Решение № 5142 от 8.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 12810/2018 г.

Решение № 5142 от 8.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 12810/2018 г., V о., докладчик председателят Донка Чакърова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на З. Илиев срещу решение № 1507/25.07.2018 г., постановено по адм. д. 1516/2018 г. по описа на Административен съд-Бургас (АС-Бургас). Касаторът оспорва съдебното решение като твърди, че е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Касационният жалбоподател иска да бъде отменено обжалваното решение и оспорената заповед. Съображения в подкрепа на твърденията и и исканията са изложени в касационната жалба. Претендира заплащане на разноски. Ответникът младши експерт В. Стоянов при РУ-Айтос, редовно призован за съдебно заседание, не се е явил и не е изпратил представител. Не претендира разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура заявява становище за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение № 1507/25.07.2018 г., постановено по адм. д. 1516/2018 г. по описа на АС-Бургас е отхвърлена жалбата на З. Илиев против Заповед рег. № УРИ-237 зз-68/05.06.2018 г. за задържане за срок до 24 часа, издадена от полицейски орган – младши експерт при РУ-Айтос при ОДМВР-Бургас. Административният съд е приел, че оспорената пред него заповед е издадена от компетентен орган, в законоустановената форма, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, при наличието на материалноправните предпоставки на чл. 72, ал. 1, т. 1 от Закона за Министерство на вътрешните работи (ЗМВР). Така постановеното съдебно решение е действително, допустимо и правилно. Настоящият съдебен състав намира, че законосъобразно АС-Бургас е приел, че са спазени всички изисквания на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. Съгласно цитираната разпоредба полицейските органи могат да задържат лице, за което има данни, че е извършило престъпление. В случая в оспорената пред административния съд заповед е посочено, че се издава при наличие на данни за извършено престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3 от Наказателния кодекс – отнемане на чужда движима вещ от владението на другиго без негово съгласие с намерение незаконно да го присвои чрез разрушаване на прегради. В заповедта е посочена както правната квалификация, така и описание на престъпния състав. Първоинстанционният съд е установил правилно фактическата обстановка по спора въз основа на събраните по делото писмени доказателства. Преди издаване на оспорената заповед е образувано досъдебно производство срещу неизвестен извършител (с оглед изискванията на НПК), но е дадено разрешение от съд (разпореждане № 545/04.06.2018 г. по ЧНД № 180/18 г. на Айтоския районен съд) по това досъдебно производство да бъде извършено претърсване в дома на З. Илиев. Следователно напълно обоснован е извода на АС-Бургас, че при издаване на оспорената заповед полицейският орган е разполагал с данни за извършено престъпление именно от задържаното лице. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира за неоснователно оплакването в касационната жалба, че от материалите по делото не се установява, че към момента на задържането е имало данни за извършено престъпление. В случая от приложените по делото писмени доказателства, които не са оспорени по в съдебната фаза на производството, са установяват и индивидуализират по несъмнен начин фактическите основания за издаването на административния акт, които пряко кореспондират с изрично посочено правното основание - чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР. Пред първоинстанционния съд са събрани всички документи, представляващи административната преписка, включително и част от материалите от досъдебното производство и разпореждането на съдия по него, които при съвместното им тълкуване обосновават извода за наличие на данни по смисъла на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. Първоинстанционният съд е провел изключително подробно и задълбочено обсъждане на събраните доказателства като фактическите и правните изводи, до които е достигнал са в съответствие със събраните по делото доказателства и материалния закон. Обосновано съобразно събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е установил фактическата обстановка по спора и е приел за установено, че при издаване на оспорената пред него заповед е имало данни за извършването на престъпление. От правно значение в производството по оспорване на заповедта за задържане за срок до 24 часа е наличието на данни за извършено престъпление от задържаното лице и те да са известни на полицейските органи преди задържането. В настоящия случай тези обстоятелства са приети за установени от първата инстанция в съответствие със събраните по делото доказателства. Служителите на МВР са предприели действия по разкриване на престъпление, които са им разрешени от съдия. Задържането до 24 часа е принудителна административна мярка и в случая е в съответствие с целта на закона, която преследвано при издаването й. Основно спорът по делото се свежда до това дали в случая са били налице предпоставките на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, според който полицейските органи имат право да задържат лице, за което има данни, че е извършило престъпление и дали това задържане представлява законно ограничаване на правото на свобода. Правото на свобода и сигурност е регламентирано в чл. 5 § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ/Конвенцията, ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 1992 г.; в сила за Република България от 7 септември 1992 г.), непосредствено след правото на живот (чл. 2) и следващите забрани на изтезанията и нечовешко отношение (чл. 3). След прогласяването на основното право, в първата разпоредба на Конвенцията се изброяват хипотезите, в които ограничаването на личната свобода е допустимо. Изброяването е изчерпателно и трябва да се тълкува ограничително. Само този подход съответства на целта на чл. 5 - да гарантира, че никой няма да бъде произволно лишен от свобода, на основание, което не е визирано в Конвенцията. Чл. 5 § 1 изисква на първо място задържането да е "законосъобразно", което включва условието да бъде спазен