договор за продажба на недвижим имот от 18.01.2006 г., с който М. В., дъщеря на ищцата, се задължила да купи от Е. Т. и Т. Т. процесния имот. При съвкупната преценка на гореизброените обстоятелства и доказателства съдът е приел, че ищцата е била наясно, че собствеността върху имота е преминала върху ответниците на годно правно основание. Обосноваността на този извод не подлежи на обсъждане в настоящото производство, а и касаторът не формулира конкретен въпрос, свързан с начина на доказване на предявените искове. Следователно не се обосновава искането за допускане на решението до касационно обжалване и по въпроса за необходимата преценка на евентуалната заинтересованост на свидетел с оглед на всички други данни по делото. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,