редът, предписан от националния закон. Така, чрез изискването за законосъобразност, Конвенцията препраща по същество към националното право. По своята правна същност, мярка "задържане за срок от 24 часа" по чл. 72 - чл. 75 от ЗМВР представлява принудителна административна мярка - административното разпореждане на орган на власт, непосредствено засягащо правната сфера на адресата. Предпоставка за 24-часовото задържане е наличието на достатъчно данни, от които може да се направи обосновано предположението, че задържаното лице е извършило противоправно деяние. Целта на закона е задържането като превантивна мярка да предотврати възможността задържаното лице да се укрие и спрямо него да не може да бъде проведено предварително разследване. Следва да се приеме, че възможността на органите на МВР да приложат принудителната административна мярка "задържане за срок до 24 часа" е дейност, свързана с разкриването на престъпление, а не с наличието на вече доказано такова. Съгласно нормата на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР полицейските органи могат да задържат лице за което има данни, че е извършило престъпление. Задържането, като принудителна административна мярка, се предприема от полицейския орган при условията на оперативна самостоятелност. От данните по делото е видно, че с оглед даденото съдебно разрешение за извършване на процесуално следствени действия по отношение на касатора са съществували достатъчно данни за неговата съпричастност към извършване на конкретно престъпление. Следователно, към момента на издаване на оспорваната заповед са били налице данни за извършено престъпление, което е основание за прилагането на ПАМ по смисъла на чл. 72 от ЗМВР като не е необходимо тези данни да са пълни или категорично да уличават лицето в извършването на престъпление. Целта на мярката по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР не е да се наложи наказание за установено по категоричен начин престъпление, а да се попречи на уличения в извършването му или да се укрие или да извърши друго престъпление или да осуети наказателно преследване. Също така това задържане предоставя възможност на полицейските органи да извършат неотложни действия, чрез които да бъдат събрани достатъчно данни за образуване на наказателно производство или да бъдат опровергани наличните данни за съпричастност на задържаното лице към извършването на престъпление. За всеки конкретен случай на задържане установяването на данните е в тежест на административния орган и в случая следва да се приеме, че обосноваността и необходимостта от задържането е подкрепен със събраните по делото доказателства. За прилагането на тази принудителна административна мярка законодателят не е предвидил необходимост да са събрани доказателства, установяващи по категоричен начин вината на лицето, извършило престъпление по смисъла на НК. Достатъчно е само наличието на данни, обосноваващи предположението, че има вероятност лицето да е извършител на престъплението, което дава право на административния орган, при условията на оперативна самостоятелност да наложи мярката. Въпросът дали конкретно лице е извършител на конкретно деяние и дали то е извършено от него виновно, подлежат на пълно, всестранно и обективно разследване в рамките на наказателното производство. За целите на задържането по реда на чл. 72 от ЗМВР е достатъчно да бъде посочено конкретното престъпление и на задържаното лице да му бъде ясно по несъмнен начин по каква причина е ограничена свободата му. Задържането е извършено на законово основание, предвидено в нормативен акт – закон и в този смисъл не може да се приеме, че е в ограничението на свободата на З. Илиев е необосновано и е в нарушение на ЕКПЧ. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че правилно АС-Бургас е приел, че оспорената пред него заповед е издадена на основание, предвидено в закон и не е налице незаконно ограничаване на свободата на З. Илиев по смисъла на ЕКПЧ. В конкретния случай е изпълнено законовото изискване по чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР, за посочване в заповедта по чл. 72, ал. 1 от ЗМВР на основанието за прилагането на принудителната административна мярка "задържане за срок от 24 часа". Лицето е уведомено за основанията (правни и фактически) за задържането му и са разяснени правата му, с което е гарантиран принципа за защита от произвол, съгласно чл. 5 § 2 от ЕКПЧ. Твърденията в касационната жалба за използването на прекомерна физическа сила и унизително отношение не са приети за доказани от първата инстанция. Настоящият съдебен състав намира, че е спазен и принципа за съразмерност при упражняването на правомощията на администрацията. Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от АПК административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. В контекста на принципа по чл. 6, ал. 2 от АПК прилагането на ПАМ по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР следва да е оправдано от гледна точка на съразмерността на налаганото ограничение с необходимостта за постигането на законовата цел. Налагането на принудителната административна мярка "задържане за срок от 24 часа" е оправдано, защото в случая са били налице конкретни данни, че задържането е извършено с оглед на обществения интерес за разкриване на извършители на престъпления и предотвратяване извършването на други престъпление, който интерес, независимо от презумпцията за невиновност, надделява над правилото за зачитане на личната свобода. Изведените от практиката на Европейския съд по правата на човека принципи по прилагането на чл. 5, § 1, б. с) от ЕКПЧ съотнесени към настоящия случай, водят до извод, че за задържането на жалбоподателя са налице достатъчно данни, обуславящи реална необходимост в името на обществения интерес, който е предпочетен над правото на зачитане на личната му свобода. С оглед на изложеното, Върховният административен съд намира, че обжалваното решение съответства на материалния закон и е обосновано, поради което не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. Поради липсата на надлежно представителство на ответната страна в настоящото производство и липса на претенция за разноски, разноски не следва да бъдат определяни при този изход на спора